.

II.

Беше минало малко време от престоя ми тук, когато едно от момчетата – Шон от Бирмингам, ми каза, че два пъти в седмицата ходи като доброволец в старческия дом. Помагало му да се пречиства или да си пречиства нещо духовно. Нещо от тоя род. Не му хвърлих много мислене преди да се захвана със същото. Надявах се и аз да се прочистя духовно. Най-вече се надявах да ми помогне да спя спокойно.

Дали ми помогна? Не особено.

И така…

Не казвам, че чистя подлогите или нещо такова. Не съм санитар. Помагам в кухнята. Нали бях готвач в армията.

***

Още първия ден там видях Ачара. Направи ми впечатление, защото беше най-красивата стара дама в дома. Всъщност е най-красивата стара дама, която съм виждал през живота си, като се замисля. А силуетът на тялото й беше като на младо момиче. Обличаше се модерно и младежки, а не както повечето хора на нейната възраст.

Отначало беше единствената, която се държеше все едно не съществувах. Макар че веднъж я хванах да ме зяпа. Отмести си погледа веднага и повече не ме погледна. През този ден имам предвид. След това беше вече друго.

Казах си, че за жена на над 70 години изглежда учудващо секси. Имаше красиви големи тъмни очи. Умееше да се усмихва с тях.

***

Една вечер със Шон и още няколко момчета отидохме за по бира. Нашият престой в Тайланд не е това, което хората обикновено си представят. Скачането от бар на бар, гуляите, наркотиците и жените не са точно в програмата ни. Не са ни забранени, но когато трябва да станеш в 5.00 часа сутрин, за да тичаш, а после тренираш два часа физическа подготовка, а следобед имаш втора тренировка за техника, по време на която ще получиш много удари, ритници, лакти в лицето и колене в корема и ребрата, подобни забавления те правят неспособен да се справяш. По-скоро такъв тип умора би те накарала да искаш да си пуснеш куршум през мозъка. Не го предполагам, знам го. Да, Тайланд си има изкушенията и аз се подведох още в първите дни. Но се научих. По трудния начин. Имаше си време и място за всичко. Имахме почивни дни. Тогава можехме да си го позволим. Отново в малки дози, но можехме. Този ден не беше такъв. Така че една бира значеше една бира.

– Все пак не му казвай, че ще заложа срещу него – каза ми Шон. Имаше предвид едно момче от Швеция, което щеше да се бие следващата седмица в местен турнир.

– Няма, разбира се – засмях се аз. Кимнах с глава в посоката към бара, за да дам сигнал, че онзи се връща оттам и разговорът трябва да си смени темата.

– Ей, Ерик – обърна се към него Шон, когато вече беше до масата, – треперят ли ти гащите?

Ерик само се усмихна пренебрежително и остави бирата си на масата.

– Първи мач в живота ти, моето момче. Тайландецът ще ти разкаже играта. С една година е по-малък от тебе, но се бие вече десет години, моето момче. Ще ти счупи поне едно ребро. Има страхотна игра с коленете и е железен в клинч. Ще ти нареже лицето с лакти. Чудя се колко да заложа на него.

Всички се смеехме на шегата, само дето аз и Шон знаехме, че не се шегува.

– Ще сложа 20 долара на Чанчай.

– Не е Чанчай…

– Не твоят опонент, моето момче. Чанчай се бие в първия двубой. Той е на 10 години, но за разлика от тебе това не му е първи бой. Има девет мача и осем победи. Едната е с нокаут с хай кик. 

– Никога не съм гледал детски бой.

– Аз съм гледал много – каза Шон и махна с ръка, – всеки път преди мой бой се е случвало да подгряват деца.

– Мозъкът на тия деца става на каша. На тая възраст… – каза Ерик, но изречението му си остана да виси така във въздуха.

