Отвори очи и видя група хора около себе си. Явно все пак беше загубил съзнание. Огледа се наоколо и видя, че се намира в центъра на нещо като кръг от около 10 или 15 човека. Сред тях нямаше деца. Това накара Артър да се почувства по-добре. Никога не бе предполагал, че така ще намрази децата.

– Слава Богу! – промълви той с пресипнал глас. – Слава Богу, че… сте… че ги… – Артър трудно намираше думите, главата му се клатеше от усилието да я държи изправена. Забеляза, че кръгът от хора се стесняваше около него. – Какво става…? – някак вяло промълви той, усещайки, че нещо не е наред, но тялото и мозъкът му вече се предаваха.

– Роувър – промълви някой с ледено студен глас, – Сложи край на това!

Иззад гърбовете на хората излезе еднокрак мъж с черни очила и ужасяващи белези по лицето. Остави патерицата си на земята и се наведе над лежащия. Свали си очилата и последното, което Артър видя, беше дупката, където някога е имало око.

Роувър се изправи и избърса острието на бръснача в панталона си.

A-tisket a-tasket

A green and yellow basket

Песничката зазвуча отнякъде, но никой не можеше да каже откъде точно.

– Сега вече можеш да си вървиш! – кресна някой от тълпата.

– Сега вече мога, да – каза Елизабет-Ан, която стоеше на около два фута зад гърбовете им. Дори някой да се беше напикал, никой не си призна.

Момичето се усмихваше.

Тръгна с весела крачка нанякъде и докато се отдалечаваше, продължи да си пее:

And on the way I dropped it,

I dropped it, I dropped it,

And on the way I dropped it.

A little boy he picked it up

And put it in his pocket.

Момичето продължи да си пее, вървейки към гробището.

Спря само, за да се обърне за секунда и да каже:

– Сега ще мога да си почина. Сега всички ще могат да си починат.

A-tisket a-tasket

A green and yellow basket

***

– Джими ще се оправи – каза лекарят и загаси лампата в стаята на детето, направи жест с ръка на родителите му да излязат. В коридора набързо им каза, че симптомите изчезват и по всичко изглежда, че Джими няма да последва съдбата на „онези“. Не беше нужно да обяснява, разбира се, които бяха „онези“. Всички знаеха. Роувър беше един от онези. Повечето умираха при инциденти или от болест, или полудяваха и се самоубиваха. Роувър се размина. Неговият инцидент го пощади, комбайнът го посмля доста, но го остави жив. Нещо преследваше онези, които Елизабет-Ан беше използвала. Но имаше и оцелели. Роувър беше живото доказателство.

***

На следващия ден рано сутринта на вратата на семейството на Джими се позвъни. Баща му отвори.

~ продължава на следващата страница ~