.

IV.

Вчера отидох до нея. До стаята. Хотелът е изоставен много отдавна. Прилича на нещо като току-що открита египетска гробница. Ако фараонът е бил почитател на Арт Деко. Коридорите са покрити с изтърбушените остатъци на мебели, които някога са били луксозни. Всичко по-скъпо и ценно е взето много отдавна. Както и да е. Намерих стаята, но не посмях да посегна дори към дръжката на вратата. Знам, че дупката е вътре. Тя е зад огромно изгнило бюро. И е всъщност част от стена, която се превръща в каша от материя, стига да ти хрумне да я докоснеш. Представям си нещо като каша от бетон. Тази мисъл ме разсмива.

Знам, че до нея има картина на лодка.

Има нещо, което ме тегли към нея, и нещо, което ме отблъсква. Вероятно страхът. Това, което ме тегли, обаче сякаш е по-силно. Не мога да спра да мисля за стената и къде ще ме пренесе (не ми е хрумвало, че някога мога да кажа подобно нещо – че стена ще ме „отнася“ някъде). Но и не мога да си позволя да мечтая. Мисълта да намеря любовта на живота си е пленяваща. О, по дяволите! Има само един начин да разбера, нали! Тая буца е заседнала на гърлото ми. Онова чувство на неизвестност, трепет, несигурност, иска ти се да е така, но възможно ли е? И кое е по-фантасмагоричното тук? Пътуването във времето или възможността да намериш жената, която да наречеш любовта на живота си?

Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Вчера не влязох, но днес…

***

Но се случиха и още други неща преди това. Преди да замина за Банкок.

Здравето на Ачара се влоши рязко. Получи инфаркт. Отидох да я видя. Няколко пъти. Говорихме си. Разпитвах я.

– Моето остаряло вече аз живее ли в момента? Аз жив ли съм все още? – разбира се, най-логичният въпрос.

– Не мисля, че е редно да ти казвам това.

– Значи не съм.

– Съжалявам. Предполагам отстрани изглежда, че не е трябвало да ти се бъркам в живота. Но знаех, че съм го направила. Преди. Така или иначе. А и без моята поява тази история няма да е нашата история. Ти така ми разказа. Старицата Ачара се е появила в живота ти преди да заминеш. Ето ме.

Тя се засмя, но това изглежда й причини болка и смехът премина само в усмивка.

– Не знам дали щях да мога да го променя този път – продължи тя, – А и не ми се искаше. Толкова хубав живот имахме заедно. Толкова красиви моменти. Тогава, тоест сега… съм се появила и съм ти разказала всички тези неща. Не знам дали можех да го променя. Затова не се и опитах.

– Поне ще доживея ли датата на раждането си или ще си отида преди това?

– Ще я доживееш. И ще живееш още много след това.

– Защо не дойдеш и ти с мен? Обратно. В миналото. В твоето време. В нашето време.

– Защо? За да гледам как ти и младата аз се събирате, за да започнете живота си заедно?

Замълчах и наведох глава.

Ачара обърна очи към тавана.

Тя беше в легло. Лицето й беше изгубило цвета си. Очите й нямаха блясък. Устните й бяха изсъхнали.

О, да. В началото ви казах, че си имах шеги за научната фантастика. И една конкретна – за пътуването във времето. Щях да ви я разказвам. За нея се сетих и тогава – до леглото на Ачара. Разказах й я. Шегата е глупава, но споделена там – до леглото й, след като толкова си бяхме говорили за оплетените минало, бъдеще и настояще, ни предизвика спонтанно и рязко да се засмеем с пълен глас.

Ето я:

Относно пътуването във времето… Аз например започнах своето пътуване във времето през 1983 г. И ето ме, стигнах до 2016 г. Това, ако не е пътуване във времето… просто ми отне 33 години. Значи съм бавен пътешественик във времето. Но все пак съм си пътешественик. Нали…?!

Опитах се да придам допълнителен ефект на шегата с престорен комедиен патос в гласа, физиономията си и мимиките.

– Това е глупаво, скъпи…

– Знам.

Помълчахме няколко секунди.

– Искаш ли да ме питаш нещо? – каза тя и очите й се усмихнаха. Знаеше какво ще я попитам. Аз знаех, че тя знае.

