Когато наближи гробището, Джими чу някаква детска песничка. Огледа се, но наоколо нямаше никой. Чуваше я по-скоро в главата си. Без да осъзнава, че го прави, Джими започна тихичко да си тананика: A-tisket a-tasket…

***

– Джими…

Той се обърна и я видя. Елизабет-Ан стоеше срещу него и се усмихваше.

– Здравей. Ела да видиш ножа – каза му тя.

– Няма нужда, вярвам ти.

– Не-е. Ела да видиш.

Джими някак тромаво и несигурно се запровира между храстите и високите треви, следвайки Елизабет-Ан.

– Ето го – каза най-накрая тя, когато стигнаха до един занемарен гроб, в който беше забит ножът.

– Защо чак тук? Има и по-нови гробове, по-далеч от… от това място.

– Не знам. Тук ми харесва.

Тя извади ножа и му го подаде. Момчето се пресегна да го вземе.

– Джими – каза му тя с леко приглушен глас, като се наведе към него, а ръцете им се докоснаха, държейки ножа, – Искам този път ти да ми помогнеш за това, което трябва да направя.

– Да направиш? Този път? – смутено повтори думите ѝ момчето.

– Да – кимна тя и се усмихна – Винаги има някой, който да ми помогне. Искам този път да си ти.

***

– Всичко е наред, Джими – каза Елизабет-Ан, – Така трябва да се случи. Той няма да се мъчи.

***

– Роувър, момчето – Джими – много е зле. Тя почти го е накарала, почти е успяла. Влязла му е в главата и той почти е направил, каквото е поискала. Точно както накара и теб… Мисля, че този е последният. Трябва да спрем всичко това… – каза бащата на Джими и затвори телефона.

Всички знаеха какво трябва да се направи.

***

Артър се опитваше да успокои дишането си. Страхуваше се да извади ножа от раната си, защото знаеше, че кръвта му ще шурне и ще умре за минути. Малкият Джими го беше пронизал отляво, но ниско и отстрани. Артър беше извадил късмет. Късмет… „Боже, що за мисъл…“, помисли си той, „Какъв КЪСМЕТ…“

Артър беше получил писмо от някой си Мистър Ромбоу, адвокат. В него той го беше помолил да посети града, за да могат да уредят документите по едно много старо дело, водено от наследниците на съдружника на прадядо му. Години наред се опитваха да докажат в съда, че имат права върху сградата на старата фабрика, която някогашните партньори стопанисваха и която в крайна сметка се оказа причината за раздора помежду им и враждата, която после прерасна в семейна.

Мистър Ромбоу искаше да зарадва Артър, съобщавайки му, че и последният наследник на стария Ървин Ричардсън се е споминал и делото е приключено. Единствено се изисква подписът му под няколко документа. Чиста формалност, нищо повече. Артър не изгаряше от желание да посети тъпия град, от който, така или иначе, го побиваха тръпки и в който не един и двама негови роднини бяха намерили смъртта си, но си обеща да не се бави нито секунда повече от необходимото. Успокояваше се с мисълта, че с посещението си там щеше да сложи край на дългогодишна досада.

Беше изключително неприятно изненадан и силно озадачен, когато установи не само, че кръстеният на дядо си Ървин не е покойник, делото не е прекратено, но и че никакъв Мистър Ромбоу не съществува и никога не е съществувал в цялата околия. Когато Артър излезе с колата на междуградския път, всичките му четири гуми гръмнаха. Първо предните, после и задните. Успя да овладее автомобила и спря отстрани на шосето. Слезе и видя, че на него има дебела лента от тиксо, пробита от пирони, така че острото им да стърчи нагоре. Нямаше много време да мисли за случилото се, защото в следващата секунда видя някакво хлапе да се носи срещу него с налудничав поглед, все едно беше хипнотизиран и преди да успее да си отвори устата, детето го прободе с нож в ребрата. След като Артър изкрещя от болка и от шок, детето сякаш се събуди от унеса си и самото то пребледня и припадна. Артър се скова от страх, когато иззад едно дърво излезе бледо момиче с бяла рокля и съскащият ѝ глас подканяше другото дете да се събуди:

– Събуди се, Джими, събуди се. Ще се измъкне, Джими, не го оставяй!

Артър можеше да се закълне, че лицето на момичето се превръщаше в нещо като онези маски, които мексиканците носеха в Деня на мъртвите, но не искаше да остане наоколо, за да проследи с интерес тази трансформация. А и момичето се приближаваше някак неестествено бързо, сякаш краката ѝ изобщо не стъпваха по земята, а се носеше на педя над тревата.

– Ставай, Джими! – продължи тя, а гласът ѝ вече не звучеше като на дете, а по-скоро като на някой, записан на плоча и пуснат на много бавни обороти – провлачено и неестествено ниско.

– Ставай, ДЖИМИ…!

***

Съвсем скоро Артър усети, че краката не го държат, но продължи напред, вече ходеше, не тичаше, а скоро след това започна и да пълзи. Някакъв първобитен ужас, като на човек, опитващ се да се спаси от съблезъбия тигър, въпреки раните си, го беше обзел и му даваше сили да се движи.

~ продължава на следващата страница ~