XXIX.

Силвия внимателно беше проучила случая на Даяна. Имаше нещо, което трябваше да й се доизясни. Нещо в поведението на тази жена не беше обикновена лудост. Силвия искаше да го разбере.

Дръпна стола и я покани да седне.

Полицейският участък в Грозан беше малка порутена сграда, строена през 1948 година. Изглеждаше все едно никой не я ремонтирал оттогава. По това време вътре беше само дежурният. Който първо се ядоса, че някой го занимава посред нощ. След това му показаха значките си. Което го ядоса още повече, защото това означаваше, че не може да изкръшка от тази работа и да ги прати по дяволите. После пък се зарадва, когато му казаха да се прави, че все едно никой не е идвал. Седна обратно на бюрото си и включи пак телевизора. Дори увеличи звука, за да не чува, ако задържаната започнеше да пищи или да вика за помощ.

Навици.

Силвия знаеше, че не може да направи много за Даяна.

Но все пак искаше да разбере. Малко или много, все нещо можеше да направи.  

***

– Искам да ми разкажеш всичко, което ти си поискаш, Даяна. Чуваш ли? Всичко. Всичко, което те мъчи. Което те мъчи сега или те е мъчело някога. И започни откъдето си искаш. Можеш да ми разказваш всичко. Запомни: нищо не е маловажно, всяка дреболийка, която те е мъчила някога – болен зъб на някое от децата ти, първи учебен ден, болестите им, твоите болести. Всичко. Нищо, което излезе от устата ти, не е опасно. Засега просто ще си говорим. Няма да записвам нищо. Технически в момента не сме тук. Никой не знае, че сме те намерили. Официалните разпити ще започнат, когато ние си поискаме. Когато ние си поискаме да обявим официално, че сме те намерили. Колкото време си искаме. Знам, че имаш какво да споделиш. Има нещо, което те трови, нали? Има, знам. Изкарай го преди да те е отровило докрай.

~ продължава на следващата страница ~