.

– Ще ви държим в течение, господин О’Браян. Надявам се, че ще ги хванем, но не възлагам големи надежди, просто да си знаете. Благодаря за отделеното време. Довиждане.

Джеймс О’Браян махна вяло с ръка и не каза нищо. След като видя как ченгето изчезна от коридора и пое кой знае на къде, Джими се облегна на стената, удряйки гърба си в нея. След това я удари и с дланите си. Почти се разплака. Свлече се и започна да диша тежко. Дробовете му сякаш бяха найлонови пликове за покупки, намокрени отвътре и със залепени стени. Въздухът просто не искаше да влезе в тях.

Джими О’Браян изкара цяла една вечност, опитвайки се да намери онази невероятна сила в себе си, която да го вдигне от пода на болницата. Искаше да направи само едно единствено нещо. Да направи четирите крачки, които го деляха от вратата, и да влезе отново в стаята при Емма.

Постоя още няколко минути там на пода, без да може да мръдне. Когато кръвта му престана да пари вените като гореща лава и когато можеше да чува и други звуци освен пулсирането в ушите си, Джими бавно успя да се изправи и да влезе обратно в стаята при жена си.

Когато я погледна, почувства, че ще се разплаче.

Сигурно така се чувства човек, мислел, че е загубил искрата в живота си, и изведнъж получил просветление, виждайки как цялото му семейство се събира около масата на Коледа. Всички усмихнати и щастливи. Обичащи се.  

Седна на ръба на леглото на Емма и обгърна нежната й длан с ръце.

– О, бейби… – не беше я наричал така от много, много отдавна, – Съжалявам… – изхлипа и опря дланта й в челото си.

Джеймс О’Браян вече знаеше какво трябва да направи с живота си. И знаеше какво е най-важно за него. Какво винаги е било и какво винаги щеше да бъде.

– Обичам те – каза той и изричайки тези думи, сълзите му потекоха от само себе си. Усмихна се. Отначало малко глупаво, дори истерично. Но после душата му започна да се усмихва. И вече нищо нямаше значение. По дяволите Буика, Фрейзър, който лежеше някъде там близо до тях, по дяволите „Джерард, Роман и Катц” и „БП”. Да се гръмнат и „Шел”, и „Ферротек”, и „Тошиба”.

Само едно нещо имаше значение.

– Обичам те.

Джими махна кичур коса от челото на жена си и я погали нежно. Целуна я по челото.

– Вече знам какво ще…

Джими вече знаеше какво щеше да направи.

Беше получил нещо като просветление.

Джими осъзна какъв късметлия беше. Да мине през всичко това и да не затъне. Емма беше жива. Той не беше в затвора. Да го уволнят може би не беше никак зле. Всъщност беше страхотно.

Беше време за новия живот.

Беше време да се върне към себе си. „Джерард, Роман и Катц” вече бяха враг. Защото Джеймс О’Браян идваше за клиентите им. Не, не, за да ги вземе. А, за да ги прати в ада. Всички разливащи петрол лайнари, унищожаващи всичко по пътя си шибаняци и безхаберни мултимилионери трябваше да си платят сметката. Ще си платят. О, как само ще си платят. Ще си платят за всичко. За това, че го накараха да се продаде, а след това го изхвърлиха като ненужен парцал. За това, че купуват и продават всичко, целия свят, а после го захвърлят. 

(обичам те, Емма! Обичам те както преди 20 години! Вече всичко ще е за теб! Всичко! Да се гръмнат всички останали! Никога повече няма да се доближа до алкохол, бейби! Само ти, аз и децата! Само ние!)

Никоя голяма кантора нямаше да го наеме след провала с „БП” и епизода му в ресторанта. И след позорното му уволнение. Никоя голяма кантора. Но малките защитници на еколозите, които се застъпват за онези, обвинени в хулиганство, навлизане в частна собственост, дори екотероризъм. Те щяха да го вземат с отворени обятия.

Джими пак щеше да съди петролните гиганти, компаниите за дърводобив, шибаните компании, които превръщаха планетата в пустиня.

(пак ще се видим, нещастници! Пак ще се видим!)

Джими О’Браян се завръщаше.

– Да, бейби. Обичам те!

Джими дръпна един стол близо до леглото на жена си и седна.

Навън грееше прекрасно слънце.

Джими остави лъчите му да се разстелят по лицето му.

Взе отново дланта й в ръцете си и се облегна назад.

Зачака часовете да се изнижат, докато тя се събуди.

Затвори очи и се усмихна.