Photo/illustration: Sasha Sabota

Джими влетя през главния вход на болницата и се затича към гишето за информация.

Не направи кой знае какво впечатление на никого. Не беше първият паникьосан човек, влетял с луд поглед в болница. Нямаше да бъде и последният.

Казаха му да седне и да изчака доктора.

Джими О’Браян седна и зачака доктора.

Сякаш беше дошъл моментът за мислене. Сега то се превръщаше в ужасяващо усилие.

Нищо нямаше логика.

Нищо от това, което беше сътворил, нямаше логика.

Започна да се самообвинява. Мислеше си, че някак си с действията си е предизвикал това да се случи.

Не, това няма логика, успокояваше се, просто няма.

Как стигна до тук?!

Как?!

***

Десет дни по-рано:

Джеймс О’Браян беше започнал да пие и по време на работа. Уискито успокояваше киселините му. Поне така си казваше отначало, преди години, но всъщност успокояваше нервите си. Спираше треперенето на ръцете му.

В началото.

После обаче започна да има обратния ефект – действаше на нервната му система, правеше я много чувствителна. Ставаше свръх раздразнителен, не понасяше дори собствените си дрехи да докосват тялото му. Всичко го вбесяваше. Всеки го ядосваше. Това е ефектът на алкохола, когато се прекалява с него в продължение на години. Не можеш да функционираш без него – когато си трезвен те свива стомахът, драйфа ти се, започва да се появява и параноята, и страхът. Първите глътки успокояват нервите, но после организмът ти започва да се ядосва. Ставаш свръхчувствителен. И в двата случая си свръхчувствителен. Нервно ти е, когато си трезвен, нервно ти е и когато си пиян. Един от лошите странични ефекти.

Затова пиеш, докато престанеш да чувстваш.

Джеймс още не беше прекрачил границата съвсем. Още беше в онзи етап, от който обратен път имаше. Но щеше да му коства много усилия и той се чувстваше безпомощен.

Затвори бутилката и я върна на мястото й в чекмеджето под бюрото. Надигна маскираната в чаша за кафе доза и я унищожи на три глътки.

Вече не се самозалъгваше, че го прави заради киселините.

***

Времето се редуваше ту да дави хората в спонтанен дъжд, ту да разкрива чисто синьо небе и приятно галещо слънце.

Беше ред на дъжда.

Барабанеше по прозореца, по стената, по улиците, колите, главите и чадърите на хората.

На корковото табло пред себе си закачи снимка на кола. Буик Ривиера от 73-та. Премести листа с графика на прокурорите, за да направи място за колата.

През следващите дни там щяха да се появяват все повече снимки на Буика и все по-често работните документи щяха да изчезват от таблото.

Джеймс работеше в „Джерард, Роман и Катц” – адвокатска кантора на улица „Кари” в Лондон. Точно до съда.

Странно, но повечето хора автоматично решаваха, че е от Тексас. Сигурно заради южняшкия акцент. Американец с подобен акцент в съзнанието на хората носи каубойска шапка, високи ботуши, пие Джак Даниелс и стреля по празни бирени бутилки. Отначало се дразнеше, но после като че ли посвикна. Все по-малко обръщаше внимание на това дали го мислят за тексасец, ескимос или извънземно.

Всъщност беше от Луизиана. Но съдбата го довлече в Англия преди повече от 20 години и той нямаше нищо против.

Беше второ поколение американец. Старият Шон О’Браян, дядо му, избягал от затвора „Килмайнхам Гаол” в Дъблин през 1928 г. Подкупил главния надзирател Едмунд Уеллиша. После подкупил и холандския готвач на някакъв кораб, за да го качи на борда. И така, една пролетна утрин през 1928 г., Шон О’Браян се озовал в Ню Йорк без пукната пара в джоба си. И понеже не обичал да стои дълго време гладен, се върнал към занаята, който го вкарал в „Килмайнхам Гаол” – кражбите. Полицията го надушила и затова избягал на юг. После още по на юг, и още. Докато накрая не се озовал в Луизиана.  

Сега в Лондон Джеймс О’Браян беше по-близо до „старата родина” от всеки друг свой роднина от 1928 г. насам.  

***

Две минути не си отлепи погледа от снимката на жълтия Буик Ривиера от 1973-та. Останалите 4 снимки на същата кола подреди на бюрото си. Беше разпечатал обявата от интернет, а към нея, разбира се, имаше и снимки.

Гледаше ту масивната издадена челюст на мускулестата кола, ту интериора, ту двигателя.

Бюрото му нямаше нито един остър ръб, формата му напомняше на бобово зърно. Огромно, махагоново бобено зърно на четири крака с прилежно подредени в единия му край папки. Толкова беше голямо, че се наложи да се понадигне, за да вземе листа с текста на обявата. Там пишеше, че колата е в много добро състояние. Пишеше и още много неща, които вече бе чул и по телефона лично от собственика. Пишеше, че е докарана в Англия с кораб от САЩ. Купена директно от първия й собственик, който се е грижел отлично за нея и я е съхранявал в гараж от 1973 г. Боята й била оригинална, радиото също, имала си електрически стъкла. Пробегът й – 89 000 мили. V-образният й 8-цилиндров двигател с 455 конски сили не горял масло и антифриз. „Сигурно той струва повече от колата”, се казваше в обявата, „зъл мотор, мощен и силен”. Ауспухът бил леко шумен и имал нужда от работа по него. Малко ръжда около багажника, вратите и задното стъкло. Но нищо стряскащо. Съвсем нормално.

Да я карате с 60-70 мили в час било ежедневието й. Нямало да й направи впечатление.

Американска класика.

„На тази цена няма да се продава дълго!”, завършваше обявата. 3000 паунда искаше собственикът. Джеймс вече няколко пъти беше изчислявал. Взе калкулатора и пресметна още веднъж според последния курс. 5024 долара и 70 цента представляваше офертата в американска валута. Доста евтино за истинска класика в добро състояние. Най-отдолу с големи букви беше изписано: НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАМ ОТ ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА ЗАМЯНА!  

Имаше си обяснение, разбира се, защо беше толкова евтина, но Джеймс О’Браян все още не го знаеше. Чудеше се дали собственикът е закъсал за пари или колата е с добре прикрит дефект. Всъщност беше първото. Фрейзър Фърт, собственикът, беше сериозно загазил заради провалени сделки с марихуана. Ситуацията изискваше бързи действия.

***

Джеймс извади още веднъж бутилката, отпи директно от нея и я прибра. Прочисти си гърлото, стана и си сложи шал.

Да, въпреки че беше април и слънцето все по-често се промъкваше между облаците и грееше приятно, отминалата зима още напомняше за себе си. Навън дъждът май мислеше да спре, но знае ли човек.

Наметна дългото си палто върху раменете и нахлупи каскет (нещо, което никога не би направил в родния си град). Натисна бутона на телефона си и поиска да разбере от секретарката си дали има среща в оставащите часове до края на деня.

– Не, господин О’Браян – осведоми го тя. – Графикът ви е свободен.

– Добре, Стейси, тогава ще си тръгна по-рано днес – каза той и лицето му се отпусна. Сякаш за секунда нещо тягостно напусна живота му. Много добре знаеше, че няма среща. Но дисциплината се беше превърнала във втора негова природа. Винаги проверяваше нещо по няколко пъти, от няколко места, докато не се успокоеше. Това беше станало навик. Не се и замисляше, че го прави. Беше като досаден тик, с който се е научил да живее.

Излезе от кантората си и с бавна крачка тръгна под ситния дъжд към кралската опера. Макар че не тя бе целта му. До нея се намираше любимата му кръчма.

Влезе в „Белия лъв”, свали палтото и шапката си и поръча двоен „Джеймесън”. Дъждът спря.

Кръчмата му харесваше. Въпреки местоположението си, не се пълнеше с туристи, както бихте си помислили. Спокойна, изискана и с вкусна кухня. Пък и беше хем достатъчно далеч от кантората, за да не попада на колеги, хем достатъчно близо, за да не ходи много. Пък и беше съвсем близо до спирката на метрото на Ковънт Гардън. От кръчмата скачаше в метрото и се прибираше в Челси.  

Само че сега никак не му се искаше да го прави.

***

Гледаше момичетата, които си купуваха обувки от съседния магазин. Влизаха и излизаха стремглаво, като че ли нищо друго не съществуваше за тях. Говореха си на висок глас, кикотеха се, тръскаха мокрите си чадъри, оправяха мокрите си коси. 17-18-19-годишни същества, препуснали през детството сякаш са на влакче в лунапарка. Които на 25 ще приличат на престарели крави. Въобще не беше разбрал кога са започнали да растат така бързо. Не знаеше какво беше проспал. Дали и неговите две момиченца скоро щяха да станат такива шумни, кикотещите се същества със странни дрехи, обеци къде ли не и с преждевременно остарели лица и тела?

Като тези тук.

Те винаги се движат в комплект най-малко по две.

Хилят се тъпо.

Бързат за намалението.

Огромна табела на вратата ги предупреждава, че на ниските цени им изтича времето, да побързат.

***

Взе решение. Извади телефона си. Беше готов да похарчи 3000 паунда за Буика. Досега се спираше не защото го беше страх за парите (това не беше голяма сума за него, беше харчил повече за една вечер на футболни залози), а защото мразеше да го лъжат. Щеше да се почувства зле, ако го преметне някакъв дребен мошеник и му пробута скапана кола.

В това далечно от родината му място, от време на време получаваше пристъпи на носталгия. Нямаше и да се сети да пожелае Буика, ако не беше попаднал случайно на обявата. Тя предизвика много спомени.

Буик Ривиера беше колата на съседа му в Елмууд, Луизиана. Семейството на Джеймс О’Браян беше бедно. Имаха смачкан Корвеър от 1961-а.

През 73-та петгодишният тогава Джими се възхищаваше на чисто новия Буик Ривиера на господин Ковалски, който живееше през две къщи от тяхната. Неговата кола беше тъмно зелена, лъскава и в детските очи изглеждаше като нещо от космоса. Прекарваше часове, седнал на стълбите пред къщата им, гледайки паркираното наблизо чудовище от американска стомана. За него тази кола беше символ на успеха, който господин Ковалски беше постигнал. Той я свързваше с по-хубавите дрехи на неговите деца, хубавите им играчки, разходките им до Големия каньон, снимките от Дисниленд, костюмът на Ковалски, перлите на жена му и вкусните им вечери.

Смачканият Корвеър, купен втора ръка, след като беше катастрофирал, от друга страна, означаваше за Джими супа от консерва, полуфабрикати, стари джинси, сърдитите му родители, оцъклените им погледи на алкохолици, семейните скандали. Означаваше никога да няма пари за сладолед, да не види Големия каньон, да няма играчки. Означаваше всяко лято, вместо да играе с другите деца, да помага на баща си в кухнята на хотела, където той работеше. Означаваше тъга, гняв, съкрушените мечти на родителите му и безутешна мъка по един живот, който някой най-нахално беше дарил другиму. От тогава той искаше да се махне от дупката на Юга и да стане нещо голямо, да бъде някой. Да има пари.

И сега, когато ги имаше, сега, след като им беше посветил целия си живот, кръгът се затвори и той пак се върна в онези години на детството си в Елмууд и пак виждаше Буика на Ковалски.

Само че този беше жълт. И достъпен.

И още нещо важно: рожденият му ден беше след малко повече от седмица. Нали казват, че хората полудявали около рождените си дни.

Джеймс полудя по един жълт Буик Ривиера.  

***

–продължава на следващата страница–