.

– Жена ви е добре, не се безпокойте. Исках да започна с това, за да не се измъчвате. Имаше известна опасност за нея, но я оперирахме навреме…

(коридорът не спираше да се върти)

– … когато дойде в спешното, беше в безсъзнание и изгубила доста кръв, но овладяхме състоянието й.

(просто не спираше)

– Катастрофата е била тежка, като по чудо се е разминала. По чудо.

Джими се опита да каже няколко неща едновременно и сякаш се задави с тях. Докторът го изчака да се съвземе и да каже каквото имаше да казва или пита, но това така и не се случи. Джими просто си стоеше там и ту отваряше, ту затваряше уста. От гърлото му само се процеждаше някакъв звук, подобен на скимтене.

Лекарят кимна с глава и продължи да говори.

– Беше засегната феморалната й артерия. Това е голямата артерията в бедрото – поясни докторът, – От там беше загубила много кръв. За щастие е била с колан и това доста е намалило поражението. Но тези стари коли нямат въздушни възглавници и си е ударила главата лошо. Е, не чак толкова лошо. Очаквахме по-сериозни травми, но тя ще се размине само със сътресение и белег.

Какво? Тези стари коли ли?

Всъщност, жена му с какво беше катастрофирала? Той дойде с аудито.

– Ето това нещо се беше забило в крака й и разкъсало феморалната артерия.

Докторът подаде на Джими дървена фигурка на конник върху кон, вдигнал предните си крака.

(коридорът изведнъж притъмня)

Джеймс О’Браян чу в главата си гласа на Фрейзър Фърт. Чу го ясно и отчетливо все едно стоеше до него:

„Това ми е единственият спомен от там, от Индия, искам да кажа…”

– Елате – подкани го докторът, – можете да видите съпругата си, ако желаете. Още е под упойка, така че ще спи, но вие можете да я видите.

Джими се облегна на стената, пое си дълбоко въздух и стисна зъби, за да не повърне.

Докато вървяха през коридорите в приятни пастелни цветове, докторът разказваше подробности за операцията. Кое как е направено, защо точно така, а не по друг начин, как са избегнали тази и онази опасност, какъв късмет е извадила Емма, че автобусът я е ударил под такъв ъгъл и е успял да я завърти повече отколкото да я избута. Все в този род неща. Джими още беше малко пиян, но вече имаше и махмурлук. Зяпаше човека в бялата престилка и се чудеше дали беше истински. Дали пастелните стени бяха истински. Дали всички тези врати бяха истински. И какво се криеше зад тях?

Дали той самият беше истински?

Избърса потта от челото си.

– Това е стаята – лекарят посочи вратата.

Джими само кимна.

– Господин О’Браян? – някой се провикна на около десетина метра от тях. Джими и докторът се обърнаха в посоката, от която дойде гласът.

– Да – тихо отговори Джими с пресипнал глас.

– Аз съм детектив Саймънс – представи се онзи и се приближи. Беше към 60-годишен, среден на ръст. Някога сигурно много елегантен и с фигура на професионален спортист, но вече позанемарен и започнал да пуска тлъстини около колана на светло-бежовите си панталони. Не подаде ръка. Дори не кимна. Само си каза името. Колкото Джими да знае с кого разговаря.

– Ще можете ли да ми отделите две минути? – попита детективът.

– Д-да… разбира се…

– Е, не веднага. Вижте първо съпругата си. Аз ще ви изчакам.

Джими и доктор Роналд влязоха в стаята, където беше Емма.

Тя имаше система, закачена за вената на ръката й и тънка тръбичка с кислород в носа. Спеше. Изглеждаше спокойна. Меднорусата й коса падаше върху раменете и се разстилаше по възглавницата. Лицето й беше бледо, но не и студено. Беше красива, въпреки раната от удара. Дори така изглеждаше красива. И това беше първото, което си помисли Джими.

Колко е красива.

