Photo/illustration: Sasha Sabota
.
IV.
– Гостите –
~ Предишните приказки можеш да прочетеш ТУК ~
~ И ТУК ~
Лятото на 2019 г. беше сред най-горещите, които жителите на Догтаун си спомняха. Въздухът често изгаряше ноздрите, преди да изсуши гърлото на нещастника, излязъл извън дома си, напуснал убежището на климатика и сянката.
Сам с неохота гледаше приближаването на автомобила към бензиностанцията му, защото оценяваше риска да му се наложи да излезе на жегата, за да го обслужи. Нещо в тъпата Тойота подсказваше на Сам, че шофьорът ѝ ще иска нещо повече от бензин. Но, за негов късмет, не позна. Видя как младежът си сипа бензин и се отправи към добре климатизираната вътрешност, в която Сам се беше разположил като в майчина утроба.
– Добър ден – поздрави с кимане младежът.
– Добър ден – отговори той.
– Имате ли представа как да стигна до Шатър роуд? Старият път е затворен, градът ми изглежда доста променен… – каза младежът с някак пресилена веселост.
– Старият път ли?
– Мхм.
– Старият път, ако говорим за едно и също нещо, е затворен мноооого отдавна.
– Може би съм се объркал. Аз пътувам през толкова много градчета, градчета като това, някак вече ми се сливат. По-конкретно ме интересува как да заобиколя, за да стигна до къщата на г-н Фигероа – добави и погледна Сам изпод вежди, докато се правеше, че му отнема прекалено дълго време да извади парите от портфейла си.
– Имам, да, имам представа как се стига до там – каза Сам, като не свали поглед от лицето на младежа. Сега беше негов ред да се прави на ударен. Така и не продължи с отговора. Зачака онзи да го пита.
– Е…? Как да стигна?
Сам обясни как се стига до къщата на Фигероа, но нямаше как да не полюбопитства защо на човек със здрав разум му е притрябвало да ходи дотам.
– Г-н Фигероа е потърсил услугите на адвокатската кантора, която представлявам. Той е клиент.
– Завещание…?
– Това, боя се, не мога да разисквам с вас – каза младежът и се усмихна дружелюбно.
– Дано му е дошъл най-после редът на стария Фигероа! – изсъска Сам, което накара младежът да повдигне вежди. Може би щеше да попита нещо, но дори да е било така, се отказа. Вместо това каза:
– Благодаря ви много… Сам – присви очи, за да прочете името му на табелката над левия джоб на ризата. – Аз съм Рей Рей. Приятно ми е – каза и подаде ръка. Сам я стисна и каза, че и на него му е приятно да се запознаят.
– Внимавайте със стария Фигероа – добави той, когато младежът се отправяше към вратата. Той за малко се поспря, обърна се и за втори път преглътна въпроса си. Само се усмихна и кимна с глава.
Ако беше попитал защо да се пази от Фигероа, Сам най-вероятно щеше да му разкаже туй-онуй, но и много щеше да премълчи. Щеше да премълчи вероятно, че във всяко поколение в онази прокълната къща умират по един-двама при много странни обстоятелства и че винаги има съмнения, че други членове на семейството на Фигероа са ги убили. Че никой не е виждал дъртия Симòн – гнусният убиец, от две десетилетия сред хора. Че единствените доказателства за съществуването му са разказите на хора, които смятат, че са го виждали извън къщата, но никой не е сигурен дали наистина е бил той, а (макар да не се говори много открито за това) повечето хора смятат, че той отдавна е покойник, а това, което виждат някои, е просто духът му, който се връща от време на време, за да изпълни някое тъмно дело. Други пък (може би повечето) вярват, че дъртият Фигероа си е съвсем жив и не е никакъв призрак. Но че е вещер или нещо от сорта и че призраците са му нещо като хоби. Или бизнес. Или каквото и да е там – адско нещо, което няма място в нашия свят. И че също така – в съвсем материалния ни свят Фигероа са стар криминален род.
