.

II.

– Момичето, което застанало до гроба –

Не знам дали си спомняте, но децата имат много особени игри. Обичат да се плашат едни други, но и обичат да се предизвикват и, да – дори да се унижават взаимно. Това е някаква част от съзряването, предполагам – докато се борят да бъдат лидери – и така си наместват социалните роли още в ранна възраст – едни са „готините“, „смелите“, „лидерите; други стават и си остават „страхливците“, „неготините“, „които следват, а не водят“.

Затова и в детските игри има определена закономерност на налагане и надлъгване. Ние, например, живеейки до влакова линия, някога се състезавахме в това кой най-дълго ще издържи пред влака преди да побегне, изплашен от приближаващото се чудовище. Вероятно сме изкарали акъла на не един и двама машинисти, но тогава не мислехме за такива неща.

Но не забравяйте и това, че понякога игрите са си просто игри и в тях няма нищо повече.

Какво е било онова, което предстоите да чуете? Не знам. Но ето го:

През 1958 г. в едно малко градче в Пенсилвания децата бяха като всички други деца и обичаха да си играят така, както всички други деца. Да, понякога игрите им бяха глупави и груби, но те не се замисляха за такива неща.

Джими Бюканън беше сред онези „готините“, „смелите“, „лидерите“. Той обичаше да се присмива на всеки, който проявяваше слабост или страх, макар самият той често да проявяваше и двете, но никой не смееше да му го каже, защото, освен всичко останало, Джими беше с една глава по-висок от всички и поне педя по-широк.

***

Джими Бюканън обръщаше повече внимание на новата – Елизабет-Ан, която се беше появила в градчето им преди едва седмица. И Джими, и Елизабет-Ан бяха на по 13 години и едно непреодолимо желание съществуваше у Джими да изглежда още по-смел и готин пред нея. Дори му се искаше някак да изглежда и по-висок, и по-голям. Джими не знаеше защо това бе така.

Беше прекрасна, ясна лятна вечер.

Всички бяха на годините на Джими и Елизабет-Ан или с по една-две по-малки. Джими искаше да впечатли момичето, но му се струваше, че да дърпа русата ѝ коса и да измисля обидни песнички за нея не е правилният подход и в последните дни беше понамалил тези демонстрации на талантите си. Докато една вечер не му хрумна, че да отидат на гробището би било чудесна идея. Нещо му подсказваше, че изплашеното момиче ще е момиче, благодарно да бъде спасено, а той е най-голям и ролята на спасител някак естествено му подхождаше.

Сред по-големите – онези от по-горните класове в гимназията, имаше такава игра – кой ще се престраши да прекара нощта самичък до някой гроб. Истината е, че дори сред тях не се намираха мнозина смелчаци, готови на това.

Джими предложи тази игра. Предполагаше (или по-скоро се надяваше) , че Елизабет-Ан ще дойде с тях, за да наблюдава играта. Смяташе самият той да отиде и да бъде герой и много се зарадва, когато тя се съгласи да отиде заедно с тях.

Само че остана като гръмнат, когато пристигнаха и момичето каза: „Аз ще отида“, след като Джими драматично попита тайфата кой от тях не се страхува.

– А… не искаш ли да те придружа… придружи някой? – попита Джими.

– В никакъв случай – отговори Елизабет-Ан, – Няма да е честно, нали?

„Няма да е честно“, потвърдиха останалите и така само доразвалиха настроението на Джими Бюканън.

– Как ще разберем, че си била на някой гроб, а не си претичала само? – попита заядливо той.

– Какво значение има?

– О, има. Когато тичаш, не те е страх! – каза той и сам не можа да повярва на тъпотията, която бе изрекъл, затова реши да добави: – Както когато вечер загасиш лампата… ако вървиш бавно към леглото, те е страх да не изскочи нещо изпод него, но когато се затичаш и се метнеш под завивките, не те е толкова страх – Изстреля Джими и мигновено съжали, че е споделил пред всички, че го е страх от тъмното и пробва да замаже положението: – Когато си сам, исках да кажа… когато си малък, исках да кажа…

– И как предлагаш да докажа?

– Забий един нож в гроба – предложи братовчедът на Джими и всички се съгласиха, – А утре ще дойдем по светло, за да проверим дали си го забила.

– Защо? По тъмно ще ви е страх ли? – усмихна се Елизабет-Ан.

– Не… просто… не…

– Дай ми ножа си – каза момичето и прекъсна опита на хлапака да замаже положението.

Той ѝ подаде ножа. Тя го разгъна, огледа го и пак го сгъна. Пъхна го в джоба си и потегли навътре към потъналата в мрак част на гробищата. Другите гледаха подире ѝ, докато изчезваше навътре. Накрая силуетът ѝ се скри в тъмнината. Лек вятър подухна и едновременно с това уличните лампи примигнаха за секунда. Когато светнаха, нямаше и следа от Елизабет-Ан.

~ продължава на следващата страница ~