Photo/illustration: Sasha Sabota

Разхождаха се в парка около театъра, където се бяха запознали преди 46 години. Двамата бяха актьори в този театър. Тогава. И двамата бяха на по 25 години.

Тогава.

После тя си отиде, той остана. Това беше преди 45 години.

Продължи да е актьор. Беше добър. Но нямаше нито една главна роля. Когато стана на 40 години, се измори. Отказа се от сцената и отвори малък магазин. Започна да изкарва по-добри пари.

Каква беше нейната съдба, му бе неизвестно. Той се опита да се свърже с нея веднъж. Писа й, но не получи отговор и реши, че тази врата от живота й е затворена завинаги. И че той е останал от другата страна.

Това е част от историята на двама души, едно писмо и как аз успях да преобърна живота им, макар и на финала.

***

Все още не смееха да се докоснат или да се държат за ръце. Струваше им се странно. Двамата няколко пъти протягаха ръка към ръката на другия, но я спираха по средата, тя застиваше за секунда като врабче, попаднало на силен насрещен вятър, и се връщаше обратно. Още не можеха да преодолеят тази 45-годишна стена. Макар и двамата да имаха чувството, че не са се виждали едва от вчера. Но това чувство се редуваше с усещането за реалността, която им шепнеше и им напомняше, че годините не са били сън, а реалност, че сега имат деца и внуци, а не са те самите деца.

– Помниш ли… – той остави изречението недовършено, а само кимна към един магазин за алкохол. Тогава това беше кафене. Мястото, където за пръв път двамата говориха помежду си. Тя беше толкова красива, че преди да успее да я заговори, се задави с буцата лепкав страх, която много бавно слизаше към стомаха му и се връщаше обратно в гърлото. Но накрая го преодоля и я заговори.

Само ако знаеше тогава в какво се забърква… Колко нощи нямаше да може да спи, на колко празници щеше да плаче скрит от хората, колко горчива щеше да стане храната.

– Да – отговори кратко тя и най-после се престраши да го хване за ръката. Това беше повече и от един тон думи. Рязко в тила му нахлу толкова кръв, че за момент очите му се напълниха със светли петна и светът пред него се замъгли.

За няколко минути и двамата помълчаха.

После уж небрежно той заговори за общите спомени. Внимателно избираше как да минават покрай есенните локви, за да могат да ги заобикалят така че да не му се налага да пуска ръката й. Говориха за бохемските спомени. За това каква неповторима Стела Ковалски беше тя във „Трамвай желание”. Тя беше много по-добра от него на сцената. Още тогава на всички беше ясно. На нея й беше ясно. На него. Знаеха го и сега, но тя предпочете да скромничи кокетно. Иронията беше, че тя се отказа от театъра, а той остана в него за още 15 години.

„Помниш ли това?”

„Помниш ли онова”

„Да”

„Не”

„О, какво стана с нея?

„Замина на север с някакъв лъскав бизнесмен”

„Странно, винаги съм мислела, че иска да стане звездата на театъра”

„Всички така мислехме, но…”

„А, какво стана с него?”

„О, пенсионира се след като свалиха „Крал Лир от сцена, но дубльорът му стана звезда, пробва се дори в киното”

…

Така Стела Ковалски и Кучидрян („Много шум за нищо” беше неговата най-силна пиеса) се разхождаха из парка, където преди цял един живот бяха прекарали незабравима година. С тези разходки, в тези кафенета, с по-ранно посещение на репетициите, с оставане до късно уж за да разучават текстовете, с това двамата лъжеха съпруга й. А по-късно и неговата съпруга, когато се появи такава.

– Тук ли беше…? – попита тя.

– Да – беше краткият отговор, който стопи леките усмивки и на двете лица, – Тук беше.

Тук беше. Тук се беше запознал с момичето, което после стана негова съпруга. Подминаха това кафене, което се беше запазило в същия вид, както отпреди 45 години. Само тапетите и снимките по стените бяха други.

И лицата по масите, разбира се.

И двамата не чувстваха, че е правилно и почтено към паметта на покойната му съпруга да седнат точно тук, под този покрив.

– Знаеш ли… никога след това не съм й изневерявал.

