XV.

Първото, което  посрещна и придружи Еди Кеворкян, беше собственото му отражение в замъглената от прах стъклена витрина на стар шкаф. Изкривен, стар шкаф. Вляво от вратата. Беше пълен с всевъзможни малки и големи чаши, фигурки от дърво, порцелан и пластмаса. Всякакви фигурки – от изящни статуетки на балерини до безформени боклуци, каквито обикновено слагат в детските менюта на МакДоналдс.

Шкафът беше просто миниатюрна версия на стаята, а вероятно и на цялата къща. Боклуците бяха навсякъде. Имаше купчини стари вестници. Пожълтели. Разпадащи се. Жената явно беше събирачка. Еди знаеше, че има такива хора, беше чувал за тях, беше гледал предавания за тях. Но никога не ги беше виждал на живо. Особено в естествената им среда. В обиталището им.

Направи му впечатление, че не беше бабичка, както очакваше. Не можеше да определи възрастта й, но не беше бабичка. Стори му се от онзи тип жени, които може да са на 35, но може и да са на 65. И когато разбереш на колко са наистина, си казваш: „а, да, сега го виждам…“

Но не беше изкуфяла старица. Гласът й обаче беше като на старица. С леко истерични нотки. 

Въздухът в къщата беше спарен, стар, сякаш е влязъл там преди 20 години и не са го пуснали да излезе никога повече. Еди чу как жената се приближи към него и се обърна рязко, за да я държи под око. Това, което видя зад гърба й, го накара да забрави да диша за няколко секунди. Половината отсрещна стена беше скрита зад телата на кукли, роботи играчки, екшън фигурки, пластмасов манекен, дървен манекен, сложен на месингов прът. И още кукли. Стари, нови, малки, големи. Чифт пластмасови очи го гледаха от малка масичка до стената. До тях имаше и чифт ръце. И буркан с лепило.

Две кукли се излежаваха на дивана. Едната нямаше очи. Другата нямаше ръце.

Когато отново погледна към жената, му се стори, че самата тя е направена от пластмаса. Еди Кеворкян искаше да се махне оттам колкото се можеше по-бързо. За негово съжаление пликът с парите не беше готов. А тази странна жена се държеше подозрително спокойно. Еди реши да офейка, ако тя започнеше да се мотае, по каквато и да било причина. Можеше да каже, че последната къща е била капан. А и не беше съвсем сигурен дали това щеше да е лъжа.

– Парите… парите дали ще са готови скоро…? – изломоти нервно той, разглеждайки стаята. Изведнъж усети дъха на Даяна във врата си:

– Да. Разбира се – почти изчурулика весело тя, докато вършеше каквото вършеше. Този път въобще не разбра кога се беше приближила до него. Просто изведнъж усети убождането в задника и рязката остра болка, каквато се получава когато съдържанието на спринцовката се излее прекалено бързо и разтегне мускулните влакна. Еди се стъписа. Удари жената и тя политна назад. Падна на дивана. Видя лицето й. Изглеждаше свито и състарено със сто години. Приличаше на карнавална маска на демон. Очите й бяха присвити. От устата й излезе съскащ звук, докато се изправяше отново на крака. Еди видя, че се приближава отново към него. Машинално посегна и напипа спринцовката. Извади я от мускула и понечи да я хвърли. Но ръката му отказа да изпълни това. Искаше да удари жената още веднъж, за да се предпази от нея. Ръката му отказа да изпълни и това. Изведнъж костите и мускулите му се превърнаха в добре сварени спагети. Опита се да извика, но гърлото му вече не беше под негов контрол. Тялото му беше чуждо. Той се оказа просто едно съзнание, сложено в чуждо тяло, върху което нямаше никакъв контрол.

След това всичко стана черно. 

~ продължава на следващата страница ~