Photo/illustration: Sasha Sabota

~ Първа част можеш да прочетеш ТУК ~

В началото ви казах, че това е част от историята на тези двама души, едно писмо и как аз успях да преобърна живота им, макар и на финала.

Тук се намесих аз, за да преобърна живота им.

Защото аз съм въпросното писмо.

45 години се мъчех да изляза наяве, за да ме видят. Борих се с всички сили, всеки ден и нощ. Крещях като обезумял. Проблемът е, че писмата нямат истински глас и затова никой не ги чува. Хората само усещаха, че нещо като че ли им говори. Но го усещаха в главите си, като ледени тръпки, като предчувствие, което предпочиташ да игнорираш, защото иначе си казваш сигурно се побърквам. „Сигурно си купувам еднопосочен билет за гара Лудница и пълен пакет за настаняване в бяла стая с тапицирани стени и специална дреха с ръкави, които се връзват на гърба!”

Хората избягваха да стоят около мен, защото чуваха гласа ми в главите си.

Аз съм писмото на Кучидрян до Стела Ковалски.

Изпратено преди 45 години.

Какво се случи ли?

Един небрежен глупак ме хвърли от разстояние в отделението в огромната лавица. Направи го, за да се изфука колко е добър вече и как може да разпределя писмата от три метра разстояние.

Малко преди това обаче – два часа по-рано, лавицата се беше пропукала. И за да я подсилят, заковаха трупчета около спуканите дъски. Едно от трупчетата не беше заковано добре и образува луфт между себе си и дъската. Луфт, в който попаднах след силното мятане. През нощта обаче тежестта на лавицата натисна трупчето, притисна пирона и те затвориха луфта. Затвориха една врата – аз останах от едната страна, а Стела Ковалски и Кучидрян – от другата.

45 години се борех да изляза, ден и нощ. И накрая успях. Време беше да се поднови остарялата и разнебитена лавица. Когато я махнаха, за да я заменят с нова, от нея, по-скоро зад нея паднаха три писма. Аз бях едното.

И тъй като пощенската служба е длъжна да достави всички пратки, колети и писма, без значение колко е закъсняла и колко години са минали, аз се озовах в ръцете на Стела Ковалски.

Тя живееше сама. Децата й бяха пораснали отдавна, а военният глупак – него беше успяла да го изрита от живота си преди десетина години. След като специално международно разследване беше установило, че е участвал в канал за незаконна търговия с бракувани оръжия, предвидени за унищожение. По документи оръжията се водели нарязани и претопени, но в действителност се продавали на хора, които ги преправяли, ремонтирали и продавали къде ли не по света.

След като го осъдиха и влезе в затвора, тя поиска развод и го получи автоматично.

Каза му, че повече никога не иска да го вижда. Дори децата не го посещаваха. Всеки носеше стотици ужасяващи спомени от него – и от детството си, и от по-късните периоди.

Единствено последната му любовница го посети няколко пъти, но спря, след като разбра, че всичките му пари са или похарчени по адвокати и разноски по делото, или са конфискувани.

***

Нататък нещата се развиха така:

Тя намери Кучидрян благодарение на интернет. Наложи се, защото той не живееше вече на същото място. Провери градския регистър, но не намери нищо. Тогава просто написа името му в „Гугъл” и откри няколко неща за него – че името му е в списъка на театъра (както и нейното) с актьорите, играли на сцената му. Тя не знаеше, че има такъв списък. Поддържали го от 1890 година. Имаше и снимки. Добър архив. Доста труд беше паднал, докато качат всичко това в интернет.

Откри също, че в града има магазин, наречен „Кучидрян”. Това я накара да се усмихне. Магазинът имаше интернет страница и електронна поща. Тя писа имейл, в който питаше дали случайно собственикът или управителят имат нещо общо с човек, играл някога Кучидрян в същия театър, в който тя е била Стела Ковалски.

Кучидрян щеше да си глътне молива от изненада, когато прочете имейла.

***

– Нали няма да чакаш още 45 години преди да ми се обадиш?

– Не – обеща тя, – Нека мине зимата и… намислила съм екскурзия до някое топло кътче на планетата. Италия, може би, или Испания. И ти ще дойдеш с мен, не приемам отказ. Чаках те толкова време, а ти се мота, да се правиш на магазинер.

Двамата се засмяха.

„Знаеш ли, мисля да продам къщата си и да се върна в този град”, беше казала тя по време на разговора им.

Това май значеше… можеше да значи само едно, нали?

„Това да не би да значи…”, беше измънкал той.

Разбира се, че можеше да остане при него. И двамата бяха сами.

Можеше ли да остане с него още сега? Да не си тръгва! Тъкмо се намериха!

Не.

Тя наистина искаше да продаде къщата и затова трябваше да я стегне преди зимата. Беше започнала ремонт, майсторите бяха изкъртили сума стени, части от покрива – безхаберно бяха започнали от всички краища на къщата и бяха зарязали жената, защото било студено вече за работа.

