Photo/illustration: Sasha Sabota

.

„Пръстенът на Анита“ е втора част от трилогията ни за Тони, но съвсем спокойно стои и като напълно самостоятелен разказ. Ако все пак искате, ето тук е първа част – „Вечерта на Тони“. Приятно четене

Зимата беше в разгара си – краят на януари. Почти два месеца бяха минали откакто Тони загуби работата си като добре платен счетоводител и приятелката му го заряза заради друг.

Оттогава живееше с приятеля си от университета – барманът, който първо го наръга в рамото с нож, заради една тъпа шега, а после го приюти в апартамента си, защото Тони нямаше пари за собствено жилище. Всичките му спестявания бяха отишли по обзавеждане и екскурзия до Мексико с бившата му приятелка.

Улиците се покриваха ту с лед, ту с кафяво-сива киша и кал.

Преди две седмици Тони беше получил помощите си за безработен, все още имаше пари и затова седеше в бара. Седеше си кротко и си пиеше бърбъна тихо и без да досажда на никого. Вече пиеше само по един или два, защото не можеше да си позволи повече. А и беше решил да намали пиенето, преди да се е превърнало в опасен навик.

През последните два месеца Тони стана част от интериора. Почти не говореше, ходеше там само за да бъде сред хора, да не се поддава на депресията.

Този понеделник смяташе да направи същото.

Когато стигна до бара обаче видя, че е препълнен – нещо, което почти никога не се случваше. И със сигурност – никога в понеделник.

Значи имаше повод. Специален повод.

Една от сервитьорките се беше сгодила наскоро и в чест на това й организираха прощално парти с купища нейни приятели. Тони се надяваше мястото му в края на бара да е свободно, макар да не го очакваше. Съмненията му се потвърдиха – не само неговото място беше заето, а и всички други места. Нямаше къде да седне. Да седне… нямаше къде игла да пусне.

Вътре беше и високият поляк Островски. И отново стърчеше с половин глава над останалите. Островски също не ходеше там в понеделник. Но сега и той правеше изключение. Беше с приятел. Приятел, който между другото, седеше на мястото на Тони, и когото явно никой наоколо не познаваше и не му обръщаше внимание. Никой, освен Островски. Мъжът приличаше на момче, което от 12-годишно е скочило направо в средната възраст, а лицето му е останало да виси някъде по средата. Нисък и плешив, с прекалено модерни очила с шарени рамки.  

Тони поздрави Островски. Той се обърна и му подаде ръка. Но не го запозна с човека до себе си.

„Още по-добре, един безсмислен разговор по-малко!”, каза си Тони и си подаде якето на бармана, за да му го остави в склада. Беше спрял да се облича със скъпите си дрехи и вече не носеше палто, а яке. Дънки вместо панталони. И стари пуловери, вместо ризи и вратовръзки. Единственото скъпо нещо, което продължаваше да носи, бяха очилата му. След като приятелят му – барманът, беше счупил предишните му, му купи нови, същият скъп модел, като старите.

Тони си взе бърбъна и излезе навън. Въпреки студа. Запали цигара. Пред него спря огромен Мерцедес, шофьорът слезе и отвори задната врата, откъдето слезе Анита – червенокосата сервитьорка, която се беше сгодила. Личеше си, че не идва на работа – високи токчета, много къса, прилепнала пола и блуза с деколте, стигащо до огромната позлатена тока на колана. Сигурно само токата струваше колкото месечната помощ за безработни на Тони.

Анита си беше намерила богат бъдещ съпруг.

Или поне тя така си мислеше.

Шофьорът се качи обратно и потегли.

Анита поздрави Тони и влезе вътре, където сякаш избухна атомна бомба в момента, в който я видяха.

Тони си запали още една цигара.

