Photo/illustration: Sasha Sabota

Това е един доста стар спомен. Бях го позабравил през годините. И сега реши да изплува. Преди – когато бях млад, се сещах за това доста по-често. С годините избеля. Загуби си очертанията – като избеляваща картина, оставена на слънцето. Накрая се появяваше само когато нещо го провокираше. „Нещото”, което обикновено извиква този спомен, е когато видя болница. Отвътре, имам предвид.

Е, явно това е причината и сега.

Естествено, че е това, какво друго?

Така или иначе нямам какво да правя – лежа тук по цял ден и просто чакам времето да минава. Затова реших да го опиша. Не съм сигурен, че ще ви хареса. Не съм сигурен, че въобще ще разберете защо го пиша. И аз не знам. Нямам какво друго да правя. Нищо интересно не е имало по телевизията откакто съм в болницата. По дяволите – не е имало нищо интересно от седемдесет и втора.

Така че…

***

Спомням си, че лежеше в стаята преди да ме приемат. Не знам колко преди мен е бил там. Предполагам не много.

Беше 1947 г. И двамата бяхме ветерани от Втората Световна. Деляхме стая в източното крило на болницата „Харбърпойнт” в Северен Бруклин. Тя не съществува от повече от 30 години – помня, че още през 1982 г. общината я затвори и я превърна в дом за стари хора. Не знам защо ви разказвам такива подробности. Старческият мозък се лута из какви ли не спомени.

Той беше по-голям от мен. Аз бях на 22, а той с около 6-7 години по-голям. И двамата бяхме прекарали повечето от времето си през войната в Италия. Той е летял с бомбардировач.

Аз пък бях обикновен пехотинец.

Той е бил навигатор на бомбардировач, който е пуснал, както обичаше да казва, милион бомби над Неапол. Разказа ми, че искал един ден да се върне, за да види що за град е Неапол. Винаги го е виждал отвисоко и в пламъци. Искаше да го види от нормален поглед и без да помага да взривяват никого там.

Така каза.

Аз пък участвах в инвазията в Сицилия. После си останах там. Чак до края на войната.

Той беше капитан, а аз се уволних от служба като прост ефрейтор. Никога не съм бил най-примерният човек на света. И досега имам проблеми с признаването и зачитането на авторитет. Ясна ви е картинката.

За мен завземането на онзи каменист остров си остава най-страшното преживяване в живота ми. До ден днешен. Всичко онова, което се случи, всичко онова, което видях. Цяло чудо е, че съм що-годе нормален, а не съм хукнал гол по улиците със закачалка на главата да крещя, че съм Наполеон или нещо подобно.

Но когато островът най-после беше в ръцете на Съюзниците, се кротнахме. Животът мина на други обороти. По-бавни. Още не можехме да повярваме, че сме живи. Искахме да правим какви ли не щуротии, за да празнуваме живота. Сицилия е красиво слънчево място. Доста каменисто, но и това е част от чара му.

Не, няма да се отплесвам и да разказвам романтични истории за войната. Нищо романтично нямаше. Просто минахме през нея и се радвахме, че сме оживели.

Горкият капитан, който лежеше на съседното легло в болницата, пък имаше стотици летателни часове като навигатор, прекарани в треперене дали точно сега няма да е последният му миг, дали няма да го свалят, дали няма да се окаже взривен на милион парчета.

Както и да е.

Когато се прибрах от Италия, нямаше какво да правя. Понеже бях ветеран от войната, ми предложиха стипендия от Нюйоркския университет. Можех да уча каквото си поискам. Но реших, че това не е за мен. Аз исках да си живея живота. Бях оцелял след касапницата, която някои романтично наричат война. И не исках да губя и секунда от живота си за безсмислени, според мен тогава, глупости. 

По онова време работех като охрана в бар. В Бруклин. Собственост на бащата на едно момче, с което се бихме заедно в Сицилия.

Бях събрал достатъчно злоба по време на войната, така че се справях добре, въпреки че не бях особено едър.

Живеех на 175-а улица в Куинс. Спомням си, че всеки ден пътувах по един час към бара. На връщане пък беше лесно – полагаха ми се пари за такси след всяка смяна. Прибирах се за 15-20 минути. Ето пак – безсмислените спомени изплуваха.

