Набра номера на Фрейзър и зачака.

Не харесваше Фрейзър Фърт. Гласът му беше мазен. Държеше се прекалено приятелски.

– Джимибой, нали не си размислил? – дори по телефона се чуваше колко е фалшива усмивката от другата страна.

– О, не, тъкмо напротив. Реших се. Кога… – пое си дълбоко въздух, последно колебание, – Кога да дойда?

Онзи от другата страна стана много словоохотлив. Заплямпа радостно като тийнейджърка в магазин за обувки. Само дето не заръкопляска.

– А-а-а, Джимибой, следите от битката вътре в мене са все още горещи. Лагерът на разума и „продай-я”-гадовете надделя над сърцето ми и „запази-я”-хорицата на удоволствието, разбираш ли ме! – изрецитира с поетичен плам Фрейзър, – Бойното поле е обляно в още топла кръв, разкъсани знамена се веят на счупени колове. Мирише на барут, Джими, усещаш ли! Победителите още ближат рани, а победените агонизират зловещо. Разумът е надделял, но не убедително, да знаеш. Побързай, преди да съм размислил. Умирам вътрешно, разбираш ли! Обичам си колата, Джимибой. Обичам я! Ако кажа, че съжалявам, че се разделям с нея, все едно нищо да не ти кажа. Затова си седя тук кротко и се съсредоточавам единствено върху мантрата: „не бягай, не се отказвай! Трябват ти пари! Трябват ти пари!” Разбираш ли ме? Ха-ха!

„Тъпо, тъпо, много тъпо копеле е това”, помисли си Джими.

– Звучиш много приповдигнато – каза Джеймс. – Ти да не би да си поет, Фърт? – опита се да сдържи саркастичните нотки в гласа си, но не успя. Въпросът му си звучеше като подигравка.

– Да, нещо такова, Джимибой, ха-ха. Измислям текстове за поздравителни картички.

Ченето на Джеймс увисна. Този тип убиваше дори удоволствието да му се подиграваш.

***

Кантората на Джеймс О’Браян се беше специализирала в делата на петролните и енергийните гиганти. Преди 15 години, когато той започна работа в „Джерард, Роман и Катц”, те бяха сравнително нови, казваха се „Роман и Катц” и се занимаваха с криминално право. Дребни дела. Защитаваха предимно малолетни престъпници, наркодилъри, крадци на коли. Тогава Джеймс започна работа при тях.

Малко след това към тях се присъедини и Рой Джерард, заедно с клиентите си. И парите си. Купи дела на Стив Роман. Десет години по-късно и Уилиам Катц се оттегли. Той беше принуден от Джерард да го направи. Джерард смяташе Роман и Катц за дребни риби, с дребни душички, които мислят на дребно и действат на дребно. И докато Роман се разкара навреме, за да освободи хоризонта, то Катц се беше застоял прекалено дълго. Уили Катц обаче се оказа упорит и надуши, че Джерард ще ги заведе надалеч. Така и стана, но Рой Джерард не харесваше Уили и направи всичко възможно да го притисне да си продаде дела и да го разкара.

Така и стана, но Катц си тръгна много по-богат, отколкото беше пред десет години, а Стив Роман беше загубил.

Джерард пък беше новата хищната риба в морето.

През 1996 година беше на 35, натрупал допълнително пачки върху семейното си наследство, а и не малко опит. Той превзе кантората и я сложи на друго ниво. Негова беше идеята да се съсредоточат върху делата на сериозни инвеститори. Благодарение на връзките си, доведе големи клиенти. Които доведоха още по-големи клиенти. Малко по малко започнаха да работят за регионални клонове на мегакомпании. Техни клиенти станаха „Шел”, „БП”, „Ферротек” и „Тошиба”.

Рой Джерард усети, че Джеймс имаше талант и не го разкара заедно с другите 8 души от персонала преди години. Дори с времето му се доверяваше все повече. Но никога достатъчно. Джими беше служител от 15 години. И винаги си оставаше на ръба да стане съдружник. И винаги една крачка назад от големите дела. 

Преди „Джерард, Роман и Катц” беше работил за миниатюрна канторка, която се занимаваше с околната среда. Бяха идеалисти. Смели.

Защитаваха еколози, обвинени в хулиганство, навлизане в частна собственост, дори екотероризъм. Съдеха петролни гиганти, избили стотици птици или хиляди риби къде ли не по света, компании за дърводобив, кланици заради нехуманното отглеждане на животните, моделиери заради палтата от естествена козина. Правеха го почти за без пари. Правеха го заради каузата. Вземаха малки хонорари.

Да, Джими О’Браян имаше и романтична страна. Освен манията му да избяга от мизерията, имаше и друга страна у него. Явно не беше лош човек по природа, просто много объркан и вманиачен по бягството от бедността и посредствеността.

Само за това беше мечтал през цялото си детство.

Но когато се махна от Елмууд, Луизиана, видя, че има много повече в света и за света от това, което си беше представял. Без да осъзнава, откри тази романтична черта у самия себе си. И изведнъж реши, че да иска пари и охолен живот съвсем не му е достатъчно.

Но това продължи за кратко.

За съвсем кратко – само няколко години след пристигането му в Лондон.

След това неволно се върна в детските си години и романтиката го напусна така светкавично, както и се беше появила.

