Слязох от колата.
Затворих вратата,
заключих я и тръгнах
към вкъщи.

В тревата лежеше
врабче с кръв
по човката
и дишаше тежко.

Доближих се до него,
а то не помръдна.
Понечих да го взема
и тогава я видях –
както си я представях –
черна,
мрачна
и студена.

Смъртта се доближи
до нас с врабчето.

Помаха ни.

„За него
ли си тук?” –
попитах и посочих птичето.
„Да – каза тя, –
но и теб исках да видя”.
Нямаше как да видя,
но под качулката
на наметалото
като че ли се разстла усмивка.

„Радвам се, че си тук”,

ми каза. Не я разбрах. „Защо?”,
попитах аз.
„Исках да знаеш”,
ми каза.

Мисля, че пак се усмихна.
Махна с кокалестата си ръка:

„Размислих за него” – посочи врабчето.
То веднага се изправи,
разпери крила
и полетя.

Тя ме погледна,
засмя се (мисля)
и ми каза:
„До скоро”.

I turned off the engine,
got off the car, locked it,
and went for the door

In the grass there was
a sparrow,
blood on his beak,
hardly breathing.

I came closer to the bird.
He didn’t move.
I had just reached my hands to take him
when I saw her—
just as I had imagined her—
black,
dark,
cold.

Death came closer to me and the sparrow.

“You came for him?”
I pointed at the bird.

“Yes,” she said, “but I wanted to see you too.”
Under the mantle’s hood
I thought I saw
a smile blooming.
“I’m glad you’re here.”

“Why?”
I asked.

“I wanted you to know”,
I think she smiled again.

“I changed my mind about him”,
She waved her bony hand in the air.

The bird fluttered to its feet,
spread its wings,
and flew away.

She looked at me,
laughed (I think),
and said:

“See you

Soon.”