Photo/illustration: Sasha Sabota

~ Предишните приказки можеш да прочетеш ТУК (началото) ~

~ И ТУК ~

~ И ТУК ~

V.

– Защо съществуват тези приказки –

И така – стигнахме до този момент, в който трябва да ви обясня защо въобще съществуват тези приказки; и как се появиха, за да ви ги покажа.

Ето как:

През лятото на 2019 г. се сдобих с една книжка. „Страшни приказки за мрачни вечери“. Тя съвсем не е това, което очаквах. Предполагам този път не съм прочел внимателно какво пишеше на гърба на книгата, на първа страница, не бях проверил всички онези „белези“, по които предварително оценявам непознатата книга. Не че щях да се откажа от нея, съвсем не! Просто щях да имам друга нагласа за нея. Но пък така се получи по-добре. Отначало не ме грабна, защото реших, че е просто сборник от разни игри, страшни истории за разказване около лагерен огън и по-скоро антропологично изследване на най-съвременния фолклор, що се отнася до начините да изкараш акъла на група деца около тоя лагерен огън или да докараш кошмари на приятелите си. Но всичко в началото ѝ беше детински наивно. Но някак не се усетих как съм стигнал края на книгата и как часът е станал два посред нощ; и как нервите ми са се опънали от уж невинните приказки и как всеки шум ме кара да подскачам. През различни части на книгата срещах приказки и истории с чудновати герои и заглавия. Хванах се на няколко пъти (по броя на приказките тук, можете да се досетите колко точни пъти), че се опитвам да си представя края на приказката, преди да съм стигнал доникъде с нея – тоест след само едно или две прочетени изречения. Разбира се, нито един път не познах за какво става дума и каква ще е фабулата, но пък така си измислих свои приказки по заглавията, които прочетох и по интродукциите на тези истории. Така че – да знаете: заглавията са същите, като на приказките, събрани в онази книга, те са приказки от американския съвременен фолклор, а съдържанието… е, съдържанието не е.

Ето така се роди „Запали свещ, вместо да проклинаш тъмнината“. Защо е такова заглавието ли? И да съм знаел в началото, когато започвах да ги пиша, то сега вече съм забравил. Предполагам, че е свързано със страха от тъмнината и това, че говорейки и описвайки страхове, се отърсваме от тях – палим свещ и прогонваме тъмнината символично. Или пък не съм имал предвид нищо подобно… кой знае? Кой да помни? Може и нищо да не означава заглавието.

Радвам се, че останахте до края на приказките; че, заедно с Мартин, когото поставих в началото им (помните ли Мартин и Стопаджийката?) и съвсем без негово съгласие направих неволен участник в тях, както и наблюдател от първия ред, ги прочетохте или чухте, че ги видяхте, докоснахте се до тях, радвам се. Мартин, дано ти е харесало. Извинявай, че без предупреждение те създадох и тъкмо когато бизнесът ти с кабели беше потръгнал и животът ти изглеждаше прекрасен, те хвърлих в среща с неизвестното и свръхестественото. Да знаеш, че животът може да бъде и хубав. Ето: оставям те да живееш дълго, да се радваш на успешния си бизнес, на съпругата си, с която ще се срещнеш съвсем скоро, и на семейството, което двамата ще имате. Приятен живот, Мартин!

А съвсем на края на този кратичък „сборник“ с приказки реших да добавя и една, която от години ми се върти в главата, но така и не седнах да напиша. Тя не е вдъхновена от конкретна книга или случка, просто някога, преди много време ми хрумна. И, улисан в разговор за приказки наскоро, се присетих за тази приказка и ми хрумна, че чудесно ще намери мястото си сред другите тук. Благодаря на човека, който ме подсети! Ето я и приказката:

VI.

