Photo/illustration: Sasha Sabota

Тим не изгаряше от желание да се прибере вкъщи. Там го чакаха двете му малки дъщери. Просто си подпираше главата на бюрото в офиса, където работеше като счетоводител и се чудеше как, по дяволите, да избяга от отвратителната ситуация, в която се намираше.

Гледаше в мрака през прозореца. В края на ноември се стъмваше рано. Беше шест и половина, но тъмно като през нощта. Декември наближаваше със страшна сила, а ноември оставяше само една мокра дъждовна диря след себе си. И в момента навън валеше силен дъжд. Тим тихичко си тананикаше „Тиха нощ“, без въобще да се усеща какво прави, когато вратата се отвори рязко, без почукване преди това.

– Тим, оценявам, че толкова обичаш работата и офиса – каза шефът му, – оценявам, че в последно време стоиш до късно и оставаш и през нощта, но днес ще трябва да си тръгнеш по-рано.

Шефът му си погледна часовника:

– Всъщност… сега – допълни едрата фигура, която се подаваше през отворената врата,  – Затваряме офиса за обезпаразитяване, помниш, нали?

Тим помнеше.  

Шефът се усмихна на Тим, пожела му лека вечер, усмихна се пак, потупа някак вяло по касата на вратата и се отдалечи по коридора.

Значи трябваше да се прибере при дъщерите си все пак.

„Чудесно“, помисли си, „Аз си живея с момичетата, а прекрасната ми бивша, прекрасната Силвия се радва на спокойствие и ми се подиграва, когато ѝ разказвам за тях. Подиграва се със злорадство“.

Облече се, докато си мислеше това. Загаси лампата и затвори вратата.

Излезе навън, където дъждът беше намалял и се беше превърнал в странна водна маса от ситни капки. Не беше студено, защото вятърът беше утихнал. Небето беше червено. Какво ли слага този червен оттенък върху черното вечерно небе? Отблясък от земята трябва да е, помисли си Тим.

Въпреки че беше намалял, дъждът успя да намокри добре лицето и дрехите му. Тим се чудеше дали децата му все още бяха у дома или се бяха махнали нанякъде. Дали можеше да се научи да живее с тях? Щеше ли това да значи, че ще е някакъв страхотен родител? Че ще бъде най-страхотният родител на света, ако ги вземе при себе си, без да се противи?

Но нервите му напоследък просто не ги издържаха. Не бяха лоши деца, просто той не можеше да ги понася наоколо.

***

Прибра се. Остави ключовете в купичката за ключове и отиде в кухнята. Зачуди се те двете дали се хранят въобще.

*

Легна си сравнително спокоен, след като 3 часа гледа телевизия. Все пак, малко или много беше свикнал те да са наоколо, така че присъствието им не изгаряше чак такава дупка в мозъка му, както в първите дни и седмици. Но все пак не ги понасяше.

*

– Тати…

„По дяволите!“, помисли си Тим. „Не. Не. НЕ!“

– Тати…  – продължи Ребека, – Не си ни разказал приказка и не си ни пял тази вечер. Вече е време за коледните песнички, нали?

Момиченцето се качи в леглото при него и дори леко го ритна с коляно. По-малката – Моника, се появи на вратата. Беше сънена и в ръката ѝ висеше кукла, която държеше за пластмасовата китка. Силуетите на момичето и куклата се очертаваха някак странно в рамката на вратата.

– Тати…  – каза и по-малката Моника. Каквото и да искаше да каже след това, то се загуби в сънливата ѝ главичка и тя просто, клатушкайки се, стигна до леглото и също се качи в него. Гушна се в баща си и затвори очи. Ребека просто си стоеше там и го гледаше. Явно си чакаше приказката и песничката.

– Не! – кресна Тим и скочи от леглото, – Не. Просто не. Не мога повече. Не издържам! Махайте се!

Обу си пантофите и кресна:

– Не! Аз ще се махна!

Двете деца го гледаха с недоумение. Не разбираха какво се случва. Сълзите сякаш напираха в очите им. А мъничката Моника все още беше леко сънена и много объркана.

*

Тим се облече и се запъти към вратата. Докато вървеше, кресна:

– Предполагам, че и вие двете ще дойдете, нали? Имам ли шанс…?!

Момиченцата се спогледаха, но не мръднаха. Тим побърза да излезе преди да са го последвали. Изхвърча през вратата, а двете деца останаха така – безмълвни, гледайки след баща си.

Докато слизаше по стълбите, се чудеше дали двете плачат.