Работата не беше лоша. Не ми се налагаше кой знае колко да работя. По няколко пъти на вечер трябваше да разтърваваме някого, но обикновено всичко приключваше само с предупреждение. До използване на сила се стигаше по-рядко. Побойниците си се биеха навън.

Парите не бяха лоши. Покриваха ми сметките, наема и ми оставаше достатъчно, за да се напивам порядъчно.

Съседът ми по легло в болницата – капитан Шон Кери, беше счетоводител. Оказа се, че и той е роден и израснал в Куинс. Но след колежа се преместил в Северен Бруклин. Беше висок и слаб, с бледа кожа и тъмно руса коса.

Та, както казах, беше счетоводител. Както баща му преди него и бащата на баща му преди това. Традиция. Никога тримата обаче не бяха работели в една и съща компания. Някога дядо му не искал да ходатайства за баща му, когато си търсел работа. Искал сам да се справи. Същото направил след години и баща му с него. И така – тримата работели на различни места. Както и да е. И това не е важно.

Имахме и още един съквартирант – на третото легло, но го бяха преместили. Или го бяха изписали вече. Не помня. Но го нямаше в стаята.

И точно в онзи момент си говорихме за него. Тъкмо бях разбрал с какво се занимава. Шон ми беше казал.

– Неее… стига бе! – беше първоначалната ми реакция. Човекът, за когото си говорехме снимал еротични… чисто порно всъщност. Предлагал тази услуга на разни двойки. Предимно богаташи се възползвали от услугите му. Хора, който имаха прожекционни апарати в домовете си, дори лични киносалони. Не задължително женени двойки. Е, и доста женени също. Оказва се, че и през 47-ма, че и доста години преди това, хората са обичали да се снимат как правят секс и после да се гледат на запис. За онези с по-плитките джобове, предлагаше снимки. Сещате се – на хартия. Някои двойки си подарявали такива неща за годишнината от сватбата.

Това му бил истинският бизнес. С който си изкарвал парите. За пред хората бил зъболекар. А, да – правел и други филми и снимки – плащал на мъже и жени да правят секс помежду си и ги снимал. На някои плащал наполовина, а другото им доплащал с безплатно лечение в кабинета си. Така правел особено в началото, преди да натрупа капитала си. После продавал снимките нелегално. Имал цяла мрежа от разпространители, които получавали процент. Предимно по книжарници. За снимките. Филмите ги продавал по други начини. Странно, но не си спомням вече как. Не е важно.

Шон беше разбрал всичко това от самия него. Поне така ми каза.

– Неее… стига бе! – възкликнах с изненада, когато ми разказа за съседа по легло.

– Господин Кери, имате посетители – сестрата си показа само носа през цепката на вратата, сякаш се страхуваше да не я замери с нещо, като чуе каквото имаше да му съобщава.

– Какво? Не, не, не! – викна Шон.

Тя затвори вратата. Чухме как стъпките й се отдалечаваха по коридора.

– Нали ми бяхте обещали! – изкрещя той след нея и се закашля. Не последва никакъв отговор, разбира се. – Нали ми бяхте обещали… – измърмори си под носа Шон. За момент се прокрадна онзи типичен акцент. Това беше нещо, с което Шон изглежда сполучливо се беше преборил през годините. Много рядко го чувах да се изпуска и да говори с акцент. За разлика от мен. Аз и до ден днешен звуча като треторазряден герой от гангстерски филм.

– Шантава работа – продължавах да не мога да повярвам на това, което току що бях чул. Клатех глава като зашеметен.

– Какво? – попита Шон. За него въпросът беше приключен, въобще не беше толкова впечатлен колкото бях аз.

– Шантава работа – повторих аз.

– Кое?

– Тая работа със снимките.

– А, да. Какво да се прави. Хората си падат по такива неща. И ти би гледал такива снимки.

– Глупости!

– Да бе!

– Да.

– И никога не си виждал такива снимки?

И двамата се засмяхме. Естествено, че бях виждал такива снимки. Бях си купувал дори.

– Всъщност имах предвид това да се снимаш с жена ти и после да се гледате как го правите.

– Е, какво толкова. Защо не?

– Де да знам – странно ми е. Странна мода.

– Мода ли? Ти си мислиш, че това е отскоро, така ли? О-хо-хо-хахахаха! – разсмя се Шон.

– Аз поне не съм чувал за такова нещо.

