Photo/illustration: Sasha Sabota

Това е третата част от трилогията ни, но съвсем спокойно стои и като напълно самостоятелен разказ. Ако все пак искате, ето тук е първа част – „Вечерта на Тони“.

А тук – втората – „Пръстенът на Анита“

Приятно четене

Мястото беше ново за мен. Барът, в който обикновено ходех, затвори преди известно време. Така че нямах избор. Все някъде трябваше да се мотая, ако не исках да се прибирам сам там, където нея я нямаше.

Беше мрачно точно до входа и ставаше все по-светло навътре.

Имаше дъска за дартс. От старомодните – коркова, в която трябва да забиеш върховете на стреличките. Металните върхове. Не от съвременните – с пластмасовите, безопасни върхове, които влизат в улеи в мишената

Беше сравнително близо до стария бар. Старият бар, в който обичах да кисна със старата си компания – счетоводителя Тони, Бармана, който беше приятел на Тони от университета, високия поляк Островски, гърка Георгиос и момичетата – барманките.

А сега ми се налагаше да си вися сам, защото Тони и Бармана (който, разбира се, вече не беше барман) изведнъж решиха, почти едновременно, да спрат алкохола и стояха далеч от баровете.

Тони беше започнал нова работа в нова фирма. Беше минала около година и половина откакто приятелката му го напусна и го уволниха от предишната му работа.

Помощите за безработни обаче изглежда не само не свършваха за тоя човек, но и се удвояваха. Сякаш беше продал някакво имане и парите му все не свършваха. Когато го попитах откъде има пари, само се усмихна загадъчно.

Просто каза, че продал някакъв скъп сувенир. Толкова. Не го разпитвах повече.

Пари си имаше, но пък се оплакваше, че му липсвала работата. Така че се хвана в онази малка фирма. За малка заплата, но се развличаше от сивото си ежедневие.

А и ми намекна, че парите му така или иначе били на привършване.

Преди да започне работа безделието му и източникът му (какъвто и да беше той) на пари го тласкали да пие все повече и повече. А това беше човек, който почти не пиеше преди година и половина. Така разправяше. Аз не съм го познавал преди това. Запознахме се в бара, както и с повечето хора от онази компания. Не ми е разказвал много за себе си. Беше мълчалив като цяло.

Хората, между другото, често ни бъркаха. Той се казва Тони, а на мен прякорът ми е Томи. Освен това учудващо много си приличаме на външен вид. Чак е плашещо. Но приликите свършват до тук. Всъщност нямаме нищо друго общо.

Островски и Георгиос се бяха прибрали по родните си страни. Или бяха хукнали по жени. Или единият се беше прибрал, а другия беше хукнал по жени. Не помня. Те общо взето все това правеха.

Барманките от стария бар се разпиляха всяка в различна посока и повече не се обадиха.

Та, затова трябваше да си стоя в новото място сам и да си пия сред непознати. Не е същото като сред познати и приятели, но пак е нещо. Бар си е.

Беше почти празно. Имаше само една заета маса чак в дъното. Но още с влизането ми направиха впечатление двама шумни досадници на бара, които явно се подиграваха с някакъв мъж на средна възраст със спокойно лице и тъжни очи.

Отначало не им обърнах внимание – шумни пияници в бар са нещо като смог над града – дразни те, но толкова си свикнал, че само се мръщиш и караш нататък.

Седнах и си поръчах уиски с вода и много лед. Сложих чашата си върху салфетка и зачаках ледът да се изглади от течността, да се поразтопи и чашата ми да се изпоти. Отпих една здрава глътка и се заблеях към телевизора.

Някакво журналистическо разследване течеше с пълна сила. Срещу застрахователен агент. Измамник, който прилъгвал смъртно болни пациенти, за да източват пари от фирмата, за която работел.

И тогава пак чух гласовете на досадниците, които се подиграваха с мъжа. Погледнах към тях. Бяха с червени лица, и пиянски усмивки, които им разтягаха физиономиите в неестествена форма. Бяха на около 25-27 години. Нахакани. Светът сякаш беше техен.

Мъжът мълчеше и гледаше някъде пред себе си – към бутилките от другата страна на бара. А може би и някъде отвъд.

– Как можеш да покажеш среден пръст?! – изграчи единият пияница, махайки с ръка към мълчаливия и тупайки дружката си по лакътя. Заливаха се от смях.

– Сигурно така – беше ред на втория да се включи. Той направи нещо като поздрава от „Стар Трек” с разперени показалец и среден пръст от едната страна на дланта и безименен и малко пръстче от другата.

– Или пък така – каза и се опита да залепи средния си пръст за безименния и да разпери показалеца и малкото пръстче. Жестовете му бяха като на много пиян човек. Изглеждаха тромави, непохватни и криви.