Такива неща не се разказват, особено на непознати.
Сам усети как мислите за Фигероа му докараха гадно главоболие. Проследи младежа с поглед и го видя да се качва в Тойотата при някаква жена. Също млада. Целуна я и потеглиха. Доста непрофесионално, ако са колеги, помисли си Сам, но заедно с това усети, че се усмихва. Усмивката му обаче се разтегна неприятно по лицето му и му напомни, че го боли главата.
***
Рей Рей паркира Тойотата накриво пред обраслата с бурени врата на къщата на Фигероа. Ако беше чул някоя от историите за дъртия Симòн или за семейството му и за славата, която се носи за тях и къщата им, Рей Рей би оценил по достойнство вида на къщата, който пълноценно допълваше тези истории и служеше сякаш за разкрасяването им. Дори и без тях, къщата изглеждаше като нещо, за което ще очакваш да чуеш призрачни истории.
Рей Рей почука на вратата и зачака…
***
– Сали Лий – каза момичето, – А това е съпругът ми Рей Рей.
Милата дама се усмихна и на двамата и ги попита дали са дошли по работа в града или посещават роднини.
– По работа – отговори Сали Лий и на свой ред се усмихна на жената. Тъкмо се бяха регистрирали и чакаха синът ѝ да дойде, за да вземе багажа им. Милата дама не искаше и да чуе, че те сами могат да си го пренесат. Държеше обслужването на малкото ѝ семейно хотелче да бъде на ниво. Знаеше, че не управлява „Риц“, но държеше обслужването ѝ да бъде нещо, за което гостите ще си спомнят и ще споменават с добро. Държеше също така и да накара мързеливия си, вечно напушен син да върши някаква работа.
Той дойде, усмихна се на гостите, взе чантите им и ги заведе до стаята им. Те имаха благоразумието да не реагират с насмешка или по друг начин на червените му очи; а жената имаше благоразумието да не му прави скандал пред тях. Все пак… обслужването.
Двамата тъкмо се бяха върнали от къщата на стария Фигероа – дъртият вещер, гадният убиец, плашилото на Догтаун. Симòн.
Изглежда работата, която имаха с него, бе минала съвсем добре и не бе оставила у тях трайна следа, нито пък дори бе развалила настроението им – ни най-малко. Ако може дори да се каже – настроението на двамата сякаш беше по-добро. Но пък можеше да се дължи и на факта, че са отметнали работата си и са готови да се насладят на почивката си след дългия път и горещия ден. Вечерта не пощади Догтаун, поне откъм температура, но в хотела бе приятно, климатикът се грижеше за това.
– Как една бездушна машинка може да вдъхне толкова много добро настроение на душата ти, а? – каза Рей Рей по-скоро на помещението, отколкото на някой от присъстващите конкретно, но получи въпросителна усмивка от милата дама, затова поясни: – Климатикът – и се усмихна на свой ред.
Милата стара съдържателка на хотела беше колкото гостоприемна и мила, толкова и подвластна на собственото си любопитство, което намираше за доста трудно да контролира. Не един и два пъти беше патила заради него, но пък и не можеше да се отърве от него, както пристрастен към хазарта или алкохола не може да остави вредния навик. След като захрани най-първоначалното си желание да подразбере това-онова за гостите си, не само че не престана да любопитства (няма да влизам в подробности този път – беше си казала – само ще проявя любезност да попитам как са и какво ги води насам), но и малкото информация, която получи, така разпали „жаждата ѝ“, че не можа място да си намери.
По-късно, когато Рей Рей и Сали Лий се бяха освежили и слязоха, за да се насладят на вечерята, милата дама предложи да им прави компания. Разбира се, целта ѝ беше да разбере колкото се може повече за посещението им и да понаучи нещо от къщата на онзи дърт вещер.
Ако само можеше главоболието ѝ да я пощади. Не беше силно, но беше упорито и досадно. Тъпа, пулсираща болка.
Alex Tomoff 