– Е, и аз не съм чувал за много неща.

– Всяко чудо за три дни. Е, образно казано, де. Ще се появи нещо друго, тогава ще полудеят по него. Ще правят… кой знае какво! Някаква друга щуротия. Ще му мине модата.

Тогава наистина си вярвах.

Какво да ви кажа?

Шон ме гледаше подозрително с леко вдигната на една страна вежда. Тръгна да ми казва нещо, но точно понечи и в този момент се отвори вратата. В стаята влязоха мъж и жена. Шон се обърна към тях.

– Нали ви казах, че не искам никой да ми идва на свиждане! Какво ви става?!

– Искахме да те видим – каза леко гузно жената, изкривявайки лице в нещо като усмивка.

Шон въздъхна тежко. Обясни им, че не иска никой познат да го вижда в такова състояние.

Посетителите му бяха колеги от счетоводната фирма. Шон нямаше приятели извън работата.

Поговориха си десетина минути. Шон не спря да ги подканя да си ходят. Обеща им, че ще се оправи бързо и в най-скоро време ще се видят на работа.

Двамата си тръгнаха. Пожелаха му да се оправя бързо и така нататък. Оставиха му букета, който носеха, и си тръгнаха.

Шон ги изгледа как излизат през вратата. Изчака да я затворят. Изчака да чуе стъпките им да се отдалечават по коридора. Излегна се в леглото и каза:

– Ама че досадници! Казах никой да не идва!

Последва някакъв разговор между нас, който сигурно е звучал горе-долу така: „Защо? Те се притесняват за теб. Хубаво е, че имаш приятели. Дрън-дрън. Хубаво е да има кой да се интересува дали си добре. Дрън-дрън. Хубаво е да има кой да ти носи цветя и така нататък”. „Да, но не искам никой да ме вижда болен, с тези абсурдни дрехи, в болницата! Казах на всички, че не искам да ме виждат в това състояние дрън-дрън и така нататък”.

***

Това беше денят, в който Шон очакваше да излязат резултатите от най-важните му изследвания.

***

Вечерта не беше особено разговорлив. Отговаряше с половин дума на всичко. Беше си забил носа в някаква книга. Така прекара вечерта.

Аз излязох да се разходя в градината отвън и да изпуша няколко цигари.

Съвсем забравих да ви кажа защо въобще бях в болницата тогава. Една вечер в бара стана бой и трябваше да се намеся. Имаше три момчета, по-едри. Аз пострадах повече от другия охранител, той се забави. Но може да се каже, че с момчетата завършихме реми. Те също се оказаха в болница. Но ме удариха лошо с масивна бутилка в гърлото. Почти не можех да говоря няколко дена. Имах и две счупени ребра, синини и охлузвания.

Освен всичко останало бях прещипал и някакъв нерв на гърба и трудно се движех. Така че разходката ми беше до най-близката пейка, където се монтирах и зачаках да се стъмни. Беше пролет, но лятото определено беше избързало и въздухът освен пролетно свеж беше и приятно лятно топъл. Гледах как синьото по небето потъмняваше бавно и се превръщаше в мастилено синьо, а после и в цвета на индигото. Докато накрая не стана черно и не се появиха първите звезди. На хоризонта още имаше следи от светлина, дори няколко оранжеви ивици небе, по които се движеха облаци. Бързо сменяха цветовете си. Дори за няколко секунди имаше и лилаво. После тъмнината превзе и тази част от небето. Вечерта дойде.

Загасих последната цигара и се затътрих обратно към стаята.

Изядох си вечерята и легнах. Предпочетох да не заговарям Шон. Ако искаше да сподели нещо, щеше да го направи. Не исках да досаждам с въпроси.

– Лека нощ.

– Лека нощ.

***

Когато се събудих, Шон вече беше сложил очилата си и четеше същата книга.

– Добро утро.

– Добро утро – отговори ми, без да вдига поглед от страницата.

Следващите няколко часа не бяха много по-различни от това. Реших да не го безпокоя, докато сам не реши, че му се говори.

– Казаха ми, че имам около 75 процента шанс да оживея – проговори най-после Шон.

– Какво?

– Имам 75 процента шанс да живея и 25 процента…

Аз се поизправих в леглото и се обърнах към него. Бях готов да слушам.

