Photo/illustration: Sasha Sabota

~ Втора част можете да видите тук

XVI.

Инспекторът мразеше скапаното градче. Мразеше го от 14 години насам. Когато го беше напуснал, се надяваше никога повече да не го види. И никога да не види когото и да било от това място. Наскоро беше отказал да ходи там, за да се среща с малоумните местни ченгета. Трябваше да говори с тях. Да ги обучава как да обучават. Как да обучават хората да се пазят от измамниците. Но отказа. Когато си издейства да не ходи, знаеше, че си хаби патроните за важни услуги от важни шефове, но това си беше важно.

Но, ето че сега – колкото и да му се искаше да стои далеч и никога повече да не се връща там, усети, че това желание няма да се изпълни.

Предстоеше му ново посещение.

При това този път сам си го пожела. Никой не го караше. Случаят не беше за него. Нямаше работа там. Но той реши да отиде.

„Според първоначалните данни се предполага, че жертвите са измамници”. Това изречение в сводката донякъде му даваше повод да отиде. Измамниците бяха негов контингент все пак.

Случайно пред очите му попадна общата сводка. Онази, която е за денонощието в цялата страна. Всеки път му се мотаеше пред очите, когато решеше да мине през залата за инструктаж. Понякога я преглеждаше от скука, понякога не й обръщаше внимание.

Този път хвърли едно око.

И нещо привлече вниманието му.

И то не само бруталността на случая. Такива беше виждал и преди. Но адресът на престъплението го накара да изтръпне. Усети как вратът му се схваща, а очите напират да изскочат от черепа.

~ продължава на следващата страница ~