Тя винаги е била красива. И преди време той постоянно се беше чувствал късметлия, че това прелестно създание е избрало точно него. Точно с него да си прекара живота.

Какво се беше случило през последните години?

Какво се беше променило?

Той?

Тя?

Какво?

Джими се почувства като най-големият глупак на света, защото си беше позволил да отвърне поглед от тази красота и да я сметне за нещо неважно. За даденост. Беше си позволил да му доскучае от нея. Що за кретен!

Приближи се и я хвана за ръка.

– Емма. Емма – зашепна нежно, – Чува ли ме?

– Не – отговори доктор Роналд, – Още е под упойка. След час може би ще излезе от нея, но ще е много объркана и неконтактна. Отначало дори може да не ви познае. Така че поне 3 или 4 часа ще трябва да минат, за да можете да говорите с нея.

След това докторът още веднъж успокои Джими, че всичко с Емма е наред и да не се тревожи. Излезе от стаята и го остави насаме със съпругата му.

Джими постоя така няколко минути. Говореше си с нея. Говореше си сам със себе си. Пак с нея.

Буикът е бил вече негов. Негов. През цялото време. Докато е кроял планове за отмъщение.

Това е бил подаръкът за рождения му ден, нали?

Естествено, че това е било.  

Емма беше видяла снимките на колата. Тя го пита дали ще го купи, а той грозно се сви в черупката си и измърмори злобно, че нямало да го направи. И тя (Боже, как я обичаше!) просто беше решила да му направи подарък. На него – глупака. Най-големият глупак на света. Тя беше чувала разказите за Елмууд, Луизиана. За семейството на Джими. За смачкания Корвеър от 1961-а и за чисто новия Буик Ривиера на господин Ковалски. Тя знаеше.

Боже, колко обичаше това прелестно създание!

Дори Джими О’Браян можа да оцени иронията на тази ситуация. И цялата й символика. През цялото това време, докато се е измъчвал за шибания Буик, той БУКВАЛНО е бил негов.

Като самия му скапан живот.

Да, като него.

Докато се е чувствал празен и отчужден от света, е имал най-красивата жена на света до себе си.

А си беше позволил да я пренебрегне.

И накрая я прати в болница.

През цялото това време – през всичките тези години, в които си е мислел, че животът му пропада, през цялото това време е живял в най-голямото клише на света. Самият той е бил най-голямото клише. Джими О’Браян беше онзи човек, който не вижда по-далеч от носа си. Който не оценява какво има, докато го има, а търси начин да го загуби, за да го оцени. Който има тази жена в живота си, но търси нещо друго. Човекът, който има нещо точно до себе си, но не може да види.

И накрая – върхът на върховете! Каква ирония. Той БУКВАЛНО е имал Буика, когато му е срязал спирачките.

Жена му е отишла да вземе колата сутринта.

Тя е била онзи ДРУГ КУПУВАЧ.

Тя е дала петте бона.

На вратата се почука. Лицето на детектив Саймънс се подаде.

– Ще можем ли да поговорим, господин О’Браян? Само минутка ще ви отнема.

– Да. Да, разбира се – каза Джими и избърса сълзите си, – Идвам.

***

На излизане от стаята през главата на Джими най-после мина неизбежната мисъл. Която се беше загнездила зад един тъмен ъгъл на съзнанието му и все не се появяваше като истинска мисъл. Но все пак съществуваше. Просто се маскираше повече като усещане за нещо мрачно, отколкото като истинска мисъл.

И ето – най-после се появи като истинска мисъл.

Това, което беше направил, е углавно престъпление. Опит за умишлено убийство. Знаеше го много добре.

И понеже, по нещастно стечение на обстоятелствата, жертвата на престъплението му беше собствената му съпруга, той не успя съвсем навреме да се опомни и да реагира. Беше прекалено зает да си разкъсва душата и мозъка, тревожейки се за живота й.

Но сега, докато излизаше от стаята, за да говори с детектива, целостта на картинката някак си се сглоби.

Той беше виновен.

