XXII.

На света имаше много боклук. Прекалено много. Човешки боклук. Хора, които знаят само как да правят злини и да нараняват другите. Даяна знаеше това. Беше го научила. От личен опит. И не искаше това да е светът, в който малката й Нора ще расте. Но знаеше, че няма какво да направи. Те бяха прекалено много. Прекалено. Можеше просто да я скрие. Да е далеч от тях. Но какво ще прави после? После, когато тя вече няма да е до нея? Тези мисли напоследък занимаваха Даяна по цял ден и цяла нощ. Защото малката Нора растеше и времето си минаваше. Даяна не можеше да спи. Виждаше, че малкото й момиченце вече не се интересува от кукли. Означава ли това, че вече ще започне да се интересува от… (гадост! Не трябва да мисли за това все още, нали? НАЛИ!) момчета?

Даяна започна да се успокоява. Сама себе си. Да си казва, че всичко това е неизбежно и че рано или късно ще трябва да се случи. Търсеше начини да пусне малката Нора сред другите хора. Искаше добре да я подготви и да я остави сама да поеме живота си. И точно в този момент ли трябваше да се появят тези изроди! Тези боклуци! Които да потъпчат всичко! Тъкмо се беше престрашила да пусне малкото си детенце сред тях – сред хората. И те – хората – ОТНОВО й показаха истинското си лице! Но сега щяха да си платят. Да платят сметката и за предишните боклуци. И то с аванс – да оставят да покрият сметките и на няколко от следващите.

***

Мазето беше разделено на две. В едната част Даяна слагаше малката Нора от време на време, за да я скрие от злото. Другата част беше мястото, където Боби спеше. Където малкото й момченце Боби спеше. Завинаги. Даяна беше преградила двете места. В тях се влизаше от две различни места. И Нора никога нямаше да влезе през онзи вход. Входа за другото мазе.

Даяна не беше помислила за нещо много важно. Не беше помислила къде да сложи останките от боклуците. Наряза ги много прецизно и подреди гнусните им крайници внимателно в пликовете, за да заемат по-малко място.

Засега щеше да ги остави при Боби…

Когато тръгна да ги носи натам обаче нещо в нея се пречупи. Защо тези изроди щяха да делят стая с детенцето й?! Откъде на къде! Тези БОКЛУЦИ ще се доближават до детенцето й! Не!

Плюс това – погледни ги, погледни ги! Колко са гнусни. Те са гнусни транжирани трупове, натъпкани в торби. Даяна намираше гледката на нарязаните трупове за изключително гнусна и отблъскваща. Помисли си, че ако видеше такова нещо по телевизията, щеше да й се догади.

Тези боклуци нямаше да делят една стая с Бо…

О, Боже!

Нора!

Нещо в мозъка на Даяна се пречупи.

Нещо там се пречупи и изля други химикали в тялото й, които я грабнаха за ревера и я разтърсиха.

Друга посока.

Даяна имаше Нора.

Нора! Нора! Нора!

Нора! Нора! Нора!

Нора! Нора! Нора!

Това дете…

Боже, тя не трябва да страда. Това дете не трябва да страда.

Даяна трябваше да се погрижи на Нора.

Даяна остави кървавите чували. Пое си дълбоко въздух и бавно се качи обратно горе.

Онзи на стола все още се кокореше с отворена уста. На Даяна вече й беше все тая дали щеше да се спаси от демоните. Помисли си дали да не го застреля или да го приспи. Помисли още малко и го приспа. Не искаше повече да убива. Когато убиеш някого, той става гнусен. Даяна се нагледа на гнусотии.

– Лека нощ… – каза му и го остави на стола, докато ококорените му очи се затваряха. От устата му излязоха няколко тревожни звука. Сигурно се е страхувал да затвори очи. Все тая. Даяна нямаше да му реже клепачите. Това вече не беше важно.

Изми се внимателно. Преоблече се. Сложи малко дрехи в един куфар. Нейни и на Нора. Действаше бавно и обмисляше всяко действие.

Вече си беше взела сбогом с Боби. Запали свещичка пред легълцето, където спеше.

***

– Детенцето ми – каза Даяна, когато видя очичките на Нора да се присвиват от светлината, която влезе в мазето при нея. – Детенцето ми. Време е да си ходим.

~ продължава на следващата страница ~