*

Няколко минути по-късно Тим даде на заден с колата, излезе от алеята, после грубо включи на скорост, настъпи газта и колата полетя из улиците на квартала, в който живееха. Дори не забеляза, че дъждът се беше превърнал в сняг. Ситен, фин сняг, току що трансформирал се дъжд. След малко щеше да започне да става истински плътен сняг и да натрупва бяла покривка върху земята.

*

Преди по това време на годината Тим, Силвия, Ребека и малката Моника започваха да пеят коледни песнички и да се зареждат с празнично настроение. Това, разбира се, беше преди. Сега нещата бяха други. Много по-различни. Коледата никога нямаше да бъде същата.

Кой знае защо, любимата песен на двете деца беше „Тиха нощ“. Не е странно да си я пеят по Коледа, естествено, но те си я пееха често и през лятото, пролетта, по всяко време. И двете.

*

Хижата беше на около 120 километра от града. При липсата на трафик, трябваше да стигне сравнително бързо.

Тим още не забелязваше как снегът става все по-плътен. Вече валеше на големи бели парцали и трупаше много бързо. Все още нямаше снегорини по пътищата и настилките бяха заснежени и хлъзгави. Тим натискаше здраво педала на газта. Колата на няколко пъти поднасяше и дори за малко не изхвърчаха от пътя. Притокът на адреналин от това му хареса и той настъпи газта още повече. Колата направо полетя. Хареса му мисълта, че може да се разбие. Засмя се с глас.

*

Стори му се, че чу „Тиха нощ“. За всеки случай погледна в огледалото за задно виждане, но там беше само празната задна седалка.

Тим настъпи газта още повече.

Възможно ли беше? Наистина ли беше възможно да се отърве от тях двете? Най-после!

Без да се усеща какво прави, Тим си запя „Тиха нощ“ в тъмното купе на колата, летейки сред снежинките, които танцуваха пред фаровете. Дори се усмихна. Някак зловещо и налудничаво. Колата беше тежка и влизаше тежко в завоите, разпръсквайки сняг от асфалта. Снегът бързо заличаваше оставащите след нея следи по пътя.

***

– Тати…  – Ребека сложи ръка на рамото му. Тим видя първо собственото си лице в огледалото. Беше лицето на истинския ужас. Детето беше обвито от тъмнината на задната седалка.

***

Сутринта снегът беше натрупал около 30 см. Хората, които се грижеха за хижата – съпруг и съпруга, останаха много изненадани, когато откриха колата на Тим до пътя. С отворена врата и цялата покрита в сняг. Двигателят работеше. Така ли я беше зарязал Тим? Защо?

– Тим…? – приближи се мъжът предпазливо, оглеждайки колата и опитвайки се да надзърне вътре. Все пак можеше да има всичко. Подготвяше се за всякакви гледки, – Тим…?

***

– Според съдебния лекар смъртта на Тим е настъпила от задушаване, асфикция… вратът му не е счупен – каза на жена си човекът, който беше открил Тим. Тя плачеше. – Станало е през нощта.

– Но… защо? А защо толкова е бързал?

– Не знам. Ще има разследване, но едва ли ще излезе нещо. Знаеш, че напоследък той не беше много наред с главата – каза човекът и прегърна жена си. Тя все още плачеше – Сигурно е бързал да завърши задачата, която е… която е искал да завърши.

*

Малко след като бяха открили колата му навън, двамата намериха и Тим. Вътре в хижата. Беше се обесил на една дървена греда. Просто си висеше там. С подуто и посиняло лице. Леко се поклащаше.

***

Човекът, който се грижеше за хижата, почувства, че е редно, че трябваше да се обади на Силвия – бившата съпруга на Тим, за да я уведоми за случилото се.

 По това време тя беше на гробищата. Беше на гроба на двете им малки дъщерички, загинали в автобусна катастрофа преди година.

Отишли на училищна екскурзия и автобусът, с който пътували децата, се подхлъзнал на непочистения сняг, излязъл от пътя и се ударил странично в стълб. Няколко от учениците бяха загинали, сред които и Ребека и Моника. Излетели през стъклото.

Силвия обичаше да им говори, все едно бяха още живи:

– Глупавият ви баща продължава да говори като луд. Казва, че живеете при него. Че сте като семейство. И че той бил самотен баща на два призрака. Човекът се е побъркал. Казвам ви… побъркал – поклати глава и дори леко се подсмихна.

В този момент телефонът в джоба ѝ иззвъня.