Когато разговорът беше поведен в „онази“ посока, Рей Рей я разочарова, повтаряйки, каквото беше казал на Сам по-рано – на бензиностанцията, че подобни подробности не могат да бъдат разисквани, но все пак подхвърли нещичко на старата клюкарка. Разказа ѝ, че Симòн Фигероа изглеждал като съвсем обикновен човек, дори мил и симпатичен, но жената съвсем не беше съгласна с него и може би за пръв път смени изражението си – усмивката ѝ някак се натроши и отдолу се видя едно неприятно лице, пълно с омраза, погнуса и малко съжаление сякаш, че досега е била мила с тези хора. Тя започна уж предпазливо (така поне си мислеше) с историите, но съвсем скоро след това беше потънала в разкази за вещерство, убийства, призоваване на мъртвите, дяволски работи и какво ли още не. Все неща от съвременния фолклор на Догтаун. Изглежда Рей Рей и Сали Лий се забавляваха с тези истории. Отделяха нужното внимание и интерес на всяка една, дори кимаха с почуда, ахваха, където се очакваше от тях да ахват и използваха цялата енергия на момента, за да подхранят желанието на жената да продължи да им разказва. С напредването на вечерта тя сякаш се разпалваше все повече и повече, а безупречните ѝ маниери се пречупваха все по-често, за да направят място на по някоя изпусната грозна дума тук и там. Рей Рей пък сякаш беше намерил някакъв странен начин да се забавлява. Издебваше момент, в който милата дама се беше разпалила най-много, и казваше нещо от типа на: „Не знам, на мен ми изглежда като много приятен човек“ или „Направо не е за вярване – такъв мил човек…“. Което пък изкарваше дамата от нервите ѝ и ѝ отнемаше около минута, за да върне спокойствието си. Всеки път.

– Това, което не мога да разбера – поде някак дяволито Рей Рей, – Е как този Фигероа е станал толкова богат. Имотите, с които разполага, съвсем не са само в Догтаун. Това, разбира се, не съм го казал – усмихна се съзаклятнически на милата дама, което я накара да се почувства някак странно приятно, че е получила „неофициална“ информация, макар тя да бе известна на абсолютно всички. И се усмихна, макар всеки път, когато се усмихваше, това движение на лицевите ѝ мускули да ѝ докарваше засилване на главоболието.

– Ами… – почувства се още по-приятно окрилена от факта, че самата тя може да бъде полезна, давайки информация на този запознат с факти, но толкова потаен младеж – Фигероа е наследник на много мръсни пари. Много… Семейството му никога не се е занимавало с нищо легално. Мръсните им пари са дошли с тях от Франция. Семейство на крадци и проститутки. Дошли тук с все занаятите си. С времето са се развили. Наели много момичета да работят за тях, Сухият режим им отворил вратите към съвсем нови нива на печалби, през седемдесетте влезли и в търговията с наркотици. Някъде из цялото това дяволско трупане на пари развили и любовта си към тъмните науки… – гласът на милата дама стана някак едновременно по-тих, но и по-отчетлив. – Към тъмните науки – повтори тя бавно. – Дяволът им е помогнал да натрупат парите си, така смятам аз.

– Ммм… – сбърчи устни Рей Рей – Не ми се вярва да са чак толкова отвратителни тези Фигероа. Тъмни науки… знам ли?

Лицето на дамата придоби невероятно изражение и като че ли замръзна в него. Обидата (вероятно от недоверието към нея и споделеното от нея) беше най-отчетливото чувство, което изразяваше, колкото и да се стараеше да го прикрие. Но възмущението я догонваше с почти равен резултат, докато зараждащата се антипатия към Рей Рей все още креташе назад в класирането, но бързо набираше сили. Като цяло, физиономията ѝ приличаше на маска от захар, оставена на слънце. Възмущението, раздразнението и преливането от симпатия към точно обратното по адрес на Рей Рей объркваше дамата и някак объркването ѝ се изразяваше повече чрез тялото. Езикът на тялото ѝ, което стоеше някак вдървено, беше като на дама от висшето общество, току що пръднала по време на благотворителна церемония „сноб на годината“. Всичко това изглежда забавляваше Рей Рей, но той остана невъзмутимо любопитен към всичко, което предстоеше да бъде казано от дамата по адрес на Фигероа. Просто ѝ даде достатъчно време да се опомни.

Жената имаше още много за разказване. За тайния култ, за ритуалите, за това, че разни членове на фамилията Фигероа са изчезнали безследно, убити от патриарсите на фамилията по време на вещерски окултни гадости (речникът ѝ губеше силата си, когато се разпалеше и все повече детински думички заемаха местата си в изразите ѝ).

За да подкрепи всичко това, което казваше, милата дама реши да извади старите изрезки от вестници. При това не всички бяха от местната преса, имаше и такива от национални ежедневници, но бяха малко (Догтаун не беше интересен никому, дори, когато ставаше дума за убийства на млади момичета, разбити публични домове, странни ритуали, че дори и подозрения за участието на гангстерски фамилии в разни вещерски ритуали).

Зачервеното ѝ лице и съвсем краткото ѝ отсъствие бяха доказателство за това, че беше бързала много да се върне на масата при двамата си събеседници, които бяха хем така добри да я зарадват с компанията си и с това, че ѝ даваха под наем ушите си, за да им разказва истории, хем заедно с това бяха и достатъчно нахални, че да проявяват неуважително съмнение в думите ѝ, сякаш беше някаква си селска клюкарка. Разбирате, че нямаше как да не извади изрезките от вестници, нали?

