.

I.

Имаше нещо, което ме преследваше от известно време. Предполагам, че най-близкото до правилното описание би било вина. Макар че не е точно това. Да кажем, че донякъде е било вината на безгласния участник. Донякъде – спомените на ужаса и терора. Смесени, правят това чувство, което намирам за невъзможно да опиша.

Ще започна с това, че бях готвач и никога не съм участвал в сражение. Не че не съм обучаван за такова. Ако се наложеше, щях да се бия заедно с другите. И, ако се наложеше, щях да убивам. Просто не се наложи. Частта ни беше охраняваща. Отидохме в Ирак сравнително късно и работата ни, като част от войските на НАТО, беше по-скоро полицейска.

Но въпреки това едно неприятно чувство ме преследва. Предполагам, че заради него се хванах с работата в старческия дом в Тайланд. Да, сега живея в Тайланд. В Пукет. Как стигнах до тук ли? Муай Тай. Исках да направя заниманията си с Муай Тай по-сериозни. И какво по-добро място за това от тук?

Запалих се когато бях в Ирак. В Багдад се запознах с един сержант от Полша, който бил шампион на страната си по Муай Тай. Преди доста години. Но още обичал да ходи в залата. Разказваше ми за тренировки, за състезания. Запали ме. След като се прибрах от Ирак, можех вече да се уволня от армията, както и направих. Защо? Оказа се, че и това не е моето нещо. Нещата, на които се нагледах и наслушах. Да, да, знам. Клишето. Не ми пука какво си мислите. Клишето е вярно.

Историите. Гледките. Когато си тъпо хлапе, военните филми изглеждат романтични. Когато видиш нещата… червата, например…

Врагът по-лесно се различава отдалече. Когато седиш пред телевизора или четеш вестниците. Тогава има кой да ти подскаже кой е врагът ти. Поднасят ти цели групи от врагове. Поднасят ти ги на тепсия, готови за мразене. Информационен полуфабрикат за консумация в домашни условия, пред телевизора. Така омразата ти не се разсейва толкова лесно. Нямаш заобикалящи подробности, които да й пречат.

На място е малко по-трудно.

Често гледаш в очите деца, жени и старци. Сакати. Без крака. Сираци. Вдовици. Живи мъртъвци, без капка живот в очите. Очи, останали в кухините на черепа, колкото да поддържат автопилота на един механичен живот. Очи, които виждат всичко наоколо освен смисъл животът да продължи.

Не казвам, че врагът не съществува, че всичко е измислица. Ооо, не! Ни най-малко! Напротив, врагът е много осезаемо и реално нещо там. Като въздуха, който дишаш. Животът ти си е отишъл във всеки един момент. Постоянно усещаш гадната миризма на чувала за трупове, в който очакваш да се озовеш всеки момент. Преследва те като тежката миризма на стар сладко кисел сос, в който са те потопили, и колкото и да се миеш, не можеш да махнеш от себе си. В главата ти е. Просто ти е много по-трудно да определиш кое лице от всички тези пред теб, които се изреждат пред погледа ти като картонени мишени на стрелбище, е на враг и кое – не. 

И погнусата от някои от хората, които носят същата униформа като твоята. Особено когато се подиграват с деца и ги карат да пълзят и да се молят за бутилка минерална вода. И не можеш да им кажеш нищо, защото или са по-висок чин от теб, или някой кретен с по-висок чин им е другарче. Или, ако не се сдържиш и кажеш на някой, че е задник, ще си намери много други задници да го защитят. И всички те ще те обвинят, че си антипатриот и араболюбител. Последното е със сексуален смисъл. Търпи много вариации и се превръща в пиеса с много действия. Никога не го забравят. Предават го като шибан фолклор, все едно е народна приказка. Така че търпиш. Иначе ще търпиш подигравките или ще ядеш бой, защото те винаги те превъзхождат числено. Многократно. 

Това е една от хилядите страни на монетата.

(и нито една от тях не е хубава)

Не забравяш.

Самоубийствата. Не, не говоря за самоубийствените атентати. Говоря за самоубийствата. За майките, изгубили синовете си. За мъжете, изгубили жените си. За труповете по стълбовете, по балконите. По дърветата. Обесили се. Нагълталите отрова. Застрелялите се.

Спомням си как когато отидох – в началото, наричах местните жени пингвини, заради дрехите им. Аз бях от масата задници. Подигравах им се, без да се притеснявам. Нещо, което не мога да си простя и до днес. Сочех ги с пръст по улицата и ги обиждах на висок глас. Смеехме им се. Те не разбираха езика ни, но отлично разбираха, че им се подиграваме. Имахме достатъчно наглост да им се подиграваме. По улицата. В тяхната страна. В техния дом.

Спомням си когато видях първата обесена. Парамедиците тъкмо бяха стигнали до балкона й. Гледах как тялото се клатеше от вятъра. Гледах как я свалиха. С помощта на няколко цивилни. „Кой я е обесил? Защо…?”, попитах лейтенанта, с който патрулирахме. „Кой знае! Сигурно е погледнала чужд мъж или си е показала глезена на улицата и съпругът й е светил маслото!”, беше отговорът, последван от смях. Нещо ми се заби в главата тогава и не пожела да се махне. Поинтересувах се и след няколко дни разпитах един местен, който ни помагаше понякога с превода. И той ми разказа, че момичето било на 22 години. Останала сам сама, след като брат й загинал от кола бомба. Първо през 2003 година цялото им семейство било избито при инвазията. Само двамата останали. Така минали години и колата бомба сложила край на живота и на брат й. Както и на 14 други иракчани в Багдад. Момичето се беше обесило на балкона на апартамента им.

Никога повече не се подиграх на никой там.

След това се нагледах на много подобни случаи. Едни от най-ужасните гледки са самоубийците, нагълтали се с натриев хидроксид. С други думи препарат за отпушване на канали. Лицата им са изкривени в ужасна предсмъртна гримаса.

Разкъсаните тела след атентат също не са нещо, което се забравя. Никога.

Стигаше ми толкова.

Романтиката на военните филми се изпари от главата ми. И парите не бяха чак толкова добри.

Прибрах се и приключих с армията. Завинаги.

Тогава се захванах сериозно с Муай Тай. Действаше ми терапевтично. Подготовката в ръкопашен бой от армията беше добра основа. Не бях страхотен в него, но се справях достатъчно добре. Затова и новото занимание ми се получаваше добре.

Няколко години. Издържах се с работа като шофьор и доставчик в разни фирми, които снабдяват големи вериги магазини. Пазех си спестяванията. А после реших, че след като ми се удава, трябва да продължа да тренирам в Тайланд. Беше време спестяванията да влязат в употреба. Е, не го реших просто така изведнъж. Решавах и размислях и пак решавах, и пак размислях. Така няколко пъти, докато накрая реших, че животът е прекалено кратък за двоумене. Та, както казах, имах спестени пари. Проучих нещата. И така се озовах в Чалонг.

~ продължава на следващата страница ~