Photo/illustration: Sasha Sabota

~ Първа част можеш да прочетеш тук ~

Продължение на…

Приказка II

“Момичето, което застанало до гроба“…

Момичето обичаше да си играе с други деца. Пък дори и игрите им да са глупави, каквато беше и тази. Чувстваше се добре да бъде една от тях, да се надлъгва с тях, да се надприказва с тях или да се перчи колко е безстрашна, както самите те правеха. Искаше да е като тях, но обикновено не ѝ се получаваше – когато попадаше сред нови деца (а тя обикновено все бе сред нови), се оказваше, че или се престарава много и ги отблъскваше, или бързо ставаше ясно, че е по-добра от тях и я намразваха. Накрая става така, че всички се страхуват от нея или я намразват по някаква причина. Тя бе сигурна в това.

Бръкна в джоба си и напипа ножа. Усмихна се и забърза крачка. Дори леко подскачаше в такт с песничката, която си тананикаше:

A-tisket a-tasket

A green and yellow basket

I wrote a letter to my mom

And on the way I dropped it,

I dropped it, I dropped it,

And on the way I dropped it.

A little boy he picked it up

And put it in his pocket.

Разбира се, че малката ѝ главица не разбираше какво се случваше с нея, около нея. Животът бе загадка за нея, но пък тя не се напрягаше излишно, за да го разбере. Все пак тя беше едно 13-годишно дете. Какво можеше да има чак такова значение за нея?

Мракът наоколо ставаше все по-гъст, докато весело подскачаше тя навътре – към най-старата част на гробището. Растителността ставаше все по-гъста, защото гробовете бяха стари, ковчезите бяха положени много отдавна там и близките на покойниците все по-рядко идваха, за да разчистят. Някой от тях самите бяха вече покойници, други – заминали надалеч.

Елизабет-Ан се спря. Спря и да си пее. Огледа се.

– Каква прекрасна песничка! – каза ѝ един глас от тъмното.

***

– Джими – баща му се обърна много сериозно към него по време на вечеря, от което на Джими му стана ясно, че е загазил заради нещо, – Леля ти Мардж ми се обади. Братовчед ти се е издал пред нея, че сте ходили на гробището. Вярно ли е това, Джими?

Джими много набързо прехвърли в главата си всички варианти на отговор, както и всички възможни причини да го питат такова нещо или пък защо истината би била проблем. Не му беше съвсем ясно защо, но изглежда ходенето на гробищата не беше сред разрешените занимания. От друга страна пък братовчед му вече беше изпял всичко, изглежда, така че май беше по-добре да си признае, за да намали удара и силата на предстоящото наказание.

– Да… – каза Джими, чакайки последствията.

– Разбрах, че сте били там с някакво ново момиче. Така ли е?

– Така е, сър – потвърди Джими.

– И тя е останала на гробището?

– Ам… ъ… това е една игра, не искахме да…

– Просто ми отговори!

– Да, сър, остана на гробището.

– Това момиче… тя как се казва?

– Елизабет-Ан – отговори Джими.

Бащата и майката на Джими се спогледаха някак странно.

– А тя… как изглежда?

– Ам… ей толкова висока, с руса коса, винаги е с бяла рокля и винаги носи бяла…

– ПАНДЕЛКА В КОСАТА…

– ПАНДЕЛКА В КОСАТА – майка му и баща му едновременно довършиха думите на Джими вместо него. Той кимна.

– Да… панделка… – потвърди.

Явно възрастните знаеха нещо, което не бяха споделили с децата.

Бащата на Джими някак вдървено се изправи и бавно стигна до телефона. Набра някакъв номер и зачака да вдигнат от отсрещния край.

– Роувър – каза той – Елизабет-Ан… тя е отново тук.

~ продължава на следващата страница ~