Photo/illustration: Sasha Sabota

.

– Знаеш ли – каза Лени и лицето му се озари от мисълта, че може да каже нещо, с което да блесне пред нея, нещо, което предполагаше, че е известно само на него  – когато минали две години от първия запис, през 1970 г. Луис Армстронг записал още веднъж песента, този път с интродукция в чиста реч, без да пее? Ххмм… и аз разбрах наскоро. Казва: вие ме питате, като има толкова войни и глад, и замърсяване, как така Светът ще е толкова „прекрасен“, нещо такова казва Сачмо и им обяснява, че… казва… казва нещо като… не помня точно, но нещо като: на мен ми се струва, че не светът е толкова лош, а това, което ние правим с него; и казвам какъв прекрасен би бил, ако само дадем шанс на любовта. Любовта, бейби, любовта. Това е тайната. И после почва песента.

Лени се засмя. Беше му леко на сърцето. Беше в прегръдката на любимата си. Людмила беше отпуснала главата си на рамото му. Той сложи ръката ѝ на гърдите си, целуна я нежно по главата и я погали.

Въздъхна и натисна Replay на лаптопа. Песента започна отначало. Този път не каза нищо, само се заслуша в гласа на Луис Армстронг, който пееше What a wonderful world. Последните часове натискаше Replay за може би стотен или хиляден път. Кой знае? Беше забравил как се настройва на автоматично повторение и трябваше да го прави ръчно. Но това не му пречеше. Нямаше какво друго да прави.

Когато песента свърши за кой знае кой път, Лени изпя в един глас със Сачмо: „Оууу йеее…“

Автоматичната система за оповестяване изпрати още едно автоматично съобщение до телефона на Лени. Никога допреди това Лени не беше предполагал, че има такова нещо като автоматична система за оповестяване при бедствия, нито, че тя изпраща съобщения до телефоните на хората. „Логично, разбира се“, беше си помислил той най-първия път, когато получи съобщението, следващите 15-20 съобщения го дразнеха, но след това вече не им обръщаше внимание. Съвсем скоро батерията на телефона му щеше да умре. Батерията на лаптопа му щеше да я последва. След няколко дни и резервното захранване на системата, която изпращаше съобщенията, също щеше да се изчерпа и да спре. Тогава щеше да настане най-великата тишина на планетата. Такава, каквато е била преди появата на първия човек. И каквато ще се възроди отново след смъртта на последния.

От време на време Лени се питаше дали именно той не е последният. Но и да не беше, колко след него щеше да живее Последния? Седмица? Едва ли повече. Знаеше само, че със сигурност в радиус от много, много километри наоколо няма други хора. Спокойно можеше да смята себе си за Последния на околността.

„Оууу йеее…“

Отново се наведе към Людмила, за да я целуне, но много внимателно, за да не я обезпокои. Спокойствието ѝ в този момент му се струваше просто божествено. Тя беше единственото нещо, което го беше успокоявало през годините; единственото нещо, което го крепеше и го караше да забрави всички подигравки на хората по негов адрес. Да изтрие сякаш всичко от… от още откакто беше дете.

Винаги е плащал висока цена да бъде различен от другите, да бъде „детето със специални нужди“, а после така изведнъж да се превърне в „дебил“, „кретен“, „ей, ненормалния“, „оня лудия“… Докато не се появи Людмила. Тя беше най-добрата му приятелка. Дали щяха да се оженят, ако имаха още малко време, зачуди се Лени, но пропъди тази мисъл. „Дори аз не съм толкова тъп, че да си мисля, че мога да върна времето назад“, помисли си той и пак я целуна. И се усмихна. Такава усмивка имат само влюбените.

Вероятно и лудите. Но не са ли всички влюбени такива?

Телефонът му получи още едно съобщение. Лени го погледна отново. То му казваше с големи букви ДА ВНИМАВА, а после с по-малки продължаваше в някакъв сух, лишен от всякакъв смисъл писмен стил да информира Лени и всички жители, че трябва да запазят спокойствие, да изпълняват заповедите на полицията и армията и да се отправят към сборните пунктове за извозване, защото се налага евакуация, поради изтичане на радиоактивни материали.

Съобщението продължаваше да лъже хората, така както и онези, които го бяха съчинили. И техните предшественици, и техните – преди това, и така – от зората на човечеството. Но пък от друга страна… като се замисли човек, вероятно не са имали време да съчинят ново, което да казва: не се хабете да правите каквото и да било, прецакахме се, праисторическият вирус, който освободихме от вечните ледове, които разтопихме благодарение на алчността и безхаберието си, като предизвикахме Глобално затопляне, не може да бъде спрян, той ни е непознат, съществува отпреди да е имало хора, нямаме имунитет, разпространява се по-бързо от всеки друг и убива за дни. Ако бяха дали на Лени да запише съобщението, то щеше да звучи горе-долу така. Само че щеше да добави и: но не засяга животните, така както и нашите обикновени грипове не ги засягат. Убива само хора. Същите умници, които можеха да се спасят, ако само бяха спрели да топят ледовете…

„Оууу йеее…“

Лени обичаше животните и се радваше, че те не страдат. Животните винаги бяха негови приятели. Никога не му се подиграваха. Приемаха го такъв, какъвто беше. И сега само те бяха останали да кръстосват улиците, пътищата, горите, плажовете, островите и континентите.

Лени си представяше, че в стаята при него и Людмила има още някой. Той винаги си беше представял този някой, още откакто майка му умря и преди да я открият на следващия ден, той я беше гушкал цяла нощ. Представяше си тази черна фигура с кръгли очила (никога не се е замислял защо си я представяше с кръгли очила). Нали умните носят очила? Тази фигура трябваше да е най-умната от всички.

Лени беше започнал да чувства тръпчинките и в другата си ръка. Едната вече беше безчувствена, както и двата му крака. Но пък той нямаше къде да ходи. Нямаше работа другаде.

Радваше се, че беше изровил Людмила от гроба ѝ преди болестта да започне да поразява крайниците му. Тя беше сред най-първите жертви и вече беше минала седмица от смъртта ѝ, когато той разкопа гроба ѝ и я извади оттам. Доста се притесни дали не е сбъркал гроба, защото тя… защото тя изглеждаше… различно. Но все пак я позна. Тя беше. Любовта на живота му. Най-добрата му приятелка. Людмила.

Пак се наведе и я целуна по главата. Спокойствието ѝ беше божествено. Постара се да не я безпокои. Натисна Replay отново и отново се заслуша в гласа на Сачмо. Бяха останали само те четиримата на света: той и Людмила, Черната фигура, която им правеше компания, и гласът на Сачмо.

„Оууу йеее…“