– Май твоят мозък е на каша, моето момче – прекъсна го Шон, който току що беше отпил от бирата си и остави бутилката на масата. Темата не беше нова за него. Имаше позиция и често я беше защитавал горе-долу по същия начин, както щеше да направи и сега, – Искаш да кажеш нещо мъдро и жалостиво, нали? За горките деца. Чанчай изкарва по 20-30 долара на бой. Майка му и баща му, взети заедно, не изкарват толкова за месец. Много умници като тебе искат да забранят на Чанчай и другите деца да се бият. И какво ще правят тогава? – Шон се облегна назад в стола, – Ще работят като земеделци, ще се претрепват за 15 долара на месец? Или ще крадат? Да, разбиват му главата. Иначе ще гладува. Аз избирам разбитата глава сто хиляди пъти пред глада и мизерията, моето момче. И на мен не ми харесва да гледам как се бият деца, какво си мислиш. Гадно е, да. Но това е положението. Така изкарват пари.

Ерик опита да продължи разговора в посока, че властите трябвало да се погрижат за образованието на децата, за да имат бъдеще и да са изправени пред такива избори. Че трябвало да им осигурят условия. На тях, а и на възрастните. Да се развиват, да развиват бизнес и предприемачество, да изкоренели корупцията и т.н., за да не се стигало до това да избираш да ти разбиват главата, когато си на 8 или 9 годинки, за да храниш семейство.

– Дрън-дрън-дрън – каза Шон, имитирайки с ръка говореща уста, – Това ще се случи след 1000 години. До тогава това е положението. И те няма да са живи, за да дочакат новия свят. Възможностите са това. На масата са. Вземаш или се омиташ.

Колкото и да се опитваше Ерик да го разубеди, аргументите му бяха посрещани по същия начин. Допихме си бирите и се прибрахме, защото беше осем часът и беше време за сън.

Сутринта, докато тичах, подминах Чанчай, който правеше същото. Това щеше да му е едва втори мач в Пукет. Досега се беше бил предимно в Бангкок и в Бурирам, където беше роден.

Хлапето беше жилаво. Ръцете и краката му приличаха на въжета. Но все пак си беше дете. Като ме видя, се ухили широко и махна жизнерадостно с ръка. Махнах му и аз.

Горкото хлапе, помислих си. Но може би Шон все пак беше прав. Знам ли. Но бих предпочел да не му се налагаше да се бие. Колкото и традиционно да е това за страната. И да носи пари и слава и. Хлапето си беше хлапе. Мозъкът му има нужда от смях и игри, не от нокаути и нокдауни.

Разминахме се и си пожелахме хубав ден на тайландски.

Шон загуби двайсетте долара, който заложи на Чанчай. Чанчай се би с дете на 12 години и загуби със съдийско решение. А мачът беше ожесточен. С нокдауни в почти всеки рунд и за двамата. Разбрах, че Чанчай е взел само 15 долара. Следващият му мач беше след месец в Бангкок. Там щеше да изкара по-добри пари. Сигурно двойно повече.

Шон си върна парите от мача на шведа Ерик, който беше нокаутиран в третия рунд. Мачът му беше скучен и предпазлив.

***

Спомням си, че още на следващия ден си счупих малкия пръст на десния крак. Не е най-силната болка на света, но е една от най-изнервящите. Няма как да я избягваш. Каквото и да правиш, както и да ходиш, я усещаш. Усещах я чак в гърлото си, като някакъв древен метод за мъчение по време на разпит. Изнервяше ме ужасно. Трябваше да спра с тренировките поне за седмица, най-добре беше за две, ако исках да зарасне преди да се натоварвам пак.

Счупих го по време на тренировка. Един идиот ми хвана крака. Което би било нормално по време на свободен спаринг. Но ние тренирахме конкретни удари и защити и хващането не беше едно от тях. Само че той ме дебнеше седмици да ми го върне. Защото всеки път аз го мятах на земята или го свалях, като му хващах крака по време на спарингите. Почти не можеше да ме ритне. И реши да си го върне, когато не очаквах. Хвана ми крака и ме изненада. Добре, казах си, добро движение, макар не на място, но както и да е, сега ще пусне. Но не пусна. Хванах го в клинч и реших, че сме приключили разиграването. Все пак не беше спаринг. Ако беше, щеше да отнесе много тупалки и лакти, защото се беше вкопчил в крака ми с две ръце (и нямаше с какво да се пази) и маниакален поглед в очите. Все едно току що беше намерил торба с пари. Пуснах го. Трябваше и той да направи същото. Но не го направи. Видях нещо налудничаво в очите му. Започна да вдига крака ми нагоре. След като не очаквах, загубих равновесие и паднах назад. В един момент цялото ми тяло се озова с тежестта си върху малкото пръстче на десния ми крак, което се извъртя и издаде гаден хрущящ звук. Мамка му!