Такава е била прогнозата на лекарите след изследванията от предния ден. 75 процента шанс да живее и 25 процента…

– Отначало докторът не ми даде прогноза. Каза, че всичко било възможно, но шансовете ми били общо взето добри. Не искал да се ангажира с прогнози. Така ми каза: „Не искам да се ангажирам с прогнози. Няма да ти казвам някакви числа и проценти”. Но аз настоявах и настоявах. Казах му, че няма да го оставя намира. Тогава се пречупи и ми каза, че след операцията ще имам 75 процента шанс да живея.

Не са му обещавали никакви проценти обаче да не загуби гласа си. Казали му, че шансът да остане без глас варира между 0 и 100 процента. Нещото, което трябвало да изрежат, било на такова място, че много лесно можело да се засегнат някакви връзки, гласните струни или нещо от този род.

Отгоре на всичко му обяснили, че дори всичко да е наред, имало шанс да не се събуди от упойката. Никога. Големият сън.

Шон се опитваше да се държи мъжки и се справяше доста добре.

***

Сцената от предния ден горе-долу се повтори, но с различни участници. Пак сестрата съобщи на Шон, че има посетители и пак офейка. Май въобще на никой не му пукаше дали си помолил да не те посещават или не. Човек би помислил, че подобно нещо е важно в една болница, но явно не беше. В долнопробен хотел човек можеше да получи повече усамотение и анонимност отколкото в онази болница.

Този път Шон не каза нищо. Вратата се отвори. Пак влязоха мъж и жена. Други мъж и жена. Но отново колеги на Шон от работата.

– Как си? – попитаха го в един глас.

„Браво бе”, помислих си, „Тези двамата имат по-силен акцент и от моя”.

– Добре. Казах, че не искам посещения. Защо сте тук?

– Искахме да те видим.

– Добре.

Видях как Шон бавно си слагаше маска на лицето. Маската на изкуственото нехайство. Започваше дори да се шегува.

Не можех да гледам това.

Излязох да се разходя до моята си пейка. Да се полюбувам на топлия въздух и да изпуша няколко цигари.

Пролетта оставяше във въздуха миризмата на разлистени дървета, наскоро цъфнали. И на прясно поникнала трева. Чувах птици да пеят. Слънцето беше силно, почти като през ранното лято. Затворих очи и го оставих да грее лицето ми.

Чудех се какво ли си казваха Шон и двамата му посетители. Дали им казваше онова, което бях чул аз, или ги баламосваше?

***

Изчаках достатъчно време. Изпуших 4 или 5 цигари. И реших, че е време да влизам в стаята. Имах нужда да си легна, защото гърбът ми, макар и доста по-добре, все още ме болеше. Както и ребрата и гърлото. Вече се бях повъзстановил, но още се налагаше да пия болкоуспокояващи.

Мен ме бяха преместили в онази спокойна стая след реанимацията, а Шон беше там, докато му минат всички изследвания. Затова се засякохме.

Както и да е.

Върнах се в сградата и в коридора чух посетителите на Шон да си говорят.

– Защо е такъв заядлив!? – изръси жената с бруталния си акцент.

– Откъде да го знам! – отговори й още по-силният акцент на мъжа, – Досаден задник! Повече няма да му идвам на свиждане! И никога повече няма да си деля сандвичите с него на работа! – съскаше той. Поклати глава и реши, че трябва да завърши тирадата: – Задник…!

Е, явно Шон не им беше казал.

Влязох при него. Очите му бяха зачервени – все едно е искал да заплаче, но е успял да преглътне буцата. Лицето му имаше изражение, все едно беше препарирано. Сложи си очилата и зачете.

Нищо не му казах.

***

Минаха няколко часа и дойде време за следобедните часове за визитация.

Сещате се – пак рутинния номер: сестрата, процепа на вратата, „имате посетители”, вратата се затваря, стъпките по коридора.

Шон не реагира.

Но аз не се сдържах.

– Тия хора защо просто не те оставят на мира?! Не могат ли да дойдат накуп всички и да престанат да се носят един след друг на групички!

– Те са си такива – вяло каза Шон, – Не могат да се понасят едни други, затова сигурно са на групички. Откъде да ги знам? – лицето му се изкриви за секунда в досада, а след това се промени в примирение.

Вратата се отвори и не можах да повярвам! – отново двама и отново мъж и жена.

