Photo/illustration: Sasha Sabota

.

Продължение на ‘Буик Ривиера’

Началото можете да прочетете ТУК

Фрейзър беше казвал, че ползва гаража на някаква съседна сграда. Но в „Белия лъв”, докато разказваше за другия купувач, спомена (какво ли не плямпаше тоя кретен!), че вече е дал ключовете на бъдещия собственик и е оставил колата на улицата, за да може да си я прибере, когато поиска, защото той самият не можел да се ангажира да бъде там по всяко време.

И ето – Буикът си стоеше притихнал на улицата.

Чакаше.

Дори за секунда през главата на Джими О’Браян не мина мисълта дали това е добра идея. Да не говорим за мисълта дали е редно.

Той добре познаваше колата. Можеше да го направи със затворени очи. Със затворени очи и една ръка. Със затворени очи, една ръка и след една бутилка уиски.

Последното условие важеше в момента. Оказа се, че наистина можеше да се справи доста добре.

Сряза спирачките.

***

(Ако Буикът не е мой, няма да е ничий!)

***

Ловко и бързо.

Беше си сложил тъмни дрехи, маска и така нататък – всички глупости, които беше виждал по телевизията. И беше научил в отдавнашното си минало на криминален адвокат.

И докато се готвеше да си тръгне, изведнъж…

Първо се стъписа. Дали го бяха видели? Защо се отвори тази врата? Защо задната врата? По това време? Кой е буден по това време? Нещо се удари в дървената ограда, която разделяше задния двор от предния, който беше залепен за улицата. След това две ръце се появиха на ръба на оградата.

Джими се скри.

След ръцете се появи и върха на нечие теме.

О’Браян притаи дъх.

След темето се появи и физиономията.

На Фрейзър.

Изглежда бягаше от нещо. От някого.

Пулсът на Джими се усили стократно. Ако досега сърцето му биеше като лудо, то виждайки жалката физиономия на кретена, който го лиши от единственото, което беше искал през последните години, накара кръвта му да започне да кипи, а сърцето му да работи като двигател на космическа совалка.

Джеймс О’Браян се изправи и излезе иззад колата, зад която се криеше. Закрачи бавно към Фрейзър, който беше с гръб към него и се опитваше да слезе от оградата. Когато се стовари на земята и изохка тихо, се обърна и се оказа очи в очи с Джеймс О’Браян, който го гледаше като плячка.

Фрейзър се стресна и нададе къс писък.

– Здрасти – каза тихо Джими и под маската лицето му се озари с лъчезарна усмивка. Ако можеше, така би се усмихвала акулата, докато плува към сърфиста, изпаднал в безсъзнание.

Джимибой преби Фрейзър с такава злоба, че сам не би повярвал, ако можеше да се погледне отстрани.

Това беше приятен бонус към удоволствието да пререже спирачките на Буика.

Удари го с дясно кроше под окото. Онзи се олюля и започна да мига бързо. Изглеждаше еднакво стъписан и изплашен. Но се задържа на крака. Джими се учуди, че Фрейзър не падна. Ядоса се. Замахна пак и пак го удари, този път в брадичката.

Същата реакция.

Удари го веднъж с лявата ръка и веднага добави десен. Фрейзър се олюля и тръгна да пада назад. Използвайки момента, Джими заби още едно кроше и го свали на земята. Когато падна, Джимибой започна да го рита където свари. Не му говореше, не издаваше дори звуци. Просто го риташе със затаен дъх.

И не спря да се усмихва.

Докато не чу сирените.

– Чао.

Дори му намигна.

***

Джими О’Браян не видя две неща.

Едното беше как ченгетата се появиха на място. Някой съсед беше чул и видял какво се случваше, и се беше обадил. След тях се появи и линейката. Натовариха Фрейзър и го откараха в болница.

Другото нещо, което Джими О’Браян не видя, беше един черен Ленд Роувър, паркиран на същата улица, недалеч от него, Буика и сцената, която се разигра. В колата имаше двама души. Двама души, които се занимаваха професионално с това, което той току що беше направил за удоволствие.

Те двамата гледаха внимателно как някой друг вършеше цялата тяхна работа, напълно безплатно и без по никакъв начин те да се ангажират или да заплашват анонимността си. Бяха като зрители в киносалон.

Отначало – когато Джими режеше спирачките, бяха изненадани и леко стъписани. Но после – какво пък, човек като Фрейзър явно имаше врагове. Какво чудно има в това да се появи някой, който иска да го види смачкан? Нищо чудно.

Така че просто се облегнаха назад в седалките си и се насладиха на шоуто, леко подсмихвайки се на това, което виждаха. От време на време дори правеха коментари – все едно гледаха боксов мач.

Но това, което пък те не знаеха, беше, че и тяхното присъствие не е останало незабелязано. На всяка улица има по някой любопитен съсед, който страда от безсъние. Дори в Камдън Таун. Или може би най-вече в Камдън Таун. 

***

Джими О’Браян се прибра пеша. Имаше за какво да мисли по дългия път от Камдън Таун до Челси, но се опитваше да поддържа главата си празна. Не мислеше за нищо.

Сякаш заповядваше на мозъка си да не мисли. На няколко пъти разни мисли си проправяха път, но той рязко си разтърсваше главата и ги прогонваше.

Прибра се чак рано сутринта.

