XXXI.

Силвия очакваше да чуе някаква неприятна история за инспектора и Даяна. Нищо от нещата, които се бяха случили в последно време, не вещаеше ведър разказ за безгрижен живот.

Намериха нарязаните трупове в къщата на Даяна. Тя и дъщеря й Нора липсваха. Нямаше място за съмнение дали има друг заподозрян, доказателствата, отпечатъците, показанията, всичко сочеше към Даяна. Инспекторът се появи, без да има особено смислено обяснение, завря се да разгледа къщата на бившата си, къщата, в която някога той самият е живял, и след това една от снимките изчезна. Единствената, на която беше той. Единственото първично визуално доказателство за връзката им. Разбира се, че с по-задълбочено разследване всеки левак може да стигне до миналото на Даяна и там да лъсне Борис. Но той се беше надявал да се добере до нея преди другите ченгета. Преди селските ченгета. Надяваше се, че ще й запуши устата по някакъв начин или ще направи така, че да изчезне завинаги. След това щяха да затворят случая и никой никога повече да не се рови.

Просто Силвия и селските ченгета се бяха докопали до снимката преди инспектора и за негов ужас машината се задейства преди той да се появи в града.

Това бяха парчетата от пъзела, които стояха пред Силвия.

***

А сега слушаше Даяна и събираше и последните парчета. Най-старите.

Историята на една трагедия, която е била запечатана в спомените. Оставена да гние там. И, за съжаление, изплувала като разложен труп от езерото.

***

Даяна и Борис се запознали, когато тя била на 19. Той бил на 28. Много по-голям. Надуто ченге. Впечатлил я лесно. Впечатлил една млада студентка, току-що завършила гимназия. Замаял я. И я имал. Била негова. Водел я на места, на които сама не можела да си позволи. Имал пари. Тя не питала откъде. Имал власт и влияние. Очевидно заради поста си. На нея й харесвало. Била щастлива. Той бил първият, с когото преспала.

Когато разбрала, че е бременна, се оженили. Той бил недоволен. Не пожелал голяма сватба. Просто подписали и толкова. Без роднини, без тържество. Родителите на Даяна били разочаровани. Не само от липсата на сватба. От всичко. От това, че дъщеря им е бременна, че няма да може да продължи да учи. Не харесвали и тъпото ченге. Тя обаче все още си го обичала.

Той обаче рязко се променил. Не искал да прекарва много време вкъщи. Избягвал Даяна. Казвал, че е на дежурство, а тя го виждала из Грозан с приятели. Няколко пъти и с приятелки. Никога не му казала, че го е виждала да се натиска с онези жени. В един момент Борис започнал да става агресивен. Не й позволявал да говори. Всеки път, когато си отворела устата да каже нещо, започвал да й се кара. Измислял си какви ли не поводи.

Всичко станало още по-страшно, когато близнаците се родили.

Малкият Борис-младши и Нора.

Боби и Нора били истинско съкровище за Даяна и като че ли истинско бреме за ченгето, което наближавало трийсетте. Казвал на няколко пъти, че се чувствал като в капан заради тях. Когато се напиел понякога казвал на Даяна, че ги мрази. Че мрази и нея и се надява някой ден да се махне далеч от тях. Първите години така си минали. Даяна не спряла да се надява, че нещата ще се променят. Но не се променили.

Вече не обичала Борис така, както преди. На моменти се чудела дали въобще изпитва нещо към него, освен страх. Отвращение, може би. Във все по-редките случаи, когато искал да прави секс с нея, тя просто затваряла очи и го чакала да свърши. Но това така или иначе не било често. Борис го правел редовно другаде. С други жени.

На четвъртата година Борис получил предложение да се яви на изпит за повишение. Явил се и го издържал. Можел да замине на няколко различни места, където да работи като цивилен най-после. Можел да избира между няколко града. Включително и столицата. И той избрал столицата. Дори не го обсъдил с Даяна. Когато една вечер се прибрал, лъхащ на алкохол и дамски парфюм, и й го заявил, тя дори не се опитала да го разубеди. Напротив, радвала се, но не искала това да проличи, защото Борис можел да бъде много гаден и заядлив. За тези години се случвало вече на няколко пъти и да я бие. Затова не искала да показва никакви емоции. Водела сдържан разговор и само го питала за подробности. Изглежда обаче и това го подразнило. Отначало искал да знае защо е толкова студена, защо не се радва. После я обвинил, че не се опитва да го спре, значи не й пукало. После обаче тя направила грешката просто да попита дали трябва да се разделят и какво ще се случи с децата. Тогава той обърнал всичко на 180 градуса и започнал пак старата песен – че го задушава. Крещял, крещял. Започнала да му излиза пяна по устата от гняв. Даяна млъкнала и го оставила да се накрещи. Просто пазела безопасна дистанция от него. За всеки случай.

