Photo/illustration: Sasha Sabota
~ Предишните приказки можеш да прочетеш ТУК ~
III.
– Бавачката –
През 1972 г. лудостта не беше чужда на Калифорния. Ричард Никсън спечели гласовете на калифорнийци; първият пасажер, загубил живота си при атака на похитители в Америка, беше Е. Х. Стенли Картър, пасажер на полет 710 на „Пасифик Саутуест“, загинал след престрелка на борда; Менсън получи доживотна, която отмени смъртното му наказание, а дейностите на „семейство Менсън“ все още отекваха по света и държаха парализирано от страх съзнанието на хората.
Но, като цяло животът си продължаваше бавно по своя път.
***
Били Грейди беше на 4 и родителите му не обичаха да го оставят сам. Но не обичаха и да пречи на социалния им живот и партитата, на които ги канеха често. Те бяха част от едно… нека го наречем „общество“ от весели калифорнийци, които, макар и нелоши хора (някои от тях), имаха странни навици и обичаха да се забавляват с големи количества наркотици и задоволявайки сексуалните си желания помежду си, без значение кой с кого е дошъл или с кого ще се прибере – всички бяха „общи“ по време на партитата. Ето защо малкият Били нямаше място на тези забави. Те не бяха… семейни тържества.
Родителите му обичаха да смятат себе си за добри и грижовни и поради тази причина не щадяха пари, за да има Били най-доброто от всичко. Дрехи, играчки, бавачки. Бяха доста заможни хора, бащата на Били беше адвокат на филмово студио, и се радваха на охолен живот, а детето им получаваше много повече от това, което му бе нужно.
Живееха в огромна, модерна къща, просторна, с големи прозорци, кацнала сякаш на върха на един хълм. Можеха да си позволят да живеят на място без близки съседи.
Тази вечер обаче Клаудия – най-новата бавачка на Били, беше болна и вместо нея работата пое братовчедка ѝ, която от съвсем скоро живееше в Калифорния. Беше пристигнала от Мидълтаун, Охайо преди седмица и все още се опитваше да се впише в калифорнийския живот. Клаудия ѝ помагаше, доколкото можеше, даваше ѝ дрехи, за да престане да се облича като смотана селянка, водеше я по партита и така нататък, но малката Едуина Ричардсън си беше дърво до мозъка на костите. Братовчедка ѝ започваше да се чуди дали не беше от онези неспасяеми случаи, от които е по-добре да страниш, за да не те повлекат надолу със себе си. Не знаеше много за нея, всъщност не знаеше почти нищо, но с всеки изминал ден губеше от желанието си да я опознае.
Едуина Ричардсън беше много привлекателно, но изключително срамежливо младо създание с излъчването на изгубена сърна.
Родителите на Били я инструктираха за всичко, което ѝ беше нужно да знае, казаха ѝ кое къде е, на кой телефонен номер може да ги намери, ако се наложи, както и времето, в което да ги очаква да се приберат. Помолиха я да има предвид, че „нещо може да се случи“ и да им се наложи да се забавят там, където отиваха. Едуина само кимаше срамежливо с глава, избягвайки погледите на двамата и от време на време промълвяваше: „Да“; „Разбира се“ и „Разбирам“.
Двамата потеглиха, а бащата на Били се зачуди дали скоро да предложи на момичето някой ден да ги придружи на едно от партитата им. Имаше идеи, свързани с нея, които му се искаше да осъществи. Вярваше, че тя има „таланти“, които да отприщи. Струваше му се, че сякаш потиска нещо в себе си и, при правилни стимулации, ще отприщи „нещо силно“. Братовчедка ѝ се беше съгласила вече и ги придружава на няколко от техните забави. Дали и тази Едуина щеше да се навие?
***
Alex Tomoff 