– Човекът, който искаше да убие Бог –

Имало едно време един човек. Не бил непременно нещастен, но не бил и щастлив. Искал много, а имал малко. Не, не бил лош човек, не вредял на никого, не взел никога чуждото, не наранил никого, но просто не бил щастлив. Искал да има много повече от това, което имал. Мечтаел нашироко, а получавал на дребно. Както и да е…

… един ден се влюбил. Жената, в която се влюбил, отговорила на чувствата му или поне той така си мислел. Тя направила така, че да изглежда все едно е отговорила на чувствата му. След време се оженили и заживели уж щастливо. Скоро след това обаче човекът видял жена си с друг, разбрал, че никога не го е обичала, а го е използвала и често е правела „неща“ с други зад гърба му. Разделили се и тя с присмех му разказала как не го е обичала и какви неща е правила зад гърба му.

После човекът загубил и малкото си спестени пари, защото направил поредица от грешки и инвестирал грешно.

Загубил и жилището си.

Губел и самоуважението си.

Загубил и контрол над себе си. Започнал да пие, малкото, което притежавал, пропил. Бил на път да пропие и здравия си разум. Тогава го бутнала кола и след операцията окуцял с единия крак.

Тогава човекът решил, че иска да си отмъсти на Бог. Като помислил малко, всъщност решил, че иска да убие Бог. Започнал да крои планове как да изпълни това и малко по малко събирал информация. От някакви мъдреци научил какви са навиците на Бог и къде живее Бог, научил, че като преплува девет морета и прекоси девет планини, на върха на десетата ще намери колибата, в която живее Бог.

Заел се с плановете си.

Приготвил се за път, изпрал и изгладил дрехите си, внимателно ги сложил в раницата, сгънати внимателно, така че когато ги вади, да изглеждат добре, приготвил си суха храна, бира, бърбън и консерви с боб. Понечил да каже и молитва, по навик вероятно, но му се сторило неуместно.

Скоро тръгнал на път. Прекосил моретата, планините, борил се със стихии, оцелял след буря в морето, отвлекли го пирати, но съдбата го отървала от техните ръце, като разбила кораба им и той бил единственият оцелял. Останал на самотен остров, живял така два месеца или две години (кой знае?), докато накрая не го намерили други мореплаватели. С техния кораб отплавал до далечни, непознати земи, които разглеждал и които харесвал. В една от тези далечни земи срещнал едно прекрасно момиче, красиво и добро, с прекрасно сърце. Но човекът решил, че няма време да се наслаждава на любовта ѝ, която тя така смело заявила към него. (бил малко недоверчив, нали разбирате?) Имал задача за изпълняване и се отправил отново на път.

И така – след дълго пътуване, човекът се изкачил до върха на десетата планина и намерил там колибата, в която живеел Бог. Поспрял за миг, поел си въздух дълбоко, издишал и се приготвил да почука на вратата, мислил какво да каже на Бог точно преди да го убие. Дали да разкрие защо е дошъл и какво го е накарало да си отмъщава; или да използва елемента на изненадата и директно да пристъпи към убиването. Решил да е второто, все пак говорим за Бог – може да успее да се измъкне, ако се забави в обяснения. Извадил ножа и почукал на вратата. Отвътре се чули стъпки и човекът се приготвил.

Стъпките спрели току зад вратата и чул как се вдига резето. Вратата се отворила бавно и пред човекът се изправил Бог. Човекът се шашнал и изпуснал ножа. Зяпнал и не могъл да каже нищо. Срещу себе си гледал себе си. Той самият стоял там и гледал себе си въпросително. „Мога ли да ти помогна с нещо?“ – попитал себе си. „Не знам“ – отговорил си.

Решил, че няма да убива Бог. Или себе си. Оставил ножа да си лежи там (където си лежи и до днес; Бог не го взел и не го преместил) и си тръгнал. Надолу по планината. Върнал се в онази далечна страна, намерил момичето, което му казало, че го обича и се оженил за нея. И живели дълго и щастливо.

— КРАЙ —