II.

– По принцип това е най-низшата форма в престъпния свят – разказваше инспекторът пред журналистите, – Дори джебчиите са по-уважавани, защото в работата им има много повече риск. И пряк контакт с жертвите. Докато тези никога не виждат жертвите си, никога не са в близък контакт с тях и не рискуват дори да ги набият, камо ли нещо по-сериозно.

Журналистите си записваха. Полицията и прокуратурата най-после бяха решили да започнат кампания, с която да разяснят подробности около работата на тези банди, за да разобличат триковете им и да научат хората как да се предпазват от тях. Кампанията започваше с пресконференция. И честно казано не беше посетена от особено много репортери. Имаше само две камери, трима журналиста от радиостанции, постоянните представители на информационните агенции, които бяха длъжни да покриват всяко събитие, както и двама-трима полубудни репортери от вестници с мижави тиражи от по няколко хиляди бройки.

Ченгетата като че ли не умираха от яд заради слабия интерес. Те не обичаха репортерите и избягваха поводите да се срещат с тях. Мразеха и да се занимават с такива измамници. Струваше им се загуба на време и ресурс – да търчат по следи в мокрия пясък. Да тичат след измамниците на бабички. А сега трябваше да се срещат с журналисти, за да говорят за измамниците. Така че липсата на интерес не ги вълнуваше. Гледаха да приключат по-бързо и да се махат от заседателната зала, временно пригодена в зала за пресконференции.

– Как ще си обясните успеваемостта им в заблудите? Все пак правят по няколко удара на ден – един от сънените журналисти си размърда устата, за да не заспи съвсем, и прекъсна инспектора.

– Ще имате възможност да си зададете въпросите след малко, когато приключим с цялото изложение по… – остави отговора си недовършен, защото погледна към прокурора, когото бяха изпратили да присъства на пресконференцията. Онзи се беше излегнал на облегалката на стола си и му кимна с притворени очи и свити устни, за да му даде знак да отговори на въпроса и да съкрати изложението си. Може би така щяха да се отърват от досадниците по-бързо. – Добре… – прочисти си гърлото инспекторът, не защото имаше нужда, а за да спечели няколко секунди и да си преподреди мислите, които беше свикнал да пуска само в права линия. Смяната го хвана неподготвен. Беше като дете, назубрило урока наизуст. Не трябваше да го прекъсват, защото сега мисълта му започна да се презарежда бавно.

– Истината е, че… те правят по 200, 300 или 400 опита преди да успеят – каза инспекторът – Това означава, че един човек сяда на телефона и започва да набира номера. 300 или 400, дори повече понякога ще му затворят или ще му кажат да… (Не! Не тази дума!) си гледа работата. Един ще се върже. И оттам ще трябва да изкарат колкото се може повече пари. Така, двама души, като седнат на телефоните, ще навъртят общо между 500 и 800 номера за деня. Накрая работата им може да донесе две-три хиляди, може и по-малко. А може и нищо. Имат и празни дни. Но, знаете, имат и единични удари от по 20 000, че и повече. Понякога дори ги правят в последователни дни.

~ продължава на следващата страница ~