Photo/illustration: Sasha Sabota

Нина се появи на вратата – цялата мокра. От нея капеше вода. Пак се беше опитала да се самоубие. И пак не беше успяла. Но това означаваше и че някъде навън има още един труп.

Виждате ли… работата е там, че всеки път, когато Нина Нюкасъл се опитваше да се самоубие, някой друг умираше. Точно такъв беше случаят и сега. Тялото на загиналия още беше до моста – между него и трамвайната спирка. Покрито. Полицията все още държеше мястото отцепено, а зяпачите чакаха да видят как точно парамедиците ще вдигнат трупа, когато огледът на съдебния лекар и разследващите приключи.

Горкият нещастник беше видял как Нина Нюкасъл се опитва да сложи край на живота си, скачайки в канала, който минаваше под улицата, и се хвърли, за да я спаси. Подхлъзна се на циментовия бряг и падна, удари си главата, изпадна в безсъзнание и се удави. Никой така и не видя Нина, дори когато тя излезе от реката цялата мокра с полепнала по лицето и раменете черна коса. Всички бяха заели вниманието си с мъжа, за когото никой никога нямаше да разбере защо беше скочил така изненадващо във водата.

Нина не успя да умре, защото имаше задача за изпълнение; просто, горката – не го знаеше. Вършеше си работата, но без да разбира, че я върши.

Та, Нина се появи на вратата на сградата, в която живееше, цялата мокра, затътри се по стълбите нагоре. Качи се в асансьора и така сложи край на поредния провален план. Прибра се. Просна се на леглото и заплака.

Предишният път, когато Нина Нюкасъл се опита да се самоубие, една стоманена релса премаза човек. Тя се хвърли от 12-и етаж на хотел „Централ“ (недалеч от трамвайната спирка, моста и реката, в която току що беше оставила още един труп след себе си), но вятърът я поде, подхвърли я леко настрани (Нина беше слабичка жена) и тя падна в короната на дърво, а клоните така умело омекотиха удара, че единственото, което ѝ остана, бяха синините и разочарованието.

Един кранист, работещ на съседния строеж, обаче беше видял всичко това и така се стресна, че, без да иска, освободи товара на подемната си машина, който представляваше стоманена релса, и така премаза шефа си.

Има две неща, които е добре да знаете: шефът на горкия човек – онзи, дето се озова под релсата, беше изключително садистичен и извратен и често пребиваше съпругата си и доведената си дъщеря. Разследване на инцидента не доказа вина на краниста, адвокатът му го посъветва да си трае за това как видял жена да пада от прозореца, а след това невредима да става и да си тръгва, всичко беше определено като техническа неизправност, фирмата плати на близките на убития огромна сума за обезщетение, жена му и доведената му дъщеря не само че най-после се отърваха от него, но и смъртта му ги обезпечи доста добре. Второ: онзи, който се удави, след като се хвърли в реката след Нина, беше привърженик на трофейния лов. Да, не се заблуждавайте – изродите също понякога правят нещо добро. Или в неговия случай: се опитват да правят. Тед Бънди все пак някога спасил дете от удавяне. Нали…

Трябва да знаете и още нещо. Как работят ангелите. Нека ви кажа как работят ангелите.

Предполагам си мислите, че ангелът трябва да е някой… същество, което е добронамерено, нали? Е, не е така. Нека ви дам пример. Да кажем, че имате шеф, който ви мрази, прави всичко възможно, за да ви тормози. Петък вечер е. Имате среща. Бързате. Обаче шефът ви ви прави номер и в последната минута ви дава работа, която ще вършите още поне час. Закъснявате, изпускате срещата, намразвате го. Как този човек може да е действал като ваш ангел? Седмица по-късно виждате снимката на човека, с когото е трябвало да се срещнете, във вестника, под заглавие: „Сериен убиец заловен на летището“. Ето така работят ангелите. И в повечето случаи те не знаят, че са ангели. Вървиш си по улицата, нахакан пръдльо те бута, обръщаш се да го напсуваш, той ти отвръща, спречквате се, на три метра от теб пада саксия. Там, където трябваше да си ти, ако не се беше спрял, за да си покрещите с келеша.

Нина Нюкасъл е ангел с особено въздействие или нека я наречем: „с двойно предназначение“. Понякога тя спасяваше хора, да, но по-често Нина служеше за разчистване. Разчистваше вредните и опасни хора. Като насилници, престъпници, сещате се – вредните и опасните, всички онези, които искаме да намалеят и изчезнат. Нина се грижеше за това. Без да го знае. Така както и ангелите-хранители не знаят за предназначението си.

От доста време Нина Нюкасъл беше мрачна, отчаяна и депресирана. Предполагам, сте се досетили, защото едва ли сте чули за весели и позитивни хора, които така упорито да се опитват да се самоубият. Нина беше така още от дете. Странеше от другите деца, забавляваше се сама, обичаше книгите и животните, не обичаше хората. Така си остана и когато порасна.

