XVIII.

Телефонният звън изненада Андрей и Димитри. Двамата се спогледаха. Пишеше, че се обажда куриерът им.

– Ало…? – предпазливо каза Андрей. Не последва отговор, само шум. – Ало? – повтори той – Всичко наред ли е?

– Ало… трябва да… – чу се изтормозен глас от другата страна на слушалката и след това нещо тежко там някъде се строполи.

– На момчето му прилоша! – кресна истеричен женски глас. Някой като че ли грабна телефона – Припадна! – викна гласът още веднъж, този път в самата слушалка, което накара Андрей да дръпне своя телефон от ухото си – Кой е? Кой е? – крещеше жената.

– Аз съм…аз съм докторът. Успокойте се и ми кажете какво стана.

– Припадна! Ей така, както си стоеше. Каза, че му притъмнява нещо. Тъкмо отидох да му дам вода и той падна! Кой сте вие?

– Казах ви, аз съм докторът. Вие дадохте ли му парите?

– Дадох ги! А той носи някаква торба. Много голяма. Сигурно му е тежало на момчето. Падна тука торбата, някакви пликове се разпиляха. Ще ги събера сега… И тъкмо да си тръгне и му стана лошо. Лежи сега тука! Ще викам линейка!

– НЕ!

Андрей се опита да се овладее.

– Не – повтори вече по-спокойно – Няма нужда. Аз лично ще се погрижа.

След това се опита да приложи обичайните си трикове. Започна да я забаламосва, за да я държи на телефона, но не знаеше какво да прави. Обикновено забаламосваше жертвите, докато куриерът им отиде до тях. Ами сега за какво я забаламосваше? Какво щеше да се случи след това? Какъв му беше крайният срок? Как ще се измъкне от положението?

И решението се появи някак от само себе си.

– А, свестява се момчето – каза жената по телефона.

– Дайте ми да говоря с него.

– А… не знам дали може да говори…

– ДАЙТЕ МИ ДА ГОВОРЯ С НЕГО!

– Добре, ето…

– Ало – чу се пресипналият глас на Еди Кеворкян.

– Какво стана? Какво стана?

– Ам… не знам… прилоша ми…

– Ще можеш ли да се докараш до тук?

– Ами… мисля, че не. Много ми е зле.

– Как така ти е много зле! Ставай и се махай оттам!

– Не мога, не мога. Просто не мога да стана.

– Пиян ли си?

– Не.

– Сигурен ли си?

– Да.

– Друсан ли си?

– Не. Падна ми кръвната захар.

– Ти да не си диабетик?

– Не. Хипогликемик.

– Ял ли си нещо?

– Не.

– Нищо?

– Нищо от сутринта.

– Тъпанар.

– Какво?

– Нищо. Ти си на последния адрес в оня селяшки град, нали?

– Да.

– Взе ли парите?

– Да.

– Всичките?

– Всичките.

– Ще те прибера. Ако се оправиш преди това, се качвай в колата и веднага изчезвай от там, обади ми се и ще се срещнем по пътя.

На Андрей никак не му се занимаваше с това. Само един съсед или някой познат на жената да реши да се отбие и рискът скачаше на милион процента. Можеше да влезе директно в капан. Когато отиде, ченгетата можеше вече да го чакат. Но парите са много. Много, мамка му! Много! Мамка му! Мамка му! Мамка му! Мамка му! Този провал може да му коства всичко. Може да го изхвърлят от групата. Какво ще прави после? Ще си търси работа ли?

– Димитри.

– Да.

– Идваш с мен.

Андрей имаше нужда от помощник. От някой, който да му пази гърба.

~ продължава на следващата страница ~