XXIII.

– Има и още една находка обаче. Сигурно знаеш – каза местното ченге на инспектора. – Долу в мазето. Имам предвид освен торбите с нарязаните пресни трупове. Друга находка. Мазето е разделено на две, между другото. В едната част има легло с каиши. В другата част има фризер.

Инспекторът слезе, за да разгледа.

– Ето тук намерихме торбите – каза ченгето. – Около целия фризер пък имаше цветя и свещи. Когато дойдохме, едната беше запалена и гореше. Когато отворихме, вътре намерихме тяло. На дете. Не можем още да определим възрастта. Но състоянието му сочи, че е било там от много дълго време.

Може би така му се стори, но ченгето май видя лицето на инспектора да се свива за секунда.

– Може ли да видя снимките?

– Разбира се.

Малко след това инспекторът помоли ченгето да го остави сам да направи оглед. Ченгето го изгледа от глава до пети и не каза нищо. Просто излезе. Явно знаеше, че е голямата клечка с многото важни приятели. Или просто, както всяко селско ченге, мразеше да се занимава с подробности, въпроси и каквото и да било, което да му наруши медитацията на великия мързел.

***

Докато разглеждаше къщата, различни спомени изплуваха в главата на инспектора. Отвори едно от чекмеджетата на стария шкаф до вратата и измъкна от там стар албум със снимки. Огледа се. Нямаше никого наоколо. Отвори прашния албум и започна да прелиства. Стигна до това, което търсеше. Две щастливи физиономии го гледаха от старата пожълтяла снимка. Двете физиономии принадлежаха на усмихнати хора, които не можеха да сдържат радостта си. В ръцете им имаше две новородени бебета.

Едната физиономия беше на жена. Другата беше неговата собствена.

***

Внимателно извади снимката, но я прибра така бързо в джоба си, че я смачка и усети как едното й крайче се скъса.

В този момент телефонът му звънна и му изкара акъла. Подскочи до тавана. Пое си въздух и отговори.

Беше Огдан Мост. Искаше да му гостува в шибаното предаване, за да си говорят за кампанията срещу измамниците. Мост беше решил да се подмазва. Искаше да получи още една червена точка.

– Не мога да отговоря веднага, съжалявам. Ще се чуем допълнително…

– Предаването ще е тази седмица…

– Ще се чуем допълнително. На важна задача съм.

– Важна…?

О, мамка му!

– Не мога да обсъждам следствени тайни! – каза инспекторът и затвори.

Какво те чака, само ако знаеш, лайно такова, каза си и тази мисъл малко го развесели. Скоро Огдан Мост щеше да разбере какво означава ирония.

Но сега инспекторът имаше много по-важна работа.

Излезе и се сбогува с ченгето. Онзи му махна. Стори му се, че дори се усмихна някак странно, но когато се обърна да го погледне, физиономията на онзи беше каменна. Все едно не се беше променяла през последните 10 години.

Изведнъж отнякъде се появи някакъв фоторепортер. Явно беше обикалял храстите наоколо. Нормално. В селско градче като Грозан, такъв случай ще е темата на всички още години наред. И скапаните местни селски журналистчета от окръга ще се залепят като мухи на лайно.

Снима няколко пъти инспектора преди местното ченге да го изгони. Онзи избяга обратно в храстите, за да не го хванат и да го накарат да си изтрие снимките. Все пак с тях щеше да си купи поне една вечеря. Или бутилка евтин алкохол. Ако редакторът му е в добро настроение, можеше да му даде достатъчно, че бутилката да не е толкова евтина.

Инспекторът се прибра в хотела. Извади снимката, от която го гледаше собствената му млада физиономия, и я хвърли на масата.

Планираше да поостане още малко. Очакваше Даяна да се появи. Още не беше решил дали иска да й помогне или да се отърве от нея веднъж за винаги.

Само че какво щеше да прави с Нора?

~ продължава на следващата страница ~