.

III.

– Всичко това… няма да си го спомняш.

– Моля?

– Всичко това от този разговор, което си казахме досега. Няма да го помниш. Спомените ти започват от тук.

– Какво…?

– Нищо, скъпи… ъм, Алекс. Извинявай.

Ачара се усмихна виновно. Вероятно ми се извини, че ме нарече скъпи. Нямам представа за какво сме си говорили през тези няколко минути – десет или двайсет, и как е минал разговорът. Спомням си го оттук нататък:

– Знаеш, че на теория не е невъзможно. Не е заклеймено като абсолютно невъзможно, както превръщането на оловото в злато – Ачара се засмя. Нещо в усмивката й, което започна да ми става познато, ми подсказа, че подобен разговор може да е водила и преди. С някого. – Учените говорят за това много отдавна – продължи тя, – За изкривяване на времето и пространството. За дупки в тях.

– Мхм…

– Знам, че в момента се чувстваш глупаво и малко се дразниш на нещата, които ти казвам. Макар че сега, като те гледам, изглежда се дразниш доста повече, отколкото ми сподели. Няма нищо. Разбирам те. И аз се чувствах като теб, когато ми разказваше за пътуването си. Преди 56 години.

– Мхм…

После си помълчахме още малко. И още малко.

– Ние бяхме единствените хора с iPad през 1960 година.

След като го каза, Ачара извади един iPad от чантата си, който изглеждаше все едно е преживял ядрена война и зомби апокалипсис. Очукан, издраскан. Със стикери по гърба. Няколко леки цепнатини по дисплея. Една от тях беше същата като тази, която имаше моят.

– Я, стига. Това доказва само, че си стопанисваш вещите зле.

– На него има наши снимки. От тогава. От всичките десетилетия назад.

– Глупости! Тогава не е имало… – усетих се, че съм на път да кажа нещо тъпо. Какво не е имало тогава? Електричество ли? Чисто теоретично такава машинка може да работи и без обхват, интернет и мрежа. Само го зареждаш и използваш вече наличните апликации и камерата. Нали? Я, стига! Какво си мисля!

Разгледах снимките. Бяха много. Много. От шейсетте. Седемдесетте. Осемдесетте. Деветдесетте. Били сме на концерт на Нирвана? Явно. (О, Боже, ние сме били най-старите хора на концерт на Нирвана. Трябва да е било моя идея.) За фотошоп това си е доста работа. За една шега… Имаше снимки от цял свят.

– Откъде сме имали пари да обикаляме света? Аз не съм никак, ама никак заможен. Имах малко спестявания, които са на път да се стопят всеки момент.

Почувствах, че задавам глупав въпрос.

– Ти знаеше много неща, преди да са се случили. И тогава, както и сега, имаше букмейкъри. А ти от дете имаш енциклопедия на футбола, нали?

– М… Да…

– Части от която си запомнил наизуст?

– Мда…

***

И този разговор приключи. Нямаше какво да си кажем повече. Беше време да се прибирам.

***

Всичко това беше доста особено и странно. И въпреки това едва ли щях да му обърна голямо внимание. Само че, виждате ли… работата е там, че на следващия ден тренировката си вървеше нормално, докато…

Аз не съм добър с коленете. Ударите ми са предсказуеми и слаби. Този път обаче направих жестоко приключване на спаринга. Бих се с някакво момче от Китай. Беше жилав, но много млад и прекалено надъхан. Изморяваше се много бързо. Аз усещах, че не съм във форма. Затова гледах да съм колкото се може по-често в клинч. А и той не можеше да се пази добре от лактите ми. Затова наблегнех  на клинчове и клинчове. И в един момент се откри. Сложих си ръцете зад врата му и стиснах. Забих си лактите в гърдите му. Левият ми крак беше изнесен назад. Увиснах на ръцете си и го натиснах надолу. В същия момент смених позицията на двата си крака и изнесох десния назад. Засилих се. Натиснах го още веднъж силно надолу и подскочих с дясното си коляно към корема му. Чисто попадение. Звукът. Усещането как коляното ми потъва в плътта. Беше все едно хвърлих голям плосък камък в езеро. Плясък. И разби повърхността. Представих си вълни.