Довърших си тренировката. Цялата. Но болката се увеличи. Пръстът ми стана лилав. Гадост.

Затова не се почувствах чак толкова зле, когато разбрах след седмица и половина, че онзи си е счупил глезена на тренировка. Знам, че е малко злобно. Работя върху характера си, какво искате!

След като имах желание колкото се може по-бързо да се върна към нормалния си ритъм, ми трябваше малко чужда помощ.

Киет беше стар шампион. Много го уважаваха. Само че не се биеше отдавна. Не професионално имам предвид. Киет е на 70 години. Шон ме заведе при него.

– Погледни го – каза ми Шон, – От 40 години не е ял месо. Живее на плодове, ориз и билки.

– Билки… човече. Билки. Затова сме тук! – хилих се доста глуповато. Като ученик, който за пръв път ще опита трева.

– Я по-сериозно.

Глътнах си усмивката.

Запознах се с Киет. Много весел старец. Знаеше съвсем малко английски. Когато разбра, че не тренирам, защото съм си счупил малкото пръстче на крака, Киет не спря да ми се подиграва. Не грубо, разбира се. Не беше гадняр. Но все пак… Името му между другото означава чест, каза ми Шон.

Дървената му къща беше по-скоро колиба. Миришеше странно. На всякакви билки и цветя. Имаше много цветя в двора. Различни по големина и цвят. Не знам какво точно, не ги познавам никак добре. Използват се за лечение на какво ли не. Дори ароматите им са лечебни. Киет се занимавал с билки и цветя от десетилетия. Научил занаята от дядо си. Това му е второто призвание, след битките в ринга.

В къщата се усещаше аромат на много изгорени билки. Изгорени още преди десетилетия сякаш, чиито аромати се бяха запечатали по дървените греди. Къщата беше мизерно бедна. Както всички други наоколо. Усмивката не слизаше от лицето на Киет. Както на повечето хора наоколо.

Старецът разказа как се е бил със счупени ребра няколко пъти. (Наложи се Шон да превежда тук-там) Не, не е довършвал мач със счупени ребра. Започвал е мач със счупени ребра. Качвал се е в ринга със счупени пръсти на едната ръка. Качвал се е със счупена ръка също така. Така че моето счупено пръстче ме караше да се чувствам като малко глезено момиченце.

Даде ми някаква смес от билки. Каза ми една част да варя и да пия преди тренировка, а друга част от същата смес да пуша сутрин и вечер. Щяло да помогне срещу болката. Каза, че помагало и за тичането. Блокира чувството на умора и можеш да тичаш много повече от нормалното, преведе Шон. Освен марихуаната вътре имаше и някакви други билки, но не знам какви. Това си е негова тайна. Дали помага? О, да. И още как. Даже се чувствах по-щастлив. Както и да е. Дори помогна малко и на лошия ми сън.

Когато си тръгвахме, ми подари малка дървена лула. Готин старец.

Беше прав и за тичането. Макар че това го разбрах в пълната му сила чак след седмици, когато се престраших да тичам отново. Ако не сте си чупили малкото пръстче, не ме съдете. Не боли толкова страшно, но така опъва нервите, че ти иде да се покатериш на стената от напрежението, което създава в мозъка ти тази постоянно натрапчиво напомняща за себе си остра болка. Затова си дадох почивка.

Но когато започнах пак да тичам, все едно имах криле.

***

Преди това обаче имах доста свободно време и за да не попадна в класическия капан на контузията, който те проваля, гледах да си намирам занимания, които да ми запълват времето. Капанът на контузията е това летаргично състояние, в което изпадаш, когато си кажеш, че щом не можеш да тренираш, можеш да се излежаваш, да пиеш по цял ден, да плюскаш като луд и да си намираш извинения. Извинение по-точно. Единствено число. Контузията. И за да не седя по цял ден, затворен, пушейки от билките на Киет, започнах да ходя в старческия дом всеки ден.