Вечерта беше доста досадна – купища непознати, които говореха за неща, от който никой нормален човек не би се интересувал. Общо взето превърнаха бара, в който всички се познават и никой на никого не досажда, звучи хубава музика и никой не крещи (освен в събота и неделя, когато дават футбол по телевизията), в един обикновен бар, където да попаднеш на тонове досадни непознати е нещо обичайно. Жалко. Но поне беше само за тази вечер. Вечер, която Тони изкарваше прав, носейки полупразна чаша, която нямаше къде да остави. И често излизаше навън, за да пуши и за да се разкара от шума вътре.

– Следващите питиета са от мен! – Тони чу Анита да казва с апломб отвътре. Бързо хвърли цигарата, гаврътна на екс, каквото беше останало в чашата му, и влезе вътре. Двамата бармани (двама, да – такава тълпа изискваше подкрепление) и сервитьорката, която още не си беше намерила богат годеник, едва смогваха да наливат безплатните питиета. Половината народ изведнъж се струпа около бара. А Тони трябваше да чака.

Докато чакаше, наблюдаваше парад на суетата – другата половина от хората, буквално десетки, се наредиха около Анита, за да разгледат пръстена й. Имаше и такива, които не можеха да го видят, защото бяха по-назад. Те чакаха реда си, като на опашка в магазина, да дойде техният ред да зърнат диаманта с размер на футболна топка, заобиколен от други, по-малки диамантчета.

– Колко е красив!

– Колко е голям!

– Много ли е скъп?

– Не знам, не знам… – кокетно се кискаше Анита, – сигурно…

„Сигурно?”, помисли си Тони, „Глупости! Сигурен съм, че знае точно колко струва! Откъде е дошъл. И най-вероятно биографията на бижутера!”

– Големият розов диамант е от Бразилия, а малките диаманти около него са от Нигерия – каза Анита и пак се разкиска.

Ето…

Тони повдигна вежди и въздъхна. Спря да слуша, защото дойде и неговият ред да си получи безплатното питие. Бърбънът беше свършил, затова мина на скоч.

Беше време за нова цигара.

***

Вечерта минаваше бавно. Тони нямаше с кого да си каже и дума. Да, напоследък беше станал доста мълчалив, досадно мълчалив – на хората им беше тегаво дори да стоят около него – все изглеждаше кисел и колкото и пъти да го заговаряха, отговаряше с по няколко думи и пак потъваше в мълчание. Или когато той пробваше да заговори някого, обикновено опитваше да пусне остроумна шега. Която обаче излизаше неловко – като недодялан опит на чужденец, който още учи езика, да разказва вицове. Хората просто се усмихваха сковано и се обръщаха на другата страна. Което пък караше Тони още повече да не иска да си говори с тях.

Но сега, когато пък съвсем нямаше с кого да си говори, изведнъж почувства нужда да го прави.

Островски беше зает с приятеля си. Тони така и не разбра това нов приятел ли беше или стар. И в двата случая – беше обсебил вниманието на високия поляк изцяло. Другият приятел на Тони от студентските години – Георгиос, тъкмо се беше върнал от гостуване на родителите си в Гърция и се присъедини към партито малко по-късно. Но и той предпочиташе да прави друго, вместо да си говори с Тони. Георгиос обикновено ходеше на места, където има повече жени. Лесни, за предпочитане. Затова рядко минаваше през бара. Но тази вечер знаеше за партито и реши, че с толкова много пияни жени наоколо, да си уреди секс за вечерта ще е лесно като да стреляш по риба във варел.

И той точно това правеше цяла вечер – стреляше по пияните риби в бара.

Тони предпочете да си пази патроните и тази вечер. Откакто се раздели с приятелката си, не беше пробвал да сваля мацки. И преди не му се получаваше, камо ли сега – когато се беше превърнал в безработен и депресиран бивш счетоводител, който не успяваше да навърже пет смислени изречения едно след друго. А и още изпитваше чувства към момичето, което го остави преди два месеца.