Няколко секунди помълчаха.

– Не съм изненадана – каза тя и леко го погали по рамото. – Обичаше ли я?

– Нещо подобно. Научих се да я обичам – той не прецени как да заобиколят следващата голяма локва и се наложи да пуснат ръцете си, за да мине тя пред него. – Тя беше страхотен човек.

– Знам. Помня – Стела Ковалски се спра, за да се изравнят отново, хвана ръката му и го попита, – Мислиш ли, че тя знаеше… сещаш се… за нас?

– Мисля, че да. Тогава бях сигурен, че не е така. Бях сигурен, че съм прикривал чувствата и следите си. Но с годините започнах да виждам как стената й се пропукваше. Имаше нещо в онзи топъл поглед. Понякога беше тъга, понякога гняв, идващ без причина, понякога тежест, все едно сърцето й се бореше да изтласка гъст катран, а не кръв. Вече съм почти сигурен, че е знаела. Най-ясно си личеше през последната й годна, когато вече нямаше сили да се сдържа. Тялото я предаваше с всяка минута, щитът се пропукваше и раните на душата й започнаха да кървят външно. Плачеше, без причина. Отначало си мислех, че е защото я е страх от смъртта. Не я беше страх от смъртта. Страх я беше, че животът й може би е бил грешка. Будех се нощем, виждах я как сънува, понякога се мяташе, като риба, извадена на брега, говореше на сън, чувах отделни думи. Мисля, че се връщаше ден след ден към онази година и искаше да я промени. Да не беше казвала „да”. Усещала е…

Той предпочете да млъкне.

Искаше да каже „усещала е, че я избирам, без любов, като заместител, дори като отмъщение”, но предпочете да не го казва, защото изречено на глас щеше да го одере по гърлото. Сега можеше да го стиска още малко в себе си, все едно не е истина.

Тези двамата се обичаха по начин, достоен за трагедия. И точно като в такава успяха да объркат живота си, да изкарат бурна любов за кратко, да изгорят в нея и да доизживеят живота си като тлеещи въглени, годни само да дадат топлина, достатъчна за живот на следващо поколение. Огънят се превърна в жарава за семейно барбекю.

Проблемът им беше, че като във всяка добра трагедия, и в тази любовта им беше невъзможна. Тогава тя имаше съпруг. Капитан от армията. 35-годишен, строен, железни мускули, страховит поглед, тъп като войнишка обувка и точно толкова дебелокож, пълен със злоба. Защо е била с него ли? Горе-долу заради първите три причини. Защо е останала с него? Заради последните две. Той беше опасен. Плюс това преди 45 години хората не са можели да се разделят така лесно както сега. Преди 45 години да върнеш развалена стока в магазина не е било толкова лесно колкото да се разделиш с някого днес. Родителите й биха се отказали от нея, ако тя беше направила нещо подобно. Баба й направо щеше да я убие. Мъжът й беше очарователен, силен, с униформа, лъхаща на власт и предсказваща още повече власт в бъдеще. Така и стана – издигна се до генерал през годините. Тогава той си беше пробил път до високите етажи на висшето общество. Макар много от хората там да го смятаха за простоват селянин, на който се подиграваха. Използваха го за шут. Но той не го разбираше. Пък и наоколо имаше достатъчно други глупаци, като него, които да прикриват тъпотата му. Част от тези глупаци му помогнаха по-късно да се издигне. Половината от тях бяха военни, другата половина – политици.

Тогава тя беше на 24, с начеваща кариера, неясно бъдеще, бедни роднини, малко вяра в себе си и собствените си способности, плачеща при всяка грешка, която прави. Ожени се и година по-късно се запозна с Кучидрян. Мил, добър с нея, знаеше, че той е изпълнен с любов и това я разтапяше. Поддаде се. Имаше нужда от мъничко истинска любов, за да измие мръсотията на казармения си брак. Мислеше, че той е само увлечение, че ще й мине. Но не позна, не й мина.

След половин година гореща любов по тайни места, тя му каза, че трябва да се разделят.