Смехът продължи. Барманът не им обръщаше внимание. Гледаше предаването за застрахователя измамник. 

Загледах се в ръката на мълчаливия на бара. Дясната му ръка. Имаше шест пръста. И шестият пръст не беше просто някакво израстъче. Беше си пръст. С нокът и всичко останало. Имаше си и става. Пръст като пръст. Точно след малкото пръстче.

Той също изглежда не им обръщаше внимание. Отпи малка глътка от уискито си и бавно остави чашата на бара.

Вдигна поглед към телевизора. Предаването си течеше.

Застрахователят имал приятели лекари. Те му давали данните на смъртно болни пациенти. Той си избирал някои „по-благонадеждни” от тях и ги намирал.

Предлагал им оферта.

Пак с неговите хора – докторите, им правели чисти медицински картони за пред комисията. След това чрез него и още един негов колега сключвали застраховки живот за големи суми. Така и така щели да умират, поне да оставели нещо на семействата си. Но срещу процент, разбира се.

Разбира се.

Пияндетата се бяха кротнали за кратко, но, когато започнаха рекламите, пак продължиха да се заяждат с човека с шестте пръста. Той спокойно стана от мястото си и отиде да играе дартс.

Рекламите свършиха. Предаването продължи.

Измамникът бил разкрит случайно. Един от лекарите поставил грешна диагноза на някакъв човек. След това го навили да участва в схемата им. Но после се оказало, че е станала грешка и човекът нямал рак. След като изпитал най-голямата радост в живота си, решил, че трябва да поправи нередността, която бил сътворил. И разкрил измамната им схема.

Пияндетата продължиха да се заяждат с човека с шестте пръстта. И все го питаха как човек с шест пръста показва среден пръст! Кой му бил средният пръст.

Той извади стреличките от дъската, доближи се бавно до бара, намъкна се между двамата, все едно въобще не съществуваха, и каза на бармана, че две от стреличките за дартса са с изтъпени върхове. Барманът сънливо бръкна в някаква кутия и му даде две нови.

Мислех си за старото място. За предишния бар. Липсваше ми. Хората ми липсваха. Партитата, които се случваха там. Обикновените вечери. Дори скучните вечери.

Но животът продължаваше. Не можеш да стоиш на едно място. Това е.

Защо затвори ли? Един от клиентите извади пистолет и стреля във въздуха след някаква пиянска свада. Странна работа. Но привлече ненужно вниманието на ченгетата, а след това се започнаха проверка след проверка и много нередности наизскачаха. Появиха се и данъчните, и здравните инспектори, и кой ли още не. Въобще, веднъж попаднеш ли им в полезрението с една изцепка, ще те побъркат от проверки. И кариесите по зъбите ще ти проверят.

И се наложи да затворят.

Липсваше ми това място. 

Човекът с шестте пръста взе новите стрелички от бармана. Разгледа ги една по една. Прецени ги на тежест. Разгледа върховете им с любопитство и кимна одобрително с глава.

След това взе по една във всяка ръка. Държеше ги все едно бяха ножове. Засили тази в дясната си ръка с острието напред. Прониза хрущяла на ухото на единия от пияните. Онзи нададе тих и кратък писък. Обърна се светкавично, почти не видях кога и как, и заби другата в дланта на втория пияница. Дланта, на която се беше подпрял на бара.

Острието мина през дланта му, още преди да успее да се изплаши от гледката на пронизаното ухо насреща му. Още преди усмивката от лицето му да успее да изчезне.

Двамата се стъписаха.

После видяха кръвта. От ухото на единия почти нямаше кръв. Но в дланта май беше нацелил вена.

После почувстваха болката.

Всички тези фази, траещи по част от секундата, се изписваха по лицата им.

Барманът се разсъни.

Скочи от стола си, но онзи с шестте пръста му направи жест да не мърда повече. Гледаше го спокойно, някак прекалено спокойно.

Подейства. Барманът се закова на място.

След това човекът с шестте пръста спокойно си взе сакото от закачалката и тръгна към вратата. Отвори я. Облегна се на нея и погледна към пияниците.

– Ето така – каза им и това бяха единствените думи, които го чух да произнася, – Ето така човек с шест пръста показва среден пръст.

И им показа среден пръст с лявата си ръка. Там имаше нормален брой пръсти. Пет.

И излезе.

Вратата се затвори бавно след него.

След няколкото секунди абсолютна тишина, настана истински хаос. Пияниците се разкрещяха в един глас. Барманът скочи да попива кръвта с разни салфетки. По някое време се сетиха да извикат полиция.

Беше ми време да си ходя.

Докато ги гледах, си мислех дали Тони не беше взел правилно решение да спре да пие и да ходи по барове.

Може би и аз трябваше да направя същото?