IX.

Когато инспекторът разбра, че ще има пресконференция заради кампанията срещу измамите, се надяваше, че участието ще му се размине. Имаше много по-важни неща за вършене. Надяваше се да му се размине не само това, но и участието в самата кампания. Целта беше по населените места да се направят посещения, да се разлепят листовки по спирките, по пощенските клонове, по пазари и къде ли не. Отделно от това трябваше да се правят срещи със старците. Предимно с тях. Трябваше да има и обяснителни кампании за младите – как да говорят с родителите си или с бабите и дядовците си, за да ги предупредят за опасностите. Щяха да им обясняват как действат измамниците, какви са сценариите им, какви сцени разиграват. Трябваше да им обясняват глупости, които, според инспектора, знаеше и всяко бавноразвиващо се 4-годишно дете.

Той мразеше измамниците, но сякаш повече мразеше жертвите им. Презираше ги, че са толкова тъпи. Когато говореше с непознати или с журналисти, ги защитаваше, казваше, че не трябва да забравяме, че са възрастни и със съответните изменения на мозъка, а и паниката е страшен фактор. Но, когато нямаше непознати или журналисти наоколо, казваше, че малоумниците сами са си виновни, защото са тъпи като лопати. Дори си го заслужавали, защото кретени като тях не трябвало да имат пари. Инспекторът донякъде се забавляваше, когато разбереше за поредния случай. Нещо садистично се появяваше у него и винаги най-първата му реакция беше да се усмихне. Беше се научил да го прави все по-скришно. Ако човек в такъв момент не го гледаше постоянно в лицето, щеше да пропусне проблясващата усмивка на задоволство.

А сега му натрапваха и двете – да участва в тъпата кампания, но преди това да се занимава и с тъпите журналисти. За капак му изпратиха и досадник от прокуратурата да му се прави на шеф. Участието му в самата кампания щеше да е свързано с обучението на ченгета, които да обикалят за срещите. Поне нямаше да се занимава лично с кретените

***

Инспекторът даде знак на младото ченге да тръгне след него и напористия журналист след пресконференцията. Стигна до кабинета си и каза:

– Сега, ако ме извините, ще ви оставя, защото имам много работа.

            – Само още няколко въпроса… – опита се да го задържи репортерът, но инспекторът не се спря.

            – Ето, оставям ви на колегата. Той познава случаите добре, ще ви разкаже – заяви категорично, посочи към младия, врътна се и влезе в кабинета си. Заключи вратата и си пое дълбоко въздух.

            По принцип делеше кабинета с колега. Виктор. Но тъпото копеле липсваше. Колко удобно. Точно когато се заформи лудницата. Лежеше си вкъщи. Прострелян в гъза. Една от курвите го беше гръмнала, защото й писнало Виктор да я изнудва. Прекалено я притискаше. Инспекторът го беше предупредил няколко пъти, че прекалява, но нямаше кой да го слуша. Тъпият Виктор беше друсан през цялото време и ставаше агресивен и неконтролируем. Смъркаше все повече. Пречеше на работата. И на полицейската, и на другата – онази, от която идваха истинските пари. И, честно казано, инспекторът на няколко пъти се замисляше дали да не го елиминира. Още не беше решил. Нямаше да е трудно. По един или друг начин. Можеше да се уреди. Можеше да се озове в засада. Да го гръмне проститутка също беше вариант. Просто тази проститутка взе нещата в свои ръце преди инспекторът да реши какво да го прави. Но го уцели в задника. Така че въпросът все още стоеше на дневен ред – да се обмисли.

            Може би някой ден…

            Инспекторът седна зад бюрото си и взе телефона. Остави го. Стана и отиде до вратата. Отвори внимателно и надникна. Журналистът и младото ченге ги нямаше.

Добре.

Трябваше да се заеме с един друг журналист. Който беше на път да разбере какво означава ирония.

– Готово ли е онова, за което те помолих? – попита някого по телефона и когато чу отговора, се усмихна самодоволно. – Добре! Донеси ми ги! – каза и затвори.

~ продължава на следващата страница ~