Той изпадна в депресия, пропи се, от театъра го освободиха за два месеца. Когато се върна, се върна с новината, че ще се жени. Беше открил, съблазнил и убедил едно момиче на 20, че той е мъжът на живота й.

Стела Ковалски се разплака.

След като мина сватбата, Стела Ковалски поиска обратно своя Кучидрян.

И го получи.

Но четири месеца по-късно заяви, че напуска театъра и заминава. Мъжът й бил повишен в чин и преместен. Тя заминава, разбира се, с него.

– Заради мен ли си тръгна тогава?

– Не. Заради съпруга ми. Той… беше военен – каза тя.

– … Беше военен… – в един глас с нея издекламира последните й думи той.

Кисела усмивка се появи и по двете лица.

– Можех и да остана…

– Знаех си!

Понечи да я пита нещо, но го преглътна. Ако тя искаше да му каже, щеше да го направи. Вече нищо не му дължеше, не и след 45 години. А и не беше като той да е стоял и да я е чакал, неговият живот също беше дръпнат встрани от нейния. Той го дръпна доброволно.

– Можеше да избира. Предложиха му пост и тук. Същият като другия… който прие. Който го накарах да приеме.

Помълчаха още малко.

– Беше ме страх. От него. Не можеше това да приключи добре за нас. А и ти имаше семейство. Вече беше два пъти по-трудно – ако това в очите й, което се опитваше да излезе, бяха сълзи, то тя невероятно умело можеше да ги контролира. Беше се научила с времето. И с течение на брака.

– Трябваше да се махна от тук, защото да те виждам всеки ден беше мъчение. А не можехме да крием до безкрай. Той щеше да научи и това щеше да се превърне в катастрофа.

И отново млъкнаха. За хора, които не са се виждали толкова отдавна, доста често изпълваха хладния есенен въздух с мълчание.

Тогава разговорът се насочи в съвсем друга посока. Заговориха се за семействата. По-скоро за онези части от тях, които се бяха появили след като животите им поеха в различни посоки – за децата, внуците, училища, уроци по пиано, футболни тренировки, счупени ръце, носове, отличници, изгонени от университета. Всичко. Сега въздухът беше изпълнен с какво ли не – с пара от дъха им, с влага, с миризма на паднали листа, мокра трева. Но не и с мълчание.

Стигнаха и до една от последните глави. Бяха обходили целия парк и отново се намираха пред театъра.

– Тя мъчи ли се?

– На края не, отиде си в съня си. Преди това я болеше… много.

И пак тишината.

– Понякога си мисля, че аз я убих.

Тя го погледна с особена изненада.

– Така де… че се е разболяла заради мен. Заради мъката, която съм й причинил. Изяждало я е отвътре и накрая…

– Едва ли… не си…

– Не, сериозно! Преди мислехме, че такива неща са измислици от книгите, но сега е реалност. Знаеш, че е медицински доказано – тъгата разяжда организма, особено, ако е силна и продължителна. От нея се разболяваш.

– Знам.

Тя го прегърна.

Той беше измислил свой начин да се бори със сълзите – откакто съпругата му си беше отишла и той беше изплакал няколко кофи сълзи, трябваше да преоткрие някогашното си детинско чувство за хумор. Постоянно се заяждаше с хората на шега, а те не можеха да повярват. Обикновено това бяха хора, които му изказваха съболезнования. Аз лично не мога да го съдя. Това го закрепи.

Преглътна тежко и шумно и се засмя.

– Ако се бяхме запознали година по-рано, ти не беше омъжена, щеше да се хванеш мен и сега може би ти щеше да лежиш на два метра под земята. Можеше теб да убия.

Смехът му прозвуча доста изкуствен, но се стараеше да е весел.

Тя го погледна първо със съжаление, но веднага смени изражението си. Усмихна му се и го перна с длан по рамото, уж да го накаже за думите му, но закачливо като между влюбени младежи.

***

Когато той й писа, вложи цялото си сърце в няколко страници. Писа писмото две седмици. Все не му харесваха думите. Винаги се сещаше за нещо, което е трябвало да напише преди да пише последните изречения. Започваше да го обяснява, но се оплиташе и започваше наново.