Тони реши да си ходи.

Но преди това видя необичайно рязко скупчване на хора около бара. Външните стени и вратата бяха стъклени, така че се виждаше всичко вътре. Та, Тони забеляза как всички се втурват към бара. Реши да отложи тръгването си за малко.

– Махни се! Махни се! – викаше Анита, вече доста пияна, – Аз ще ги направя! Вие гледайте и се учете!

Искаше да почерпи всички с шотове с уиски и „Бейлис”, но искаше и тя самата да ги направи. Барманите се спогледаха, вдигнаха рамене и отстъпиха назад. В края на краищата си беше нейното парти, тя плащаше – можеха да я пуснат зад бара още веднъж – заради доброто старо време. А и заради огромната сметка, която беше направила и продължаваше да расте.

Анита се зае.

Запретна ръкави и започна да сипва. Двайсет готови. Трийсет готови.

– Не пипай! – Анита плесна през ръката нетърпелив дългокос блондин с тениска на Металика. – Ще изчакаш да станат готови всички.

Хората взеха да се изнервят, нямаха търпение. Чашите свършиха.

– Добре… пийте тези, за да освободим чашите!

Настана суматоха. Хората взеха да се бутат и около 50 шота изчезнаха за секунда. Барманите започнаха да мият чашите. Пияната Анита беше нетърпелива и реши да се включи и в това. Избута двамата от мивката и се зае сама със задачата. Въпреки че го правеше два пъти по-бавно, в нейните си очи се справяше блестящо. Намокри си блузата, полата, имаше вода и в обувките. Пръстенът явно й пречеше. Свали го и го сложи на плота под бара. „Никой да не го докосва!”, шеговито заповяда Анита. Свали си и гривните, които все се смъкваха надолу по китките й, пъхаха се под струята вода и правеха пръски във всички посоки.

Продължи с чашите. Част от онези, които вече бяха пили шотове, се опитаха да предредят другите и да се наредят за втори тур. Онези пък не отстъпваха и блъсканицата заплашваше да се превърне в свободен бой. Уж на шега, разбира се – подмятаха се майтапи и смешки, но и никой не отстъпваше, а лактите влизаха все повече в употреба.

– Погледни ги к’ви са смешни! За един безплатен шот се правят на клоуни! – Георгиос се обърна към Тони.

– О, то говори! – саркастично се избъзика Тони.

– Какво?

– Нищо, нищо. Аз не ща шотове, айде да пушим – Тони знаеше, че Георгиос не е пушач, канеше го за компания. Но гъркът го изгледа навъсено. – Какво? Не можеш ли да дойдеш само за компания! Не те карам да пушиш. Ела да си говорим.

– И да мръзна навънка, за да те гледам как пушиш!

– Доообре…

Тони гледаше цирка отвън. Всички се бутаха, смееха, радваха. Направи му впечатление, че приятелят на Островски е някак скован. Само той не се смееше, не се буташе с другите. Тони надигна чашата със скоч. Когато я свали, онзи беше станал прав. „Безплатен шот! Нямаше как да не се включиш, нали?”, помисли си Тони и продължи да пуши. Обърна се с гръб към бара. Дръпна си от цигарата и пак погледна цирка вътре. Приятелят на поляка пак седеше на мястото на Тони и пак изглеждаше скован. Обърна смешните си очила навън и погледна към Тони. Погледите им сякаш се засякоха. Но беше ли възможно? Вътре светеше, а той стоеше навън, на тъмно. Дали онзи виждаше, че го гледа? Нееее. Едва ли. Може би го виждаше само като силует. Но на Тони му стана неудобно и отмести поглед встрани. Пак се обърна с гръб и продължи да пуши.

Докато след половин минута не се чу зверски писък отвътре, последван от:

– Няма го! Няма го! Няма го! Няма го! Няма гооооооо!!!