Но хлапетата явно се изплашили и отишли да спрат мама и тати да не се карат повече. Искали да ги прегърнат, както се били научили да правят, когато двамата се карали. Прегръщали ги през краката и им говорели на все още недоразвития си език. Молели ги да спрат да се карат.

Само че този път Борис бил особено бесен. Малкият Боби го прегръщал през краката. Той се опитал да се отскубне. Няколко пъти. Накрая хванал детето за яката и го издърпал. В този момент Даяна видяла как очичките на хлапето се ококорват в паническо неразбиране. Детето не можело да проумее какво се случва. Тати ли го дърпал така? Яката го стегнала за вратлето. Не можел да издаде звук. Само малките му ръчички се протягали безпомощно напред и махали, сякаш се опитвали да се хванат отново за тати. Боби едва ли е можел да повярва, че тати му причинява това. Сигурно си е мислил, че е някаква външна зла сила. И търсел спасение при баща си. Очите му се ококорили още повече, но все още не издавал звуци. Не плачел, не говорел, дори личицето му не се изкривило като преди плач. Само очите. Тези очи Даяна не могла никога да забрави. И тогава Борис го вдигнал, завъртял го и го избутал далеч от себе си. Само че лекото телце на детето отлетяло като малка топка. Пред него били стълбите. Боби не могъл да се задържи за парапета. Паднал и телцето му се спряло чак на долния етаж. Даяна го видяла как се свлича като кукла по стълбите. Когато стигнали при него бил в безсъзнание. От главата му течала кръв. Помислили, че е умрял. Само че не бил.

Получил много тежко мозъчно увреждане. Лекарите казали, че никога нямало да стане като другите деца.

Разбира се, пред лекарите и пред всички останали казвали, че детето е паднало само по стълбите. Казвали го, защото Борис така искал. А той получавал каквото си поиска от Даяна. Винаги. Иначе имал начини да я наказва. Тя била свикнала да се страхува. Животът й бил такъв от години. Страх. Страх по навик.

Малко след това Борис все пак заминал за столицата, където станал цивилно ченге. И започнал малко по малко да се издига. След две години се видял с Даяна, заради развода. Видял и децата. За малко. Видял и малкия Боби. Близнаците били на шест. Той не й оставил нищо. Къщата била нейна. Наследствена. От дядо й, който я обичал най-много от всички. Завещал й я малко преди да умре, което било и малко преди раждането на близнаците. Той наистина я обичал най-много от всички. Повече от родителите й, които не искали повече да я видят, след като разбрали, че ще зареже следването и ще се жени за тъпото ченге, което я е забременило. След като разбраха, че къщата остава за нея, я намразиха още повече. Не само те, но и другите й роднини, които също се бяха надявали на имота.

Даяна беше сама на света.

Борис я заплашил, че, ако му се набърка в живота, ще я убие. Казал й, че сега, повече от всякога има властта и възможностите да го направи и връзките и начините да го прикрие.

Даяна си останала в Грозан. Затворила се с децата в къщата и започнала да се грижи за тях, както можела. Намерила си работа като медицинска сестра в един от двата ветеринарни кабинета в града. Помагала за всичко. Била много схватлива и започнали да й възлагат все повече отговорни задачи. Изкарвала нелоши пари. Научила се да поставя инжекции, да прави упойки.

С времето ставало все по-ясно, че малкият Боби никога няма да е като другите деца. Той си останал все така на четири. С ума на четиригодишно дете.

Годините минавали, Нора се развивала, а Боби си бил все такова четиригодишно детенце. Трудно контролирал движенията си, тялото му се клатушкало, когато ходел, сякаш мозъкът му не искал да праща правилните команди до крайниците. Ръчичките му се протягали понякога без причина напред. Всеки път това напомняло на Даяна как се протягал към баща си. Преди години. В онзи ден. Когато той го дърпал за яката. Как се протягал, за да се гушне пак в краката му, въпреки, че яката му била опъната от ръката на баща му.

И всеки път сърцето й се свивало.

Но с времето спряла да плаче.

Още откакто станал на 8 години, Боби бил мишена на подигравките на другите деца. Даяна се опитвала да го предпази, опитвала се да го задържа колкото се може повече вътре в къщата. Намирала му различни занимания. За нейна изненада, детето имало странна любов към куклите. Привързвало се към тях. Вероятно защото приличали на хора и в детското му мозъче били именно хора. А не го наранявали. Обичал да се занимава с куклите.

И все пак не можела да го държи постоянно там. В къщата. Пускала го да си играе със съседските деца от време на време. Едно от тях се държало добре с Боби. Но то имало други приятели. А те обичали да тормозят Боби. Подигравали му се, наричали го с имена. Когато станали на десет, станали по-изобретателни в начините да го тормозят. Биели го. Събували му панталоните и го гонели по улицата. Повечето съседи се смеели, когато минавали покрай децата или когато ги гледали от прозорците си. Даяна виждала кривите им демонични усмивки да се разтягат иззад завесите. Понякога ги виждала как се тресат от смях. Скрити зад стъклата, тя не ги чувала. Но това бил най-оглушителният смях на света.