– Как си? – измрънкаха почти в един глас, с изражения на лицата, все едно току що бяха изяли по един лимон и се опитват да се засмеят.

Точно това му трябва, помислих си, шибаното ви съжаление!

Този път нямаше да изляза. Щях да съм там, ако имаше нужда от помощ. Щях да ги навра в миша дупка, ако си отвореха устата да кажат някоя тъпотия.

***

Тези двамата май му бяха по-близки. Имам предвид, че доста се стараеше пред тях.

Разговорът им беше доста глуповат. Те въобще, ама въобще не можеха да се преструват. Изглеждаха като треторазрядни актьори, случайно попаднали на сцената на Шекспировия театър. Чудеха се какво да правят. Какво да правят с ръцете си, как да подбират думите си, как да контролират гласовете си. И не се справяха. Въобще.

Разпитваха го колко е сериозно положението. Шон отговаряше, че още не са излезли изследванията му и не е ясно. Но че той е сигурен, че всичко ще е наред. И се усмихваше. Понякога дори се смееше с глас. Понякога се хилеше тъповато.

Правеше всичко, за да изглежда спокоен и уравновесен. Ако човек не знаеше какво таи в себе си, нямаше да го заподозре. Само за мен бяха видими някои изпуснати жестове или мимики, изпуснати думи или скрити въздишки. Ако не знаех за изследванията, и за мен щеше да си е просто един ухилен Шон с леко сърце.

– Една моя приятелка има съседка, която е лекар и тя й е разказала за… за това, което и ти имаш… – сглупи да каже жената в един момент. Лицето на Шон за секунда помръкна, а после пак изгря усмивката.

– Така ли? – попита шеговито той, – И какво е разказала?

– Че… – изхлипа жената, вече не можеше да сдържа сълзите си, – че има шанс да не… знаеш… и може да си изгубиш гласа.

Честна дума, бях само на половин секунда от избухването. Само половин секунда. Започнах да се изправям на лакти в леглото, за да избълвам онова, което напираше в главата ми.

Когато Шон запълни именно тази половин секунда с най-спокойния глас, който някога бях чувал:

– Глупости – каза той и леко провлачи последната сричка и дори добави в нея някаква закачлива шеговитост, все едно казваше на жената: „Ах, ти, глупаче, как може да говориш такива небивалици”.

Глътнах си езика.

Как някой можеше да каже толкова много само с една дума?

С една дума и с интонация, в която цяла планета се разби на парчета, а после сякаш се сглоби.

Аз си глътнах езика и не казах нищо – останах си така – леко поизправен на лакти в леглото. Жената не каза повече нищо, мъжът също мълчеше.

Шон се зае да им обяснява как говорил с лекаря и той му дал страхотна прогноза.

– Има по-голям шанс, като излезеш сега оттук да се подхлъзнеш и да си разбиеш главата навън, отколкото нещо да се обърка с операцията – каза той и продължи, – Не знам що за лекарка е онази съседка на приятелката ти, но определено не е в час. Можеш да й го предадеш. Не, по-добре аз да й го предам, като изляза от тук.

Шон се усмихваше. Усмивката му вътре в стаята беше същото, което пролетта беше навън в онзи момент.

– Плюс това казват, че хората, които имат планове, имат по-големи шансове. Не че имам нужда от още по-големи шансове, но да знаеш, да не се тревожиш – той й намигна.

– Планове…? – объркано повтори тя.

– Да, планове – твърдо отговори Шон, – Например – той направи лека пауза, вдигна показалеца си и продължи, – Първото, което ще направя, като изляза от тук, е да си купя огромна вечеря в „Амедеа’с”. Малкото италианско ресторантче, което отвориха на улица „Корт”.

– На улица „Корт”…? – тя продължаваше да повтаря несвързано части от изреченията на Шон.

– Да, на улица „Корт”, до „Атлантик” авеню. Малкото ресторантче, само с двата салона. Ще си поръчам канелони, о!, о!, преди това доматена супа. Мммм, доматената им супа е вълшебна. Такава съм опитвал само докато бях в Италия. Липсва ми. Ще преям и с пица. А после… после ще прекарам и една вечер в „Елегант”.

– „Елегант” ли?

– Да.

– Това не е ли… – рязко каза жената и по навик започна да се възмущава от това, че някой би отишъл на такова място, но изглежда се усети колко не на място щеше да е възмущението й и затова само кимна мълчаливо.