Нина нямаше някакъв конкретен колосален проблем, който искаше да реши самоубивайки се, просто биохимията на мозъка ѝ беше сбъркана и тя живееше в постоянна депресия. Светът е място, пълно с хора като Нина.

Разбирате, че такава беше същността на задачата ѝ. Ако не беше депресирана, нямаше да се опитва постоянно да се самоубие, ако не се опитваше постоянно да се самоубие, нямаше постоянно да умират други хора. Вредни хора. Така работят ангелите.

(Вероятно сега си мислиш: дали и ти не си ангел?)

***

Егор имаше план за вечерта. За пръв път от много време Егор имаше план за вечерта.

Обикновено вечерите му минаваха в четене на книги или гледане на телевизия, но не и в планове, особено такива – свързани с други хора. А този план беше свързан с други хора.

Много свързан с други хора.

Вечерта беше приятна. Пролетта все още се усещаше в аромата на въздуха, но лятото бързаше да дойде и приятната свежест се сливаше с топлия вятър и двете галеха лицата на всички, които се разхождаха навън. Хората се усмихваха, без да знаят защо. Повечето хора.

Егор ходеше бързо и гледаше надолу – в земята пред краката си, без да се усмихва. В ръката си стискаше малък букет от поувехнали цветя. Качи се на трамвая и пътува няколко минути. Залязващото слънце го съпроводи до неговата спирка. Слезе и стъпвайки от последното стъпало на трамвая на земята, кракът му остави дълга сянка по асфалта. После и цялото му тяло се очерта в предълга сянка, която се изтегли чак до павилиончето за вестници отсреща, което скоро щеше да затвори. Градът лека-полека се приготвяше да посрещне вечерта и почивката.

Егор походи още няколко минути и прекрачи портата на гробището. Искаше да види майка си за последен път. Ама че странна дума… да види… Егор нямаше да я види, не я беше виждал от 2 години и никога повече нямаше да я види. А баща си пък никога не беше виждал. За него само знаеше, че съществува. Вероятно.

Остави цветята на гроба, наведе се и целуна плочата. Седна на каменната пейка и, както всяка петъчна вечер през последните 2 години, се зае да разказва на майка си как е минала седмицата му. Специално през тази беше загубил работата си във вестника и му оставаха само още няколко дни, в които да намери пари за наема, защото – както много други писатели – не беше човек със спестявания, а по-скоро човек със заеми.

Но, както стана ясно малко по-късно, се беше отказал да търси. Пари за наема, имам предвид.

Разказа на майка си още, че Лиза окончателно го е напуснала, след като вече няколко пъти беше бягала с други, но после се беше връщала. Този път беше за последно, защото най-новият ѝ приятел показал сериозните си намерения, купувайки ѝ истински перли, а и резервирайки пътешествие до Испания. Този път беше истинско за Лиза.

– Дано е щастлива, мамо, с мен не беше. А и как да бъде? С някой, който е винаги недоволен и тъжен…

Егор поседя още няколко минути, този път не плака, стана, погали надгробната плоча и си тръгна. Имаше работа за вършене.

***

Машинистът в метрото – Филип Рáза, имаше една мечта. Всъщност имаше две, а втората се беше родила току що и тя най-лесно можеше да бъде описана така: мечтаеше сега да е някъде другаде. Където и да е. А първата му мечта беше да стане професионален фотограф.

Мечтаеше си сега да бъде някъде другаде, защото пред него, само няколко минути по-рано, се беше хвърлил човек. На релсите пред управляваното от него влакче. Това не е приятен завършек на смяната ти в петък вечер. Шок, паника, труп, полиция и парамедици не е ничия представа за добро изкарване на вечерта. Поне не е представата на никой човек със здрав разум.

Самоубиецът беше оцелял. Трупът беше на пътник, получил инфаркт – вероятно защото влакчето спря така рязко, а и той видя тялото (на все пак оцелелия) да се търкаля на съседните релси. Ако питате мен, 35-те години пушене по 2 кутии на ден, беконът, хамбургерите и постоянното пиянство имаха по-голяма роля за инфаркта, но аз не съм съдебен лекар. Да, човек би предположил, че един отскоро семеен мъж, при това не първа младост, ще полага по-съвестна грижа за здравето си, имайки предвид, че се грижеше за две от трите си деца и се очакваше от него да се грижи за тях още дълги години.

Само първото му дете беше по-самостоятелно. Това, което се роди преди 18 години, след като изнасили майка му. То беше самостоятелно отдавна, вече се грижеше и за майка си, която често страдаше от нервни разстройства.

Но, както казах, самоубиецът оцеля.

Да, засилката на Егор надмина очаквания от него ефект. Това все пак не е нещо, в което човек развива опит. Самоубийството, имам предвид. А нервите… нервите са нещо странно, което си играе с нас, с реакциите ни, с преценките ни, изглежда и с преценката ни за разстояние. Адреналинът понякога налива допълнителна сила в краката ни, когато решим да скачаме… може би важи и когато решим да скачаме пред влакче на метрото. А може би просто в онзи най-най-последен момент Егор беше усетил, че иска да живее и нещо беше наляло допълнителната сила в скока му.

