XIV.

Когато на вратата се почука, Даяна беше готова.

Нора беше в мазето. На безопасно място.

***

Нещо в мозъка на Даяна се беше пречупило. Нещо отиде далеч отвъд пределите на познатото й досега. Тя умееше да се контролира. Досега. Но химията на мозъка й се претовари. Нещо отвори вратата.

Даяна реши, че на света има прекалено много несправедливост и хора, които се възползват от други хора. И трябваше да вземе мерки. Знаеше, че не може да заличи всички злодеи. Но знаеше, че може да връчи сметката на поне няколко от тях. И те трябваше да я платят за всички други, които някога са извършвали несправедливост.

– Момчето пристигна! На врата се чука! – с престорен ентусиазъм кресна тя в слушалката. Човекът от другата страна на телефона каза, че в такъв случай всичко е наред. Да предаде парите и те ще се погрижат за останалото. Каза й да не затваря. Искаше да е на телефона, докато предава парите. Искаше да чуе как се случва това. Но желанието му не се сбъдна. Даяна затвори телефона.

И отвори вратата.

Срещу нея стоеше мъж на трудно определима възраст с шапка, който гледаше в земята. Измрънка някакъв поздрав и я погледна за секунда. Може би нещо привлече вниманието му, защото вдигна поглед отново и я разгледа малко по-обстойно. После пак се загледа в земята. Даяна го покани вътре. Изглеждаше напрегнат. Вероятно спокойствието на Даяна го напрягаше. Тя се досети, че това го изнервя и малко съжали, че не продължи представлението си още малко, за да го примами да влезе. Той се поколеба за миг, но накрая реши да прекрачи прага.

Вече беше в къщата на Даяна и Нора.

Вратата се затвори зад гърба му. Плавно. Даяна я затвори. Обърна се да я погледне. А тя го дари с най-широката си усмивка. Кръвта в слепоочията му стана ледена.

Даяна заключи.

~ продължава на следващата страница ~