И сега, 15 години след като беше напуснал малката кантора на адвокатите природозащитници, Джими, заедно с още двама адвокати, трябваше да поеме делото на регионалния клон на „БП” в Египет. Бяха оплескали нещата. Щяха да имат проблеми с бъдещите си инвестиционни планове. Екоорганизации ги притискаха заради разлив от техен танкер в Средиземно море. Случка, която трудно можеше да остане на заден план и трудно се покриваше от вниманието на хората, защото нефтеното петно за малко щеше да стигне до Южните брегове на Франция. До френската Ривиера. 

Сериозна възможност за Джеймс да изкачи много стъпала в кариерата си наведнъж.

Ето в този момент, както понякога планетите се нареждат в лоша конфигурация, лудостите на Джими О’Браян се подредиха в лоша линия.

Гузната му съвест се обаждаше често през годините. Професионалният скок от един полюс на друг – от защита на природата до защита на петролни гиганти, му се отразяваше. Странно за него, но с напредването на възрастта му, това го тормозеше все повече. Отначало лошото чувство се махаше с чаша уиски. После с две-три. А след това болното му съзнание искаше още и още приспиване. И така лекарството се превърна в болест.

Буцата в гърлото му се застояваше за по-дълго.

Майка му беше дошла от Елмууд. Заради рождения му ден, обясни отначало. После, между другото, изръси, че всъщност се разделили с баща му. Разбира се, че временно. Разбира се, че щяла да се върне при него. Но дотогава искала да поживее. Затова си събрала багажа. Затова беше цъфнала на „Хийтроу” в един красив пролетен следобед. Пък и рожденият ден си беше не лош повод.  

Съпругата му Емма като че ли се превръщаше във все по-далечен спомен за онова момиче, което някога беше. Сега не беше нищо повече от една досадна домакиня, която се интересуваше само от децата и къщата. Най-важно за нея беше кой перилен препарат да избере, коя домашна помощница е по-добра с парцала и прахосмукачката, какво да поръча от „ТВ шопинг” какво да сготви за вечеря и какво са правили двете момичета през деня – Силвия и Роуз – дъщерите им.

Животът на Джеймс все повече се превръщаше в гадна въртележка през годините, но в последно време се засилваше и засилваше, както никога досега. Започваше да му прилошава и в най-скоро време щеше да започне да драйфа в лицата на зяпачите от първия ред.

И всичко това се умножава по 1000, заради пиенето. Алкохолът прекарваше ужасите през своята си призма и ги караше да изглеждат още по-страшни. Да, алкохолът успокоява само начинаещите в пиенето. Напредналите, които са минали един определен праг, изпитват обратен ефект.

И така, животът на Джеймс О’Браян започна да придобива форма на тоалетна чиния, точно когато му се предоставяше възможност да напредне в кариерата.

Това му нави нервите още повече.

***

Като млад Фърт бил запален по изкуството. Джеймс не го интересуваше, но онзи държеше да си разкаже живота.

Сега работеше в магазин за мъниста и ръчно произведени бижута. Това, което не разказа, беше, че по-скоро го търпяха там. Бяха му приятели и го търпяха. Разрешаваха му да си продава тъпите картички. И да помага. Плащаха му някаква заплата, колкото да има някаква заплата. Което пък го устройваше, защото имаше много свободно време и възможност да си продава тревата лесно. Обикновено продаваше на дребно, но имаше и случаи да пробута по четвърт килограм наведнъж на някой закъсал екскурзовод, който не искаше да рискува и търсеше за клиентите си чужденци нещо евтино и бързо.

Някога Фрейзър бил художник, обикалял страната и рисувал. Благодарение на баба си. Старата го издържала. Платила дори за две години да учи в Париж. Щяла да плати и повече, но Фърт се издънил и го изгонили от университета. Прекалявал с наркотиците и го изловили в крачка.

Благодарение на бабката си купил и Буика. Ритнала камбаната през 2004-та и му оставила малко наследство. Всъщност той бил единственият в семейството, когото тя харесвала. Затова бил и единственият, който намазал нещо от парите й. Като бил млад му се радвала, че е бохем и човек на изкуството. Макар че бил бездарен художник и без грам фантазия. Бабето си било куку открай време. Самата тя – Емили, някога се изживявала като художничка. Също толкова бездарна, колкото и внукът й. Но зарязала бохемството, когато мъжът й умрял и тя трябвало да се грижи за фабриката за обувки, която наследила. Емили била особено недоверчива и сприхава. Затова не се доверила на никого да контролира фабриката и малко по малко я докарала до фалит. Затова и парите, които Фрейзър Фърт наследил от нея, били съвсем малко. Но тя държала именно той (и никой друг) да ги вземе.

Той ги взел, купил си Буик Ривиера и пропилял останалото по алкохол, наркотици, курви и екскурзия до Индия. След тази до Щатите.

– Това ми е единственият спомен от там, от Индия, искам да кажа – каза Фърт и взе от таблото на Буика една дървена фигурка на конник върху кон, вдигнал предните си крака,  – Другите ми спомени бяха изтрити от базата данни, ако се сещаш какво имам предвид… – Фрейзър намигна и посочи челото си. Искаше да каже, че беше изпушил толкова много хашиш, че мозъкът му приемаше Индия като картичка за Коледа – шарено, весело и двуизмерно.

Джеймс го гледаше безизразно през цялото време, докато плямпаше. Не искаше да бъде груб и го остави да говори. Фърт беше псевдо хипи, превалил средната възраст, плешив, а малкото все пак останала коса по скалпа му беше сплетена в мазна плитка. Носеше кръгли слънчеви очила, индийска риза, скъсано лилаво сако и ярко зелени панталони.

Естествено, живееше в Камдън Таун.

Думите „брадясал зеленчук” все се опитваха да си проправят път в съзