XX.

Когато Андрей спря до къщата, го побиха тръпки. Що за място беше това?

Знаеше, че не трябва да спира там, а да паркира далеч, но нямаше време. Плюс това беше нарушил достатъчно правила. Беше заложил всичко. Ако нещата щяха да се прецакват, те вече се бяха прецакали. Нямаше време тепърва да проявява предпазливост.

Мястото беше странно. Мърляво. Занемарено. След още някоя година растителността щеше съвсем да скрие къщата. Андрей изчака няколко минути. Никакъв шум, никакво движение.

– Чакай ме тук – нареди на Димитри и тръгна към зловещата къща. По пътя си настъпи няколко неща, които не искаше и да предполага какви са. Нямаше и как да ги види, защото високата трева ги криеше. Почука на вратата и зачака.

Насреща му се появи лицето на жена, която нямаше възраст. Но не беше бабичка, както беше очаквал. Дано не е дъщерята на жертвата, помисли си. Влезе с ясното чувство, че може би влиза в капан. Но, когато си мислеше за капан, си мислеше за ченгетата. Не за това, което наистина го посрещна вътре. Когато се обърна да побегне, видя жената да стои срещу него с насочен към лицето му пистолет. Сигурно щеше да се опита да се пребори с нея, да я бутне или нещо такова, ако не беше парализиран от страха. Страхът, който само за една секунда обзе мозъка му и парализира тялото му. Страхът, който всеки изпитва. Първичен страх. Който не е следствие на размисъл, когато си казваш може би трябва да се страхувам от това, изглежда опасно. А страхът, който се появява, когато видиш срещу себе си човек, завързан за стол, чиято глава е покрита с кръв, около когото има локви кръв. Чието лице е като червена маска, от която само две очи се открояват, а в тях се чете ужасът на всички древни предци на човека.

Затова Андрей само издаде сподавен вик и се подчини на заповедта да седне на дивана.

Намери си място до две осакатени кукли.

– Ще те помоля да извикаш и приятеля си. Обади му се по телефона и го покани, ако обичаш. Благодаря ти – усмихна се жената.

~ продължава на следващата страница ~