XXX.

– Ще можеш ли да се срещнеш с нея? – каза Силвия по телефона на инспектора. От другата страна на слушалката все още се чуваше само дишане. – Ще можеш ли да се срещнеш с жена си?

– Бивша жена – каза най-после той.

Инспекторът искаше да се срещне с Даяна. Съпругата, с която не се беше срещал от 14 години и с която доскоро се беше надявал никога повече да не се среща. Допреди случката в къщата. След която дойде, за да я намери. Нямаше как да прецени колко знае Силвия. Не можеше да прецени и какво точно иска от него. Но трябваше да се срещне с Даяна. Може би, когато я видеше, щеше най-после да реши какво да направи с нея – да се отърве от нея веднъж завинаги или да я спаси.

Макар че решението клонеше повече към първия вариант, защото Даяна беше опасна за него. Дори и след 14 години успя да изплува. Това можеше да е огромен проблем.

Но трябваше да я види и да разбере в какво състояние е. Доколко показанията й могат да бъдат приети за достоверни от съда. Доколко е здрава.

Силвия му предложи да дойде и да го вземе. В Грозан няма таксита, разбира се. Всичко там е на максимум 30 минути едно от друго. И то, ако ходиш бавно.

Нощта не беше студена, но валеше. Затова инспекторът се съгласи.

След 5 минути колата го чакаше пред хотела.

Стоеше до мокрия от дъжда прозорец и чакаше да се появи. Беше облечен, затова, когато се появи, веднага излезе от стаята и заключи след себе си. Когато излезе от хотела, колата тъкмо правеше обратен завой и го освети с фаровете. Присви очи и тръгна към нея. Огледа я. Вътре имаше само една фигура. Внимателно провери – задната седалка беше празна. Инспекторът се качи.

Поздравиха се вяло със Силвия и тя подкара мълчаливо по тесния път обратно към града. Хотелът се намираше малко след последните къщи на Грозан. Шосето минаваше покрай езеро, което сега, заради големите дъждовни капки, изглеждаше като вряща тенджера с вода, огряна по ръба от крайпътните лампи.

Силвия се опита да започне някакъв вял разговор, но инспекторът я прекъсна:

– Какво точно искаш от мен?

Силвия помълча известно време. Сякаш изчисляваше нещо или изчакваше нещо. После намали и каза:

– Аз? От теб? Нищо. Абсолютно нищо. Но има някой, който иска нещо от теб.

Казвайки последните думи, Силвия отби и спря колата. Дъждът се беше усилил и вече удряше по стъклото и ламарината като с огромни дървени палки. В купето беше доста шумно.

Инспекторът усети, че нещо неприятно се случва и че трябва да реагира много бързо. Опита се да посегне към кобура на колана си, но Силвия вече държеше пистолета си насочен към гърдите му. И се усмихваше.

В този момент от храстите излезе тъмна фигура, направи няколко крачки, отвори задната врата и влезе.

– Здравей, Борис – каза му Даяна.

Силвия взе пистолета на инспектора и го прибра в джоба на сакото си.

– Ето кой иска нещо от теб – каза Силвия и после с усмивка на уста натърти на името му, – Борис!

– Здравей, Даяна – отговори инспекторът, като гледаше някъде пред себе си. По-скоро във времето, отколкото в пространството. Някъде в миналото. Миналото, което се върна, за да го ухапе. Инспекторът забеляза нещо да блясва на задната седалка. Обърна се бавно и видя пистолет в ръката на бившата си съпруга. Позна го, защото той й го беше подарил. Някога. Отдавна. 

– Здравей, Боби – отговори му Даяна.

~ продължава на следващата страница ~