XVII.

– Заклевам се, че не знаех! – крещеше през сълзи Еди Кеворкян. Кръвта капеше от лицето му. Капеше от носа му и се смесваше със слюнката, която хвърчеше, докато хлипаше. Еди беше здраво завързан за стол. Въжетата така се впиваха в китките му, че кожата му се скъса на няколко места. Не си усещаше ръцете и краката. Кръв течеше и от ушите му. Даяна го беше ударила няколко пъти доста лошо с дръжката на пистолета.

Еди Кеворкян крещеше все по-слабо. Донякъде защото се измори и донякъде защото започваше да проумява, че няма кой да го чуе.

– Моля те! Не съм знаел какво нося. Аз съм само куриер. Работя за лекар. Казаха ми, че работя за лекар. Частен лекар – хлипаше той. – В колата имам много пари. Имам пликове с пари. Твои са! Твои са! Вземи ги! Пусни ме… Пусни ме! Моля те!

Интонацията се сменяше. Гласът му беше ту отчаян, ту съучастнически, ту детински, ту примамлив. В едно изречение сменяше цялата палитра. Умението му да убеждава се беше изпарило. Платките на мозъка му даваха всички информации на езика и лицето едновременно и Еди Кеворкян беше като счупена машина, която се опитва да изпълнява всичките си операции едновременно.

Даяна си тананикаше. Пееше си: Бог прибра бебчето ми, Бог прибра бебчето ми в Рая. Трябва да съм добра, за да мога да отида в Рая. Трябва да съм добра, за да видя бебчето си, когато и аз умра.

– Пари, а…? – каза най-накрая тя.

– Да! Да! Много пари! Твои са!

– Колко?

– Много!

– Колко! – кресна тя и насочи дулото срещу него.

– Четиридесет и осем хиляди…

Даяна кимна сякаш одобряваше нечий тоалет или избор на бижута.

– Къде са?

– В колата.

– Къде в колата?

– Развържи ме… развържи ме и ще ти ги дам!

Даяна се приближи до него и го удари с все сила с дулото на пистолета по челото. Отвори нова рана, от която бликна кръв.

– В кутия в багажника – проплака Еди.

– Ключовете от колата?

– В джоба на якето са.

Даяна пребърка джобовете и взе ключовете.

После отключи външната врата, излезе и заключи след себе си. Еди я чуваше как си тананика, докато се отдалечаваше от къщата. Мина най-дългата минута в живота му. Опитваше се да се развърже, бореше се с въжетата, но това изглеждаше непосилна задача. Даяна знаеше как да връзва.

Чу я да се приближава. Пак си тананикаше. Имаше чувството, че е завързан на релсите, докато към него се приближава влак.

***

– Сега ще трябва да се стегнеш и да се обадиш на твоите приятели.

– Кои мои приятели?

– Тези, които те пратиха тук.

– Те не са… те не са ми приятели! Не ги познавам. Не съм ги виждал! Трябваше да им предам парите на някакво място.

Даяна го изгледа продължително. Приближи и се наведе над него. Почука с дулото на пистолета по челото му и повтори със зловещ, престорено весел тон:

– Сега. Ще трябва. Да се стегнеш. И да се обадиш. На твоите приятели.

~ продължава на следващата страница ~