Така успях за пръв път да видя истинската усмивка на Ачара. Цялата. Не само усмивката на очите й.

– Как се казва? – питах една от готвачките, която поназнайваше малко английски, и посочих към красивата старица.

– Ей, момче – игриво заканително размаха пръст срещу мен, – Падаш си по стари жени, а?

– Какво? Не. Не, разбира се. Тя е три пъти по-стара от мене! – готвачката май не разбра всичко, което казах. – Както и да е…

– Ачара.

– Какво?

– Казва се Ачара, моето момче. Означава красив ангел. 

Помислих си две неща. Първо, че готвачката прекалено много общува със Шон и е лепнала тъпите му обръщения към хората. И второ: че името страшно подхожда на Ачара. Красив ангел. Хм…

И тогава – докато я зяпах, Ачара ми се усмихна за първи път. Сепнах се и отместих поглед. Върнах се към задълженията си. Но по-късно през деня тя сама дойде при мен и ме заговори. На перфектен английски. Със съвсем лек акцент.

– Здравей, Алекс.

Не я питах откъде ми знае името. Можеше да го е научила от поне десет различни служители и доброволци там. Но пък ми стана приятно, че си е направила труда да пита за мен.

– Здравей… Ачара – отговорих аз и си дадох сметка, че вероятно в същата секунда и тя си помисли същото за мен. Малко съжалих. По навик. После се сетих, че не съм в гимназията и не я каня на среща и няма значение дали съм или не съм разпитвал за нея. Ама че странно влияние има тази жена върху мен.

– Още не си спечелил надбягването с Франк – прошепна тя полугласно и се усмихна някак лукаво.  

– Моля?

– Нищо. Шегувам се. Приятно ми е да си говоря с някой по-млад. А повечето от приятелите ти, които идват тук, нямат чувство за хумор.

– Мм… аз също нямам…

– О, напротив.

Откъде пък може да знае каквото и да било за мен? Ама че особена жена. И този поглед. Що за поглед е това? И защо имам чувството, че вижда вътрешната страна на черепа ми, когато ме погледне? И все ми се усмихва.

Поговорихме си. Общи приказки. Нищо особено. Но ми беше много приятно с нея. Все едно някаква топлина обгръщаше тялото ми, докато бях около нея. Тя изглежда също си прекарваше добре с мен.

Питах я откъде е научила английски така добре. Тя ми каза, че някога един чужденец, който дошъл в Тайланд да тренира Муай Тай, я научил. Запознали се през 1960 година в Банкок. После обиколили света заедно. Живели в Англия, в Канада и в САЩ. И така си усъвършенствала английския.

***

Когато се върнах към тренировките (макар още да избягвах работата на чувалите с десния си крак и внимавах много в спарингите), имах събрана енергия за десетима, а билките ми помагаха да не чувствам умора. Можех да тичам по 10 мили, без да усещам умора. Ако се напънех сериозно, можех да мина 12 и чак тогава да усетя първите признаци на умората.

Само че реших да споделя това на глас. Пред други хора.

– О, да?

– Мхм. О, да – отговорих на Франк.

– Искаш ли да проверим тая работа?

Въздъхнах дълбоко. Много добре знаех, че мога да тичам повече и по-бързо от германеца Франк. Франк беше двайсет и няколкогодишен отворко, който си мислеше, че ще направи кариера в UFC. Не е изключено. Ако UFC започнат да подписват със слепи бойци, които минават през метадонова програма, и се случи всички те да се паднат да бъдат опоненти на Франк. Макар че и тогава успехът му няма да е сто процента сигурен. Както и да е. Франк си мислеше, че е страхотен. Не се самонадъхваше така. Наистина си го мислеше. Вярваше, че е най-добрият във всичко. Добра нагласа за боец. Но когато е толкова далеч от реалността, е опасна.

– Какво залагаш, моето момче? – чух се да казвам. Явно и аз прекалено често контактувах със Шон.

– Ами ти?

– Ако загубя, ще си обръсна главата.

– Добре. Аз…

– Ще направиш същото, Франк.