Една вечер Даяна се прибрала от работата и заварила Боби да лежи пред врата на къщата. Детето едва дишало. Очите му били притворени, а от дробовете му излизало хриптене. По устата си имал кръв. Лицето му било подуто от бой. Бил без панталонки, с размъкната, скъсана тениска. Децата пак се били забавлявали с Боби. Но този път много по-жестоко от обикновено. Години по-късно Даяна разбрала от съседското дете, че го повалили на земята и го ритали. Той се опитал да го защити, но отнесъл няколко шамара и го изритали да си ходи. Видял какво се случило след това от прозореца си. Имало някакви по-големи деца от съседен квартал. Много по-силни. Разказал на Даяна, че видял как от още два прозореца хора да гледали сцената. Възрастни. Но никой не направил нищо.

Даяна прибрала Боби много внимателно. Той се борел за живота си с всяка глътка въздух, едва минаваща през трахеята и раздираща дробовете му. Тя веднага се досетила, че има счупени ребра, които са пробили дробовете му.

Детето се борело за живота си още малко, няколко секунди. И накрая малкото му телце се предало. Боби издъхнал в ръцете на майка си.

Не могла да направи нищо. Нито дори да извика линейка.

Никой от съседите никога не я попитал какво е станало с Боби. Никой не я питал за нищо. Никой не се интересувал къде е отишъл мъжът й, къде е синът й, какво е станало с него след зверския побой. Даяна никога не разбрала как Боби се озовал пред вратата. Дали сам е допълзял дотам или някой го е домъкнал (съседското дете не видяло тази подробност иззад ъгъла на къщата.)

Знаела, че трябва да започне да се приготвя за погребение. Преди това трябвало и да извика полиция, те да извикат съдебен лекар, да потвърдят смъртта и така нататък. Вместо това Даяна седнала на пода, на средата на дневната и сложила малката глава на детето си в скута. Просто заплакала и не можела да помръдне. Галела го и му говорела. Започнала да му говори все едно е жив. Разказвала му как ще си вземе отпуска и тримата, заедно с Нора, ще отидат на разходка в планината. В този момент вратата се отворила. Била малката Нора. Тъкмо се прибрала. Била на гости на приятелка от съседен квартал. Даяна се обърнала и видяла ужаса в малките й очи. После погледнала отново към мъртвото й дете. Цялото му лице в кръв. Неподвижно. С обърната на една страна глава. Сякаш бил заспал в скута й.

И припаднала.

Пропастта се отворила.

Човек може да понася само до някъде. За всеки това някъде се намира на различно ниво, но всеки го има.

Даяна видяла как погребва детето си. Това си спомняла, че е видяла. Съвсем ясно, точно преди да се събуди. Имала само две чувства. Когато загубила съзнание, се почувствала невероятно спокойна. Така спокойна, както никога не се била чувствала през целия си живот. Сякаш самата тя не съществувала и съответно нямала никакви чувства. Само чула един глас да й говори. Не различавала думите. Само спокойствието, което се носело от гласа. После започнала отново да усеща. Усетила пронизваща болка. Тогава видяла как е на погребението на детето си. И изведнъж усетила как започва да пропада. Нещо като сънищата, в които човек сънува как пада и се събужда в паника. Само че падането й продължило много дълго и тя не се събуждала. Изведнъж около нея се появили черни стени. Пръст. Гроб. Тя падала в гроб. А Боби вече го нямало.

Даяна се събудила.

Само за да види, че Боби наистина вече го няма. Макар и да лежал все още в скута й. С обърнатата си на една страна глава.

„Спи, мое дете. Спи спокойно…”, му казала и внимателно го преместила. Взела една възглавница и я сложила под главата му.

След това спомените й се губеха. Спомняше си, че е положила детенцето си в легло, така че да е близо до нея. Прибрала го във фризера, където да спи, необезпокояван от разлагането на тялото му. Даяна знаела, че студът ще го опази. Редовно му носела цветя. Всеки ден ходела при него, за да му говори. Разказвала му как й е минал денят, какво прави сестра му. Всичко. Обичала да му говори.

Обичала да говори на малкото си момченце.

***

След това се заела да пази Нора. Посветила живота си на Нора. На това да я опази от света. А светът ставал все по-нахален.  

***

Според Силвия с годините състоянието й се влошавало и натрупаните емоции и неизбежната злоба, събрана към света, се отприщили и Даяна започнала да иска да си отмъсти.

Както и направила.

За лош късмет на измамниците, те били на грешното място в грешното време. Или по-скоро набрали грешния телефон в грешното време.

~ продължава на следващата страница ~