Зачеркваше цели пасажи. Изморяваше се да пренаписва абсолютно всичко отначало и затова започна да оставя някои страници грозно изцапани с много задрасквания. Имаше дори петна от мастило. Ако все пак страницата станеше много грозна, я пренаписваше. Но други оставяше със следите от зачеркнато.

Писа й, че е готов да напусне жена си. Това беше основното. А останалото бяха обяснения как ще живеят, без проблеми, заедно. Как и защо съпругът й няма да представлява проблем. Макар за последното да не беше сигурен. Беше си проблем, както и да го погледнеш, и той не знаеше как да се справи с него, макар убедително да излагаше тезата си на хартия. Е, той не вярваше на тезата си, дано тя поне повярва.

Явно не повярва. Чакането на отговор беше мъчително. Беше й написал да прати отговора си до пощенската кутия на театъра, за да избегне това, което можеше да последва, ако жена му отвореше писмото преди него.

Отговор обаче не последва.

След седмица.

След две седмици.

Месец.

След една година той знаеше, че няма да получи отговор, но не спря да се надява. Представяше си, че онзи военен глупак ще я наскърби, ще се ядоса и може да я удари дори. Тогава тя ще го напусне.

След пет години спря да се надява и на това.

Но въпреки всичко и в последния си ден, преди напусне театъра – 10 години след това, пак провери дали има писмо за него.

Както правеше всеки ден дотогава.

И отново нямаше.

Както всеки ден дотогава.

***

Тя все се надяваше да получи някаква вест от него. Чувствата й към съпруга й бяха предимно лоши. Но се учеше да ги възпитава като малки деца, за да могат да станат послушни и да тръгнат в правилна посока. Или поне да станат по-тихи и да може да не ги чува, да може да изпадне в безразличие към него. С времето започваше да й се удава. Възпитаваше ги добре.

Сигурно затова и децата си възпитаваше добре – имаше опит.

А нейният Кучидрян не й пишеше.

Понякога, преди да се появят децата, разбира се, си мислеше, че само едно писмо ще е достатъчно, за да я бутне от ръба на пропастта и тя да полети, да усети прилива на онази специална енергия, която прави така че да ти поникнат крила и да не се страхуваш от нищо. Ако беше уцелил подходящия момент, подходящото й настроение и омраза към съпруга й, ако беше натиснал правилните клавиши с думите си, ако можеше да й вдъхне кураж, да й каже, че всичко ще е наред и няма защо да се тревожи… тогава сигурно щеше да стане, да си събере малко дрехи в един куфар и да избяга при него.

Тогава се сещаше какво щеше да стане, ако съпругът й открие писмото, ако го отвори преди нея, и изведнъж я парализираше страх. Предпочиташе Кучидрян да не й пише.

И той сякаш четеше мислите й и не й пишеше.

Този страх я спираше самата тя да напише писмо до него. А и щом толкова време не й пише, значи е затворил тази врата от живота си и тя е останала от другата й страна.

Нежелана.  

Все пак той също беше женен.

Ами ако вече има и дете!

След първата седмица, все още й се струваше, че не е заминавала никъде, надеждата беше огромна.

След две – все така силна.

След месец надеждата взе да се разколебава.

След една година вече знаеше, че той няма да пише, но не спираше да се надява.

След две години спря да се надява и на това. Първото й дете беше на път. Да зареже отвратителния си съпруг беше едно, но да изостави детето си. Не беше възможно! Не беше възможно и да го вземе със себе си – отлично знаеше възможностите на съпруга си, силата му, дебелите връзки, които имаше навсякъде, злобата му, дебелокожието му и омразата, която с годините се беше научил да изпитва към всичко, което не го удовлетворяваше.

Тя не спря да проверява пощенската си кутия въпреки това. По простата причина, че това беше пощенска кутия и трябваше да се проверява – все някой пращаше писма, сметки, пощенски картички.

Много пъти си представяше, че получава писмо от него – от Кучидрян.

Но не получи.

Тази надежда… дори не си спомняше за тази надежда. За Кучидрян си спомняше, разбира се, но за надеждата да получи писмо от него – не.

И един ден, 45 години по-късно, го получи.

Продължава ТУК!