Photo/illustration: Sasha Sabota

приближих се бавно

и с любопитство.

имаше нещо там,

нещо се случваше

на улицата пред дома ми.

прибирах се вкъщи,

когато налетях на тълпата.

скупчили се бяха,

гледаха,

коментираха,

искаха да кажат

на всекиго наоколо

за шоуто,

което наблюдаваха.

по жребий беше нечий ред.

по жребий, но кой да знае!

сред хората на тротоара

лежеше пресен труп

с още топла кръв.

когато се приближих

с торби с покупки във ръце,

с очи празни от умора,

празни от мисли,

изпразнени от съдържание,

погледнах и аз,

каквото гледаше тълпата.

а тя

внезапно млъкна

и

се загледа в мен.

загледаха се хората

ту в мене, ту в трупа

насред тротоара.

жена нададе писък

и припадна.

някой се пресегна

да я хване.

но изпусна хлъзгавата й кожа,

само запретна полата й

нагоре.

погледнах и аз.

откъде да знам,

че мъртвият съм бил аз.

свестиха жената.

дойдоха парамедиците.

записаха часа на смъртта

и ме отнесоха.

аз седнах в линейката

до собственото си тяло.

с пазарските торби в ръце.

рошав и уморен.

лишен от смисъл.

една смърт

повече или по-малко…

но тази беше моята!

костюмът ми смачкан,

очите – стъклени.

закопчаха ципа

на чувала за трупове

и

сложиха колани –

за да не изпадне

тялото от носилката.

„роднина ли сте?” –

ме попитаха.

„да – казах аз – близък при това!”

после отидох в моргата,

за да се разпозная.

нататък денят продължи

нормално –

бира, сандвич, мръсно списание, пържени картофи,

алкохол и страх.

по жребий беше мой ред.