Изглежда вървеше по пътеката към обвиняем.

Може би това бяха последните му крачки като свободен човек.

Може би…

Това ли е последният път, в който вижда Емма? Преди процеса? Преди да се видят в съда? Това ли е? Всичко?

Краят?

Устата на Джими О’Браян беше пресъхнала от махмурлука, но сега само за секунда се сви като оставена на слънцето кора от портокал.

Затвори вратата на стаята зад себе си и се озова очи в очи с детектив Саймънс. Студени, сякаш мъртви очи. Видели какво ли не. Онова зад тях беше душа на палач. Нищо лично, просто бизнес.

– Господин О’Браян, съжалявам за това, което се е случило с жена ви.

Джими кимна разсеяно, зяпайки някъде в пространството пред себе си.

– Няма да ви отнемам много време – продължи Саймънс, – Само няколко въпроса. Жена ви имаше ли врагове… хора, които биха искали да й навредят по някакъв начин, заради, знам ли, спорове, които са имали? Или някакви финансови сделки, които са се развили лошо? Спорни имоти? Или пък ваши врагове? Дали вие сте имали врагове, които да са искали да ви отмъстят?

(Какво?)

– Какво?

– Господин О’Браян, вижте, много е важно да не криете нищо.

(по дяволите, шибаният коридор тъкмо беше престанал да се върти като полудял и да се опитва да го захлупи. Ето – сега пак!)

– Ако искаме да разберем какво се е случило – продължи ченгето, – ще трябва да знам подобни неща. Разбирате ли ме?

(не!)

– Да…

– Е…? – каза детектив Саймънс след около десетина секунди мълчание.

– Не… Не, нямаше врагове. Нито аз. Никакви финансови проблеми, сделки, не, нищо подобно.

(колко ли време щеше да им отнеме да разберат за „пропаданията”, за провалената сделка, за уволнението, за провалената покупка на Буика?)

– Така и предполагах. Все пак бях длъжен да попитам.

Джими не разбираше какво се случва. И защо не беше с белезници? Нещо в това отлагане на неизбежното и танцуването около него му се струваше извратено.

Да приключват вече!

Разговорът продължи още минута. Нищо особено. С какво се занимавате? Разбирам. А съпругата ви? Ясно. Вие не сте англичанин, нали? Усетих по акцента ви. Да. О, ясно, разбирам. Ще се наложи да ви отнема още от времето, за съжаление. Не сега, разбира се. Но скоро. Няма да ви разкарвам, не се притеснявайте. Аз ще дойда при вас. Ще ви държим в течение. Но… разбирате ли, не възлагайте големи надежди да открием извършителите. Защо ли? Хора като Фрейзър Фърт имат много врагове. Фърт е бил дилър, продавал е марихуана. Фърт е бившият собственик на колата. Да, знам кой е Фърт. О, да, естествено, че знаете, вие сте договаряли покупката, разбира се. Той, между другото е тук, в същата болница, бил е пребит. Имаме свидетел. Така ли? О, да (много малко оставаше на Джими да повърне). Самият той – свидетелят, е клиент на Фрейзър Фърт… това не е нещо, което би трябвало да споделям с вас, но виждам, че скалпът ви ще изскочи от притеснение. Фърт е имал врагове. Или в неговия случай – бизнес партньори. И те са си искали парите. Свидетелят ни е видял черен Ленд Роувър с трима души вътре, които са дебнели пред жилището на Фърт. Единият е прерязал спирачките на Буика, докато другите двама са го чакали в колата. А след това същият е пребил Фърт. Самият Фърт потвърди, че е имал проблеми с някакви дилъри и им е дължал пари. Това донякъде стеснява кръга от заподозрени, но ще е трудно да намерим физическите извършители, разбирате ли, онези, които са преките виновници. Доказателствата са много бегли и се крепят на дрогиран свидетел и на жертвата Фърт, който при разпита всеки път добавя или променя по нещо от историята.

–продължава на следващата страница-