И по време на зимата някой трябваше да се грижи да не влиза вода, да не замръзват тръбите и т.н.

Ако ремонтът в пощата се беше забавил с година, щяха да ме открият много късно и да ме пратят на адрес, където щеше да живее само споменът за Стела Ковалски. Разбира се, можеха да ме препратят на новия й адрес, но тя не смяташе да го оставя на новите собственици или на когото и да било в онзи град.

Не можеше ли той да отиде при нея?

Не. Ами магазинът.

А и той знаеше, че няма да отиде в Италия или Испания с нея.

***

– Госпожа Стела Ковалски? – попита пощальонът с равен глас. Подобно име въобще не му направи впечатление.

Тя се заколеба за миг. Но реши да отговори с кимане:

– Да.

– Това препоръчано писмо е вас.

Тя се разписа и го взе.

– Приятен ден.

Беше седмица преди Деня на влюбените.

На плика като подател беше написано неговото име и в скоби Кучидрян.

***

Скъпа Стела,

Знаеш ли, накарах дъщеря си да отговаря за изпращането на това писмо, но май трябваше да е внучката ми. Предположих, че един възрастен човек ще е по-отговорен към нещо толкова важно. Но не предвидих, че ще трябва да отговарям на странни въпроси като: „Защо просто не й напишеш имейл?” Казах й, че съм стар глупак и не мога да работя с компютри, освен колкото да оправям сметките в магазина. Щях да се почувствам глупаво да й обяснявам как да влезе в пощата ми, да отвори папката с черновите и да ти изпрати имейл, след като умра. Когато й казах за какво писмо става дума, май все пак разбра…

Знам, че това е глупав начин да ти го съобщя, но напоследък чувството ми за хумор се върна с много десетилетия назад и стана детинско (Следва задраскан пасаж, от който се разчитат трудно думите „особено след като”).

Искаше ми се (следва дълъг задраскан пасаж, не се чете нито една дума) да дойда в Италия с теб. В Испания вече съм бил. Красиво е – ако не си ходила, отиди.

Знаех, че няма да дойда с теб. Затова те карах да се преместиш при мен по-рано. Но не настоявах, защото щеше да се наложи да ти кажа защо го правя. Може би трябваше. Но мисля, че е по-добре така. Нямаше ли да е егоистично от моя страна да те карам да ме гледаш как си отивам? Безпомощен. Да те карам да се грижиш за болен. Щеше.

Аз се грижих за съпругата си, така че знам най-добре, че не е лесно.

Аз си отивам от същата болест. Мисля, че започнах да се разболявам след като тя си отиде. Мъката разяжда, казах ти. Все пак я заобичах по някакъв начин, в някакъв момент. Затова ми беше толкова тежко, когато тя си отиде. Обикнах я, но не се влюбих в нея, а от това изпитвах вина. Вина, смесена с мъка… е, ето – виждаш.

Като се замислиш за иронията – аз ти казах, че се чувствам виновен за смъртта й, все едно съм я убил. И с това си докарах още раздираща вина. Излиза, че с действията си не само съм я убил, но и съм се самоубил по този начин.

(Следва задраскан пасаж, не се чете)

дали щеше да е различно? Не можах да спра да се чудя. Понякога си фантазирах – по цели часове как си подреждаме живота заедно. Представях си ни от пътници на презокеански лайнер, на околосветско пътешествие, до старци каквито сме сега… извинявай – исках да кажа „съм аз сега”. С всички мръснишки подробност през това време, разбира се. Не можех да мисля за теб, без да мисля за невероятното ти тяло. Което още е невероятно. Това е едно от нещата, за които най-много ще съжалявам след онази наша последна разходка през есента до днешния ден. Не посмях да те питам дали искаш пак да се позабавляваме. Знам, че като четеш това сега се усмихваш. Може би през сълзи. Махни сълзите, усмихвай се повече. Още повече. ОЩЕ ПОВЕЧЕ! Точно така. Аз също се усмихвам, да знаеш.

Дадох си още един ден да помисля дали не трябва да ти напиша още нещо. Искам да ти напиша още милиони неща, но се страхувам да не стане като с последното ми писмо до теб – ако тогава не се бях бавил толкова, то сигурно нямаше да се загуби, щеше да е в друга партида и да попадне в други ръце и… сещаш се. Затова спирам да пиша, а и знам, че всички неща, които имам да ти казвам, ти ги знаеш, чуваш ги в сърцето си. Единствено приятно щеше да бъде да ти ги разказвам очи в очи, за да съм до теб. Самите думи нямаше да имат значение.

Обичам те,

твой Кучидрян.

***

Тя прибра писмото в кутията, до мен. Ние – двете писма от Кучидрян до Стела Ковалски – едното на 45-години, другото на няколко дена, легнахме едно до друго. В тази кутия нямаше нищо друго. Никога и не се появи. Само ние.

Останахме да живеем още дълго в къщата, още сме в къщата. Тя я ремонтира, но не я напусна. Не се премести в онзи град. Вече нямаше причина да го прави.