Франк имаше расти и смяташе косата си за запазена марка. Беше доста суетен. Конте. Не казвам, че е имал нужда от урок или нещо такова. И да е имал, не ми е било работа аз да му го преподавам. Просто щеше да е забавно. Нали?

(Още не си спечелил надбягването с Франк.)

Какво? Ама че странна жена. Откъде тя можеше да…

После щях да го мисля.

Ама че странна жена…

***

Франк се предаде на осмата миля.

***

Не знам кой го е подстригал. Или сам се е подстригал. Но бялата му прясно бръсната глава беше гледка, към която никой не оставаше безразличен, особено след като знаеха, че е наказание за голямата му уста.

Отнесе много майтапи. Много.

А най-потресен беше, когато ме видя на следващия ден. Аз също си бях обръснал главата.

– Не разбирам… – изломоти някак объркано Франк, – Нали спечели?

– Моето момче (о, не! сега и аз ли ще започна да говоря като Шон през цялото време?), аз щях да си обръсна главата така или иначе. Бях решил да го направя. По-леко ми е на тая жега. Не се вкисвай. Сега и на теб ще ти е по-леко.

– Копеле…

Всички наоколо се смееха.

***

– Откъде знаеше, че ще се надбягвам с Франк.

– Просто знаех – усмихна ми се в отговор Ачара.

– Хей, момиче – казах аз престорено игриво, – Ти да не си от бъдещето?

– Не – отвърна тя и се засмя, – Аз съм от миналото!

Ачара ми намигна. Изчервих се. Защо се изчервих?

Поговорихме си още малко, преди Ачара да ми каже:

– Трябва да се прибираш. Чака те приятна новина.

Тази жена все повече ме изумяваше. А всичко, което казваше, идваше заедно с една невероятно чаровна усмивка. Тази усмивка имаше изключително успокояващо въздействие. Като билките на Киет. Щеше ми се да мога да я видя как е изглеждала когато е била млада.

Когато се прибрах, си сипах от билковата отвара. Не бях преполовил чашата, когато се появи Шон с новината, че след две седмици ще ходим в Банкок на аматьорски турнир. Много се зарадвах.

– Това е страхотна новина – както го казах и по гръбнака ми пробягаха особени тръпки.

Ачара.

Притеснявах се обаче, че заради пръста не бях тренирал качествено сравнително дълго време. Споделих притеснението си със Шон.

– Да не искаш да се откажеш? Чалермчай ти гласува доверие. Ти си един от десетимата, моето момче. Ако искаш го разочаровай.

– Не, не. Просто споделям какво ме притеснява. Не си мисля за отказване. Да не съм луд!

Изпитвах смесени чувства. Но най-вече радост. Това беше голяма чест.

Но все пак трябваше да се видя с Ачара. Не вярвах да има свръхестествени способности. Но пък как познаваше тези неща?

Когато живееш в страна, пълна със суеверия, вярвания в свръхестествени сили, ежедневно си заобиколен от свещени духове, ритуали и церемонии, ставаш чувствителен към теми, които преди си пренебрегвал.

Не ми се чакаше до следващия ден. Изнервих се. Може би знаеше още нещо. Нещо важно. Отидох до старческия дом и поисках да се срещна с Ачара. Тя слезе след минута. Беше си сложила малко грим, беше в красиви дрехи. Не се забави. Все едно беше очаквала посетители.

– Откъде знаеш всички тези неща? Малко ме плашиш. Честно.

Тя седна и ми направи знак да седна до нея. И тогава каза най-странното нещо, което можеше да излезе от устата й в този момент:

– Ти обичаш Елвис – понечих да отговоря, но тя ме спря с жест, – Това не е въпрос, скъпи, знам, че обичаш Елвис. Как ще реагираш, ако ти кажа, че ще го видиш на живо? На концерт.

Сложих си ръката на челото. Жената явно беше изкукала.

След това тя си сложи ръката на крака ми.

– Слушай – продължи тя, – Знам още, че си се отказал да търсиш жената, с която да прекараш… да търсиш единствената. Знам и за онова момиче, чиято целувка сравни с топла вода.

– Какво?