Рей Рей забеляза, че част от материалите, тези от националните ежедневници, не споменаваха ритуали и тъмни науки, а говореха за това, че няколко човека от фамилията са минали в програмата за защита на свидетелите, но предпочете да не повдига темата. Само се усмихваше вежливо. Всъщност целта му не беше да я ядосва истински, само малко да я раздразни, защото беше забавна, когато се възмущаваше. Милата дама.

Беше време да я остави на мира, нали? Беше, да. Започна да се съгласява с всичко, убеждаваше се лесно. Рей Рей и Сали взеха да ахкат и да се впечатляват все повече и повече. Милата дама се успокои и започна да се усмихва повече, да гледа по-приветливо и почти забрави, че я болеше главата.

Накрая на вечерта Рей Рей и Сали трябваше да се извинят на жената, че са много изморени и биха искали да поспят малко, но не бяха пуснати така лесно, трябваше да го направят няколко пъти в рамките на 45 минути, за да се стигне до тяхното „освобождаване“. Най-после се оттеглиха в стаята си, а милата дама тържествено се отправи към своята.

***

На следващия ден обаче милата дама така и не успя да зърне двамата, което я озадачи, защото колата им си стоеше все така паркирана пред хотела. Значи не бяха ходили никъде. Или поне никъде по-далеч. Не ги беше видяла да излизат на разходка, не бяха закусвали, нито обядвали. Не слязоха и за вечеря. Към осем часа реши да провери дали с тях всичко е наред и дали пък нямат нужда от нещо – храна, лекарство, екзорсизъм…

Никой не отговори на почукването ѝ. Нито на второто. Същото се повтори и след половин час. Жената се притесни и реши, че ще трябва да влезе в стаята, за да провери дали всичко беше наред. Отключи си с резервния ключ и предпазливо надникна вътре. Вратата се отвори безшумно (пантите винаги са били перфектно смазани, перфектно – като всичко друго в хотела), в процепа силуетът на дамата се очерта на светлината, която нахлу в мрачната стая. Вътре нямаше и помен от живот. Стаята изглеждаше все едно никой не беше стъпвал в нея и за секунда, камо ли живял цял ден и една нощ там.

***

На следващата сутрин заместник-шерифът се бореше с ужасното си главоболие, когато пред него се изправи милата дама, която държеше хотела в Догтаун.

– Добър ден – поздрави тя някак набързо и схванато.

– Добър ден.

– Искам да съобщя за изчезнали… хора. Двамата. Гости на хотела. Казват се… – нещо изглежда я тревожеше и тя се питаше дали е разумно да произнася имената им на глас. – Казват се Рей Рей и Сали Лий…

– Рейчъл… – заместникът я познаваше добре, знаеше, че е не само досадна и любопитна, но и леко смахната, склонна да вярва в какво ли не. Особено в щуротии. – Защо смяташ, че са изчезнали?

– Просто изчезнаха, затова.

– Без да си платят?

– Платиха си. Предварително.

Погледът на заместник-шерифа бавно се фокусира някъде в центъра на челото ѝ, пое си въздух и попита:

– Дали просто не са си тръгнали? Да са си отишли? У дома?

– Не.

Категоричността на това „не“ беше убедителна.

– Откраднаха ли нещо?

– Не, не, не! Просто изчезнаха и… стаята им изглеждаше все едно никога не са влизали в нея. Освен това… освен това има и още нещо.

Последното никак не се понрави на зам.-шерифа. Килна шапката си леко назад и се облегна с лакти на бюрото си. Приготви се да слуша.

– Бях извадила разни стари изрезки от вестници, припомнях си какво са писали през годините за Фигероа, знаеш, че се интересувам от историята на тия мръсници.

Зам.-шерифът знаеше. Кимна.

– Майка ми също се интересуваше. Баба ми също. И… Виж! Това СА те!

Милата дама, която в този момент беше всичко друго, но не и мила, а и „дама“ беше на масата за преговори, гледаше зам.-шерифа, без да мига. Сложи на бюрото му изрезка от вестник, която очевидно беше много, много стара. Всъщност се оказа от 1939 г. Портретните снимки на мъж и жена, наречени Рей Рей и Сали Лий, стояха под заглавието: „Годеници, погубени в пожар!“

– Това са те! – каза жената. – Сигурна съм! Двамата са убити, каквото и да пише тук. Не е нещастен случай. Убити са от Фигероа. Знаеш историята. Бащата на Симòн ги е ликвидирал. Долният Рафаел. Той беше най-гадният, долен, отвратителен Фигероа от всички поколения, някога ходили по тая Земя!

– Знам историята, Рейчъл. Всички знаят историята… – 57-годишният Робърт Дефо, достатъчно очукан от живота заместник-шериф, видял много неща през кариерата си, при други обстоятелства, щеше да се насили, за да не се присмее на досадната Рейчъл, щеше да преглътне напиращия смях, да подходи „сериозно“ към притесненията на жената, да я накара да напише внимателно показанията си и да я успокои. Но не го направи. Не направи нищо от това, защото лицата от снимките му бяха познати. Самият той ги беше видял на бензиностанцията преди няколко часа. Беше си говорил с тях. Поговори си с Рей Рей, изказа възхищението си от чудесно реставрирания и поддържан Форд Делукс от трийсет и девета. Рей Рей му благодари, стисна му ръката, пожела му приятен ден. Оттогава му беше и главоболието.

~ продължава на следващата страница ~