– Да, именно такова е – каза с усмивка Шон, – Сега, ако ме извините, имам доста по-интересни занимания от вас двамата.

Той се засмя с глас и си сложи очилата.

– Смятам да почета от книгата си, тя е доста по-интересна от вас двамата. А и ми се ходи до тоалетната, не искам да ме виждате облечен в тези смешни болнични дрехи. Така че побързайте, ако не искате да се напикая. Освен това на смяна е една секси сестра. Мисля да си поиграя. Ще се престоря, че ме боли и ще я извикам. Да, да, направо усещам как започва да ме боли. Искам да я извикам колкото се може по-скоро. Затова, моля да ме оставите да се позабавлявам.

Тримата си казаха чао и Шон вдигна книгата пред очите си, докато им махаше. Те излязоха и затвориха вратата. Усмивката му бавно взе да изчезва. Не рязко, но видимо.

Помълчахме си известно време. После го попитах, и аз не знам защо:

– За какво се разказва в тая книга?

– За някакъв пилот от Първата световна война.

– Интересна ли е?

– Не знам.

– От вчера не си прелистил и една страница.

Шон си замълча.

***

И това бяха последните думи, които чух от него: „Не знам”. Много ме е яд.

Не, не казвам, че е умрял. Идея си нямам. Дано да е оживял. Дано още да е жив. Просто пътищата ни се разделиха изведнъж.

На следващия ден излязох да се разходя и когато се върнах, Шон го нямаше. Разпитах за него. Една сестра ми каза, че лекарите му предложили да се консултира с някакъв немски хирург. Само това му липсва, казах й на сестрата, до вчера се е бил с тях, днес ще го консултират.

Казах го на шега, но използвах много сериозния си тон и изглежда тя се върза.

Всичко е наред, каза тя, докторът бил от свестните германци, не е бил на страната на Хитлер, емигрирал е още през 1934 г.

Стана ми смешно, че тя се върза, но запазих сериозното си изражение на възмутен ветеран.

Хирургът работел в някаква страхотна болница в Ню Джърси и можел да помогне на Шон. Затова Шон се съгласил да се премести там.

Сигурно се чудите защо не ми е казал довиждане или оставил бележка. Е, аз защо не го потърсих след това в онази болница Ню Джърси? Може би ме е било страх да разбера, че понякога 25 е повече от 75. Такива неща те вадят от релси.

Не знам. Останахме си двама непознати, делили за известно време една болнична стая. И една тайна, която явно можеш да кажеш само на непознат.

Може би. Сега като се замисля, може би затова не се е сбогувал с мен – пред мен не можеше да се прави на клоун, защото знаех истината. А едно такова сбогуване е толкова тежко, че чак е лепкаво – като кал от блато.

На леглото си видях книгата, която четеше. Беше ми я оставил сам да преценя дали е интересна. В главата си пак чух последните му думи: „Не знам”.

Странна работа.

Дали е видял Неапол?

Или поне да се е натъпкал до пръсване в „Амедеа’с” на улица „Корт”?

Аз бих започнал от „Елегант”.

75% си е добър процент. Нали?

***

Сигурно се чудите сега какво правя в болница?

Нищо особено. Счупих си крака. Просто на моите години е сложна процедура по наместването – златни пирони, щуротии. Да, догодина ставам на 90. Счупеният крак си е тежка работа.

През годините много неща се промениха.

Например още през 48-ма спрях да бъда охрана. Намерих си една купчина различни работи. Накрая успях да си купя бар. В Куинс. Недалеч от мястото, на което съм израснал. Още е мой, но отдавна съм се пенсионирал. Дори синовете ми вече планират да се пенсионират и да оставят всичко на внуците ми.

Това е друга история. Ако се залежа още малко в това легло, ще я научите.

О, щях да забравя:

Тогава (през пролетта на 47-ма искам да кажа), още същия ден в стаята, на леглото на Шон, настаниха нов пациент. Някакъв нервен дребосък. Досаден. Не спираше да плямпа. Опитвах се да не го слушам. Рядко задаваше въпроси, все за себе си говореше, така че беше лесно да не участвам в разговора. Но накрая ме попита с какво се занимавам.

– Снимам как хората правят секс и продавам снимките – казах му аз и се обърнах на другата страна.

Зачетох се в книгата на Шон.