– Момичето, което си харесвал и преследвал година. И накрая си успял да я… как казваше ти? Да я свалиш. Знам и за това. Сравнението, което използваш, е топла вода. Толкова си бил изморен от преследване и от номерата й, които ти е погаждала, търсейки вниманието ти, дори флиртувайки с други, толкова си бил изморен от това, че когато си я целунал, не си почувствал нищо. Както когато пиеш вода, която е точно със същата температурата като на устата и устните ти – такова сравнение използваш ти – не я усещаш и имаш чувството, че не си утоляваш жаждата. Чак докато не усетиш тежестта в стомаха си.

Ченето ми увисна. Нямаше как да знае за това. Никой не го знаеше. На никой не бях го казвал, макар че точно това съм си мислил много, много пъти.

– Как… – отново останалата част от изречението ми остана да си виси във въздуха. Донякъде заради жеста й, с който ме спря да говоря. Донякъде, защото не бях сигурен какво въобще да кажа.

Тя извади от чантата си три неща. Показа ми първото. Погледнах го и няколко секунди стоях като втрещен. След това скочих от стола, направих неразумно голяма крачка встрани, без да погледна, и се шибнах в закачения за стената шкаф. Потече ми кръв от челото. Раната беше дълбока и широка, несъмнено. Имах опит с раните, можех да преценя кога една е дълбока, още преди да съм се видял в огледалото.

Другите две неща, които беше извадила от чантата си, бяха памук и малко шише със спирт. Махна ми с ръка да отида и да седна пак до нея. Подчиних се. Движех се като в сън. Седнах. Тя напои памука със спирт и се зае леко да почисти прясната ми рана.

Дори щипещата болка от спирта не можа да ме извади от състоянието на унес, в което бях попаднал.

Първото нещо, което ми беше показала, беше снимка. Стара снимка. Очевидно от шейсетте години. Черно бяла. На нея бяха двама души. Мъж и жена. Жената на снимката най-вероятно беше тя. Като млада. Приликата беше огромна. Ачара има много специфично лице. Красиво лице, което не можеш да сбъркаш. Не съм виждал друга жена да прилича на нея.

Мъжът на снимката имаше безумно щастлив вид. Смееше се. Имаше гирлянд от цветя около врата. Като онези, които ти окачват в Хаваи за добре дошъл. Носеше и хавайска риза. И смешна шапка, килната леко назад. Достатъчно, че да открие част от челото му. Имаше белег. Точно там, където аз преди малко се бях ударих в шкафа. Шапката беше абсурдна и не се връзваше по никакъв начин с нищо друго на снимката. Най-малко пък с времето. На шапката беше ухилената физиономия на Спънджбоб. А мъжът на снимката бях аз.

– Тук сме на концерт на Елвис в Хонолулу през март 1961 година – каза ми Ачара и се усмихна. Този път усмивката й беше по-различна. По-предпазлива, но и с още нещо в нея… нещо… по-скоро в очите й. Мисля, че така хората гледат онези, които обичат. В които са влюбени искрено и всеотдайно. И от дълго време.

Посегна да отмести памука, който натисках върху челото си, за да види как е раната под него. Аз инстинктивно се отдръпнах. Но не станах. Бях като прикован за стола. Тя все пак успя да погледне раната ми. Тъничка струйка кръв започна да се стича надолу по челото ми, мина покрай окото и продължи надолу по носа. Видях притеснение в погледа й.

– Ще ти мине – каза тя, – Знам, че ще ти мине. Знам и още много неща. Които ти още не знаеш. Както ти някога знаеше толкова много неща, които аз все още не знаех.

Мълчахме около 20 секунди и се гледахме. Много мисли се опитваха да минат през главата ми. Но нито една от тях не беше особено смислена. На няколко пъти понечвах да кажа нещо, но се спирах. Тя наруши тишината първа:

– Всичко започва в Банкок, Алекс. Там ще намериш портала. Така го наричаш ти. Портал. Мисля, че това е най-разпространеният термин във всички научнофантастични филми, които си гледал. И ти мислиш същото, затова така го нарече. Знам, че не ги харесваш особено. Научнофантастичните филми имам предвид. След две седмици ще си в Банкок. Няколко дни, след като пристигнеш, ще се разхождаш заедно с Киет из града. Ще сте в…

– Киет ли? Какво ще прави Киет в Банкок с нас?

– Не знам точно. Предполагам просто ще попътува. Ще си спомни младостта. Не знам…

– И ще се разхождам вместо да тренирам? – недоверчиво и с лек сарказъм попитах. Започвах да ставам нападателен.

– Все пак не си тренирал нормално от известно време… – каза тя и се усмихна, – Извинявай, че се усмихвам. Не ти се смея. Просто спомените ми… Това е толкова приятно. Че отново те виждам, имам предвид. Отново те виждам такъв. Млад.

Очите на Ачара се насълзиха, но усмивката й стана още по-топла.

– Няма да продължиш след първия си мач. Това исках да кажа. Съжалявам – след последната дума Ачара сви рамене и махна усмивката от лицето си.

Пак погледнах снимката. Здравият разум започна да се възвръща малко по малко.

– Добре… така. Това най-вероятно е фотошоп. На твоята снимка са сложили моето лице и тази тъпа шапка. Може пък да е внучка ти, която прилича на теб. Всичко може да бъде направено вече с една снимка. Не знам дали ти се струва смешно. И на кой още му се струва смешно. Не е. Но ме изиграхте добре.

– Знам, Алекс. Знам и за този разговор. Знам, че ще се тръгнеш всеки момент, а после ще се чудиш и чудиш. Ще се чудиш дали това сме аз и ти на снимката. След няколко месеца ще ми разкажеш за този разговор. Само че тогава аз ще съм на 20 години.

– Мхм… добре. Аз ще… – станах и рефлекторно се предпазих от някакъв невидим шкаф, който можеше междувременно да е пропълзял по стената и да се е озовал още по-близо до мен. Не беше. Този път не се ударих в нищо. Тръгнах да си ходя. Върнах се и оставих снимката на празното място до Ачара, на което седях допреди секунда. – Чао – казах и се запътих към вратата.

– Това на челото ти – каза тя, – Трябва да го види лекар все пак. Трябва да се зашие.

– Знам! – почти извиках, докато излизах на бегом през вратата.

Всичко може да се направи в фотошоп вече. Нали? Естествено! Всичко. Може да е внучка й. Може да е тя самата, а на снимката да са ме залепили и тъпата шапка да е за допълнителен драматичен ефект. Нали? Естествено! Дори се засмях. Първо леко се усмихнах, после се засмях с глас. Това, като се замислиш, е много добър номер. Толкова добър, че чак ме е яд, че не съм го измислил аз. Мога да го използвам някой път. О, ще го използвам. Само да се появи някой смотан новобранец. Мамка му! Това ли съм аз?! Смотан новобранец?! Гадост.

Следващия ден бях много предпазлив и подозрителен. Очаквах всеки един момент да се появи някой и да почне да ме сочи с пръст. После другите да се скупчат около нас и всички да ми се подиграват. Всички ще знаят за случилото се. Откъде ти е раната на главата, моето момче? Хахахаха! Срещна ли любовта на живота, а? Ей момче, падаш си по стари жени, а?

Нищо.

Никой не правеше нищо.

Нищо не беше по-различно от който и да е друг ден. Очаквах да се случи. Сега. Не, сега. Добре, сега вече. Не?

Не.

Можеше да е фотошоп, тя, внучка й. Всичко това. Можеше да е всичко това. Само че… Откъде знаеше за надбягването с германеца, още преди ние да знаем, че ще се надбягваме? Откъде знаеше всички тези подробности? За добрата новина, която ме очаква, когато се прибера? Ами белегът на снимката? А и едва ли всеки си носи памук и спирт по всяко време, просто така. И откъде знаеше за сравнението с целувката и топлата вода? Това не съм го казвал на никой!

***

Отидох да се видя с Ачара.

Тя, разбира се, ме очакваше. Седеше отвън с малки бели слушалки в ушите. Когато ме видя, се усмихна и ги свали.

– Здравей – каза тя, – Елвис – поясни и посочи слушалките.

– Аха. Здравей.

~ продължава на следващата страница ~