Photo/illustration: Sasha Sabota

На всички, които обичат страшни приказки.

И приказки въобще.

I.

– Стопаджийката –

Мартин се прибираше към дома си с новия пикап Форд, който през онази 1951 г. беше чисто нов. Тъмнозелената машина доставяше неимоверно удоволствие и беше причина за гордост за Мартин, на когото най-после беше провървяло в живота и бизнесът му с кабели просперираше.

Мартин беше отишъл по работа във Франкфорт, Кентъки и сега се прибираше към родния си Мобил, Алабама. От съвсем скоро беше започнал да изминава тези малко над 620 мили, защото животът му доскоро си се въртеше все из Алабама. И по-точно из Мобил. Но, както казахме – бизнесът му се беше разраснал и може би дори поел по пътя към това да стане национален, след години упорит труд.

Минаваше полунощ и Мартин се наливаше с кафе, за да се държи буден. Не искаше да прекарва нощта в мотел. Обичаше дома си. Бързаше да се прибере.

Именно тогава я видя. Намираха се някъде в Тенеси. Момичето беше облечено в лятна бяла рокля и имаше бяла панделка в косата си. Изглеждаше все едно е излязла на разходка. Какво ли правеше посред нощ на пътя…? Вдигна ръка и махна на Мартин, който беше единственото човешко същество наоколо. Фордът забави ход и спря, вдигайки малко прах, който се разстла леко на светлината от фаровете. Двигателят работеше.

– Вероятно е закъсала с колата си, докато се е прибирала у дома от колежа – каза си Мартин на глас.

А аз се изненадах изключително много, защото в тази приказка не беше предвидена никаква пряка реч. Какво се случва…?

***

Момичето обясни, че се прибира от колежа и е закъсала с колата. Помоли Мартин да я откара до дома ѝ, който е съвсем наблизо. Мартин се съгласи. Стигнаха до градчето и до къщата, където момичето живееше. През краткия път до дома ѝ тя няколко пъти му беше казала, че ще му плати за бензина, макар той настойчиво да отказваше. И ето – сега още веднъж ѝ отказа, но тя настоя и остави вратата на Форда отворена, докато вървеше много бързо по алеята към къщата.

Мартин не загаси двигателя, но и не затвори вратата. Може би му беше любопитно какво още ще последва. Беше в ужасно добро настроение. Беше щастлив. Чувстваше се като крал на света. Беше му леко на душата. Вечерта беше топла и приятна. Прекрасна. Небето беше ясно и безброй звезди се виждаха.

От къщата излезе мъж. Не много възрастен. С леко несигурна крачка се доближи до Мартин и го попита какво чака. Зад мрежата за комари на вратата се виждаше и женско лице, но не беше на момичето. Както Мартин разбра след малко – беше майка ѝ. Мартин спокойно, за да не ги притеснява, обясни, че чака момичето, защото тя така му казала, макар той да не е искал да му плаща бензина, защото разстоянието било пренебрежимо малко.

Бащата млъкна, а майката излезе навън, прекоси верандата и слезе до Форда.

Двамата спокойно обясниха на Мартин, че това, което им разказва, е невъзможно, защото дъщеря им, единствената им дъщеря, която изглежда точно, както Мартин им я описа, е загинала в катастрофа именно на пътя, по който той е минал – преди 10 години. Била е облечена точно както Мартин описа. След което го помолиха да си тръгва.

Стъписан, Мартин затвори врата, включи на скорост и потегли бавно. Гледаше как двете фигури – на родителите ѝ – изчезваха в къщата. Беше се обърнал настрани и затова се стресна, когато нещо удари колата му. Беше момичето. Ударила беше съвсем лекичко с ръка по капака, за да го спре. Мартин се движеше съвсем бавно, но все пак наби спирачките, скачайки и с двата крака върху педала. Очите му за малко да изскочат.

Тя го попита какво прави и защо не я е дочакал.

– Какво става, по дяволите! – кресна ми Мартин.

Успокой се, след малко ще разбереш, Мартин. Успокой се.

– По дяволите! – продължи да ми крещи той.

Трябва да ти кажа, че не обичам да ми викат.

Както и да е – момичето подаде на Мартин някаква банкнота, а той я взе, без дори да разбира какво прави – беше зяпнал и гледаше момичето право в очите. Каза ѝ какво се беше случило и я пита… пита я… дали тя… дали тя е призрак.

Тя му каза да не бъде такъв глупчо и че не е никакъв призрак. Каза му и че по никакъв начин не е възможно да е видял родителите ѝ, защото те били починали преди няколко години в катастрофа. На същия път, по който дошли преди малко. Сега живеела тук само с баба си и по-малката си сестра. Но те и двете отдавна спели.

– Не! Не! – викна объркано нашият Мартин – Не ми харесва ТОВА!

Странно е, нали, Марти?

– Странно колкото си иска! Не обичам такива истории. Те са като сън в съня и все не знаеш сега буден ли си или пак сънуваш, има ли призрак или не; не знаеш кое е доброто и кое – злото; от кое да се страхуваш; кое е реално!

Прав си, Мартин. Извинявай, че те поставих в такава ситуация. Нека ти спестя неприятностите. Ето. Вадя те от тази история. Вече не си там. Сега и ти си част от публиката, която ще чуе следващите страшни приказки. Облегни се назад и им се наслади. И така…

Да започваме:

~ продължава на следващата страница ~