Както и да е. Така или иначе Егор прескочи релсите и се озова на съседните. А влакчето го подмина. По-интересното е, че успя да избегне и третата релса, по която тече ток. Беше невредим.

Няколко неща последваха случилото се в метрото.

Първо: един човек на име Никола пропусна важна за него среща, защото се оказа в едно от влакчетата, които бяха блокирани за два часа между спирките, след като спряха движението по линията. Никола трябваше да се срещне със стар познат, с когото бяха ходили заедно на училище – преди 25 години. Следващите дни онзи въобще не отговаряше на обажданията на Никола и той се притесни, че предложението за работа е отпаднало, защото онзи се е обидил. По-късно разбра, че то е отпаднало, защото онзи е умрял. Удавил се, след като скочил в реката по някаква причина, която никой не разбра, ударил си главата и се удавил. Вероятно, ако влакчето не беше спряло, Никола беше отишъл на време, двамата се бяха срещнали и седнали да си поговорят в кафенето срещу моста, онзи нямаше да стои да чака отвън и нямаше да види, каквото там беше видял, и нямаше да се хвърли във водата. Вероятно. Кой знае?

Но също така, в резултат на срещата им, Никола щеше да започне работа с онзи, който търсеше човек за управител на новата му фирма. Поне така казваше, а истината, както се разбра след около година, в резултат на голямо разследване, беше, че си е търсил човек, който да опере пешкира, подписвайки договори с фалшиви, но много скъпи доставчици, които да източат парите от държавна поръчка за ремонт на детска площадка.

Също така: машинистът Филип Рáза никога повече нямаше да може да се качи и да подкара влак на метрото. Никога. Опита, но не можа. Въпреки работата на психолозите с него, той просто се отказа. Всеки път пред очите му изскачаше тялото на мъжа, който се хвърля на релсите. Разтреперваше се и почти губеше съзнание.

Затова Филип напусна и се зае сериозно с фотографията. Оказа се, че има истински талант. Днес работи за няколко списания, сред които и National Geographic. Обикаля света и изживява мечтата си.

Егор пък беше задължен от властите да посещава психотерапевт. Бихте предположили, че именно там се е запознал с Нина Нюкасъл, нали? И донякъде бихте били прави. Нина Нюкасъл беше психотерапевтът. Никъде не пише, че готвачът не може да е вегетарианец; композиторът – глух; или че Нина Нюкасъл не може да бъде психотерапевт, нали?

Може би няма да е правилно, ако кажа, че се влюбиха един в друг веднага. Предполагам, че няма да е напълно вярно, защото им отне може би две или три виждания преди това. Да кажем: три.

Нина беше слаба и дребна, но много красива жена. Особеното за нея е, че е красива не само отвън, но и отвътре – в душата си – основен недостатък, когато става дума за запознанства и поддържане на контакти с други човешки същества. Особено докато съществата са млади, тоест  в репродуктивно подходяща възраст и настроение. Тогава те не търсят този тип красота, а по-скоро лесен достъп до външната красота. Не всички, разбира се, и Нина беше достатъчно умна, за да го знае, но сбърканата ѝ биохимия на мозъка не се съчетаваше добре с преживените разочарования.

Егор пък беше висок и слаб младеж с черна коса, подстригана сякаш с градинска ножица от душевноболен с Паркинсон. Беше чаровен, да. Ако се вгледаш. На хората обаче им коства усилие да се вглеждат. 

– Моля те, позволи ми аз да те подстрижа – каза му една вечер Нина, като го дръпна леко за тениската и се надигна на пръсти. Егор се приведе, тя прокара пръсти през рошавата му коса, усмихна се и го целуна. Нежно. Целувката продължи. После го тупна с пръст по носа и добави: – Но утре, не сега, сега ми се спи – усмихна се тя и го поведе към спалнята. Егор разбра, че всъщност не ѝ се спи.

И двамата осъзнаха, че щом ТОВА е любовта, то и двамата никога не са били влюбени преди, колкото и да са си го мислили и да са се заблуждавали. Стори им се красиво. Сякаш имаха нещо много общо, нещо отвъд възможностите им да разберат какво е. Нещо по-голямо от тях самите. Но, каквото и да бе това нещо, то беше красиво и голямо, и прекрасно, и… и…

Това беше тяхната любов.

Ангелска любов.

Предполагам, че ангелите също имат ангели, които да се грижат за тях.

Сега пак се чудиш дали и ти не си нечий ангел, нали…? Вероятно, да. Вероятно за някого вече си бил. Или ще бъдеш съвсем скоро…

P.S. Никой от тях двамата – Нина и Егор, повече не помисли за самоубийство. Заживяха заедно (което предполагам, беше добре дошло за Егор, който чак месец по-късно намери пари за наем, когато започна нова работа, но това… не е важно).

***

А сега ти…

… сега върви и бъди нечий ангел.