Тълпата изведнъж утихна, след което пък изведнъж зазвуча като кошер – всеки шепнеше нещо.

Пръстенът на Анита беше изчезнал.

На влизане Тони погледна пак към приятеля на Островски. Никакво изражение.

„Той го е свил!”, мина през главата на Тони. Сега странното му поведение в тълпата изглеждаше логично. Нещата бяха ясни.

Ами ако грешеше?

Беше ли го видял да краде пръстена?

Не.

Какво беше видял?

Странно поведение на странен човек. Толкова. Пиян човек в бар, пълен с други пияни.

– Ще го намерим, не се безпокой! – барманът се опитваше да успокои Анита. Тя беше на ръба на припадъка. С червено лице и треперещи устни – полуотворени, замръзнали по средата на някоя дума.

Но и след 10, и след 15 минути не го намираха. Всички търсиха, но никой не намираше. Тони поглеждаше от време на време към подозрителния тип. Онзи също търсеше – гледаше в пода, въртеше се, изглеждаше съсредоточен. Даже прекалено.

След половин час хората се отказаха и насядаха пак по местата си. Анита се разплака.

– Може някой да го е взел… – каза Тони плахо. Не искаше да насочва вниманието към приятеля на Островски, все пак нямаше доказателства, а само подозрения. Но искаше все пак да подскаже, че някой може да го е свил.

– Глупости! – каза барманът сякаш, за да запази достойнството на бара и клиентите си, но веднага се сети, че повечето от тези хора не ги е виждал през живота си и вероятно няма да ги види повече. Затова помълча известно време и добави:

– Имаш предвид да го е откраднал ли?

– Ъхъ – каза Тони.

– Стига де, нали всички са приятели…

– Чии?

– Наши, нейни – посочи Анита.

– Не… – каза тя, – половината дори не ги познавам… – звучеше като упоена, гласът й идваше отдалече.

Явно много приятели си бяха довели техни приятели.

– И какво да направим? – попита барманът.

– Защо не претърсите хората? – предложи Тони.

Възгласи на недоволство се чуха, хората пак зашепнаха нещо.

– А, ако някой носи нещо, което го притеснява – каза Тони, – ще му дадете едно пликче, за да го прибере в него и да си покаже чантата, джобовете…

– Да, така става – каза барманът.

– Това обезсмисля идеята – намеси се Островски със сериозен глас. – Ако някой ти каже… ако някоя жена каже, че не иска да й гледаш превръзките и си ги прибере в пликчето, а в кутията с превръзките е прибрала пръстена?

– Ааа, аха!

– Тъпо е! – продължи Островски, – После и дупката отзад да ми провериш – все тая!

Ако приятелят на Островски беше свил пръстена, то полякът изглежда не знаеше за това. Или се преструваше много добре.

– Е, какво тогава?

– Ами, извикайте полиция тогава – предложи Тони. – Щом толкова се притесняват клиентите ти… От полицаите няма да се притесняват, че ще им видят превръзките или вибраторите.

– А, не!

Хората се обърнаха по посока на гласа.

– Аз… имам в себе си… нещо… което… не искам полицията да вижда – каза момчето с тениска на Металика и направи жест все едно пуши нещо.

– Добре, иди го хвърли.

– Да бе!

– Е, какво да не викаме полиция ли…

– Как няма да викаш полиция!!! – изкрещя Анита. Тя май току що беше се съвзела от шока и върнала в нашия свят.  Сега беше ред на гнева. – Няма да викаш полиция, защото тоя лайнар има малко трева! Знаеш ли колко струва пръстенът! А! Знаеш ли!!! Седемдесет бона! СЕДЕМДЕСЕТ БОНА! – вените на врата й за малко да се пръснат.

– Добре, – каза барманът – не ме интересува кой какво носи, да го изхвърля в тоалетната. Викаме полиция.

Четирима веднага тръгнаха към тоалетната.

~ продължава на следващата страница ~