Перфектен удар.

Свлече се на земята.

Радвах се.

Явно коляното ми не остана незабелязано. Всички наоколо извикаха във възторг. Имаше дори и аплодисменти. Оказа се, че съм спечелил нещо. Нещо ново. Коляно на седмицата. Това беше някаква шега на Шон и Чалермчай. С престорена тържественост Шон донесе трофея. Подаде го на Чалермчай и под съпровода на десетки смеещи се физиономии и пресилени аплодисменти ми го даде, като даже се поклони леко, когато ми го поднесе. После всички избухнаха в смях.

Взех трофея и се поклоних.

Трофеят беше глупава шапка с ухилената физиономия на Спънджбоб.

***

– Киет също ли ще се върне с мен в миналото? – чух се да казвам като в просъница.

– Не – отговори ми Ачара, – Той вероятно така и не успява да те намери. Може би са те обявили за безследно изчезнал.

– Къде е мястото? Порталът или каквото там е…

– Изоставен хотел до река Чао Прая.

***

Може би нищо от това нямаше да има никакъв смисъл. Но следващите дни се случиха всички онези неща, които тя беше казала, че ще се случат. Шон ми съобщи, че Киет ще пътува с нас.

Виждате ли… работата е там, че в момента съм в Банкок. Ачара ми показа снимка на хотела. На изоставения хотел. И ми каза къде да го намеря. Намерих го вчера. Ден преди това беше мачът ми. Не загубих с нокаут, а със съдийско решение. Днес ще отида пак там – до хотела. А Киет скучае и се е залепил за мен.

Намерих и стаята, от която се предполага, че е започнало пътуването ми към… не мога да го назова. Още ми се струва странно. 333. Това е номерът на стаята. Ачара ми разказа, че там се намира дупката, която ме е върнала десетилетия назад. Тя е дупката в стената на времето.

Звучи странно. Звучи толкова странно, че ме плаши. Здравият разум отказва да работи с подобна информация.

В момента, в който ми разказа за нещото, си го представих като спирала. Визуализирах си пътуването във времето с пример. Изплува в съзнанието ми като черупка на охлюв. Така започнах да си представям времето. Идеята изведнъж и съвсем ясно се превърна в образ в главата ми. В нещо като кадър от филм. Не знам как и защо. Сигурно съм го гледал, чул или чел някъде.

За да има някаква логика всичко това, започнах да си представям времето като спирала, чийто краища са плътно един до друг. Черупка на охлюв. Това е единственото обяснение, което мога да направя. Изплува в съзнанието ми поради липса на по-добро обяснение за нещо, което е… което е невъзможно.

Ето как си го представям все още: Пътуването през времето става през нещо като тайна вътрешна врата или просто дупка, свързваща двата коридора на спиралата – по-близкия и по-далечния от началото й. Да кажем, че ако пробиеш вътрешната стена на спиралата и направиш крачка встрани, се озоваваш по-близо до центъра й. Тоест по-близо до началото на спиралата. Дупката трябва да е тази връзката между двете части на спиралата.

А може и да съм луд.

***

Как онзи аз е разбрал за това място ли? Ачара му е казала. Ми е казала. След като преди това аз съм й казал. Както можете да се сетите, когато се запозная с нея и всичко от нашия живот мине, тя ще остарее, ще отиде в Пукет и ще се запознае с младия аз. Отново. И отново тя ще е тази, която е казала на младия аз за тази дупка във времето, защото преди това той й е казал… съм й казал. Започва да ми се вие свят и да ми се повръща, когато мисля за това повтаряне.

~ продължава на следващата страница ~