– Ще стана ли шампион по Муай Тай?

– Ти ме предупреди, че ще ме питаш това. Каза ми да не ти казвам. Обясни ми нещо за упоритата работа и как не трябва да си сигурен на сто процента никога, за да не загасиш сам искрата в себе си. Но след това си знаел…

– Звучи ми като да съм станал шампион – казах аз малко престорено сериозно. Но после се сетих: – Чакай, ако бях станал шампион, щях да съм чел за това. Историята щеше да помни… мамка му!

Сега и двамата се смеехме.

Малко ме е яд, че никога няма да стана шампион.

– Ще имаме ли деца? – попитах след това.

– Да – каза тя и кимна. – Но няма да ти кажа колко и кога ще се появят. Не трябва никога да си сигурен на сто процента в себе си… – Ачара ми намигна.

Хванах ръката й, която стоеше отпусната над завивката. Тя затвори очи. Някакви мисли минаваха пред тях. Или може би спомени.

– Любимото ми цвете е жасмин – каза тя, – Ще ти е полезно да го знаеш. Това ще ми подариш на първата среща, след като се съглася да се срещнем. Така ще ме смаеш. Само че не ми разказвай за пътуването си във… за пътуването си. Не ми разказвай за него веднага. Изчакай да се сближим. И още нещо: често ще ме наричаш Лора. Аз ще съм твоята Лора. Това е наша шега заради песента, която ще звучи, когато ме заговориш за първи път. Винаги си ми казвал… ще ми казваш, че ще си готов да умреш за мен, както в песента…

И отново млъкнахме.

Държах ръката й. Тя гледаше ту към мен, ту към тавана.

– Знам как свършва това – каза тя след няколко минути, – Ти не искаше да ми кажеш, но аз те накарах накрая. Сега малко съжалявам за това. Не, не съжалявам всъщност. Ако не знаех, нямаше да дойда от Банкок да те видя още веднъж. Знаех кога ще си тук. И дойдох. Исках да те видя пак. Да те видя млад, такъв, какъвто те помня от деня, в който се запознахме. Изглеждаш глупаво с обръсната глава.

– Знам. Ушите ми стърчат, нали?

– Ушите ти стърчат и още как! – засмя се, а после лицето й посърна съвсем мъничко, – Скоро ще си отида. Трябва да знаеш. Аз. Старицата.

– Сега ли?

– Не днес, ако това питаш.

– Как ще стане?

– Сърцето ми просто ще спре. Предполагам вече няма за какво да живея. Много често, когато няма за какво да живеят хората… и… и си отиват. Как е просто подробност. В моя случай ще е сърцето, което ще спре. Първият инфаркт ще се превърне във втори. Така ми разказа ти.

***

Ачара си отиде на следващата вечер.

Бях до нея.

Отиде си спокойно.

Усмихна се. Усмивката й се заби в сърцето ми. Последните слънчеви лъчи си бяха отишли от тази страна на сградата. Всичко беше в сянка. Залезът беше от другата страна. И изведнъж слънцето се отрази в прозорец на отсрещната сграда. Все едно грейна в стаята. Всичко се обля в светлина. Светлина, която уж отдавна беше отишла от другата страна на света. Изведнъж отражението я върна обратно при нас.

Когато светлината съвсем си отиде, Ачара вече беше затворила очи. И се усмихваше. Усмихваше се завинаги.

***

Знам, че когато отида при нея, ще звучи трагичната песен Tell Laura I Love Her. Ще танцуваме на нея. Не знам дали ще трябва да се престрашавам да я заговоря, след като знам как се случват нещата. Вероятно ще трябва. Познавам се.

Изоставеният хотел се намира близо до реката. През шейсетте е бил голяма работа. Луксозен. Сега е черупка. С кухи дупки вместо прозорци. Кухини, които изглеждат като черните кухини на череп, където някога са били очите.

Киет каза, че ще дойде в пет часа следобед.

Сега е 4:44.

Мисля, че е време да се запозная с Ачара.

Имали сме прекрасен живот. Така ми каза тя.

Вярвам й.

Започнали сме съвместния си живот в Банкок и сме го приключили там, след като сме обиколили света.

Нямам търпение.

Спомням си последните й думи, макар че няма да доживея да ги чуя:

– А сега отивай да ме срещнеш.