Емма я нямаше. Беше излязла необичайно рано. Все тая. Другите сигурно спяха.

Съблече се и си легна в празното легло.

***

Само след час и половина го събуди телефонът. Не мобилния. Домашният телефон. Звънеше и звънеше, и звънеше. Джими чуваше шума в съня си. Чуваше го ясно и отчетливо. Само че през това време беше в някаква измислена, далечна страна на сънищата. Или кошмарите. Където цветовете бяха само черно и кърваво червено. Имаше и небе. Черно и сиво. С огнена земя и студ, въпреки пламъците. И там – насред този кошмар, имаше и един невидим телефон, който не спираше да звъни.

Това, в което се намираше Джими, не беше точно сън. Беше по-скоро припадане. Мозъкът му се беше самоизключил.

Телефонът иззвъня поне 10 пъти, преди да успее да го извади от това състояние. Когато се събуди, телефонът спря да звъни.

Отвори очите си и видя част от възглавницата си и чаршафите, в които беше заврял лицето си. Обърна се трудно по гръб и си пое дъх. Сякаш не беше дишал цял век. Сякаш дробовете му бяха пресъхнали, пълни с прах древни тунели от гробница. Вдишаният въздух вдигна този древен прах и го накара да се закашля.

И тогава телефонът започна да звъни отново.

– Господин О’Браян? – попита гласът от другата страна на слушалката.

– Да.

***

Стисна слушалката.

Стаята се завъртя.

Краката му се подкосиха и усети как сърцето му започна да бие като лудо. Усещаше го в гърлото си.

Имаше чувството, че всички кръвоносни съдове в тялото му ще се пръснат едновременно. Главата му се стегна в менгеме. Седна на земята, за да не падне.

***

Отражението на слънцето от стъклената фасада на болницата Юнивърсити Колидж Хоспитъл блесна в очите на Джими О’Браян.

Беше небръснат, облечен с анцуг и яке върху тениската, с която беше спал. Очите му бяха подпухнали, зачервени и, честно казано, налудничави. Дишаше учестено.

Денят беше прекрасен. За пръв път слънцето грееше така ярко и прекрасно, небето беше синьо, само няколко облачета се разхождаха по него, колкото само да добавят още прелест в картината. Те също се отразяваха в стъклената фасада на болницата. Носеха се бавно из небето. Въздухът беше топъл и пролетно свеж.

Истинска пролет.

Животът се възраждаше.

Джими влетя през главния вход на болницата и се затича към гишето за информация. Не направи кой знае какво впечатление на никого. Не беше първият паникьосан човек, влетял с луд поглед в болница. Нямаше да бъде и последният.

Казаха му да седне и да изчака доктора.

Джими О’Браян седна и зачака доктора.

Сякаш беше дошъл моментът за мислене. Сега то се превръщаше в ужасяващо усилие. Нищо нямаше логика. Нищо от това, което беше сътворил, нямаше логика. Започна да се самообвинява. Мислеше си, че някак си с действията си е предизвикал това да се случи. Не, това няма логика, успокояваше се. Как това, че е прерязал спирачките и е пребил Фрейзър, може да доведе до… до ТОВА!

Няма как!

Джими прогонваше тези мисли и си наложи да е по-рационален. Повтаряше си, че няма как да има връзка между двете. Ти си разумен, възрастен човек. Е, поне си възрастен човек. И доскоро беше разумен. Да, възрастен си – каза си – току що стана на 46 години.

– Честит шибан рожден ден… – промърмори сам на себе си Джими и се самовъзнагради с най-киселата усмивка, на която беше способен.

По коридора се зададе човек в бяла престилка. По коридора бяха минали около милион други лекари и хора в бели и какви ли не престилки. Но Джими някак си разбра… усети, че това беше лекарят, когото чакаше. Усети го по това, че чувстваше приближаването му като приближаването на влак, докато той е със заклещен на релсите крак. Като в кошмарен сън, от който нямаше събуждане. Лекарят ходеше нормално, но на Джими се струваше, че нарочно ходи възможно най-бавно. Сякаш коридорът се удължаваше и дърпаше лекаря назад. Отдалечаваше се вместо да се приближава.

Стените бяха в свежи пастелни цветове. Успокояващи и дори приятни. Такива цветове човек би искал да има по стените у дома си. Джими би искал да има такива стени у дома си.

Усети се, че зяпа стените и си мисли, че би искал да има такива у дома си.

Боядисайте ги в кърваво червено, помисли си Джими, и сложете снимки на гробища и погребения! Шибани лицемери! Не се крийте зад стени като в детска градина. Никого не заблуждавате. Дреме му на някой за шибаните ви успокояващи тонове!

– Господин О’Браян? – докторът най-после беше завършил безкрайното си пътешествие по коридора.

– Да – отговори Джими и кимна нервно с глава.

Лекарят му подаде ръка.

– Аз съм доктор Роналд.

Рейгън! МакДоналд! – нещо изкрещя в главата на Джими. Нещо с писклив глас. (не можете да си представите какво прави мозъкът в тежки ситуации. Пуска ви какви ли не тъпи мисли само и само да се спаси от счупване) Нещото имаше същия глас, какъвто имаше Джими, когато беше на 10. Нещото стресна Джими и той се изпъна още повече.

Здрависа се с доктора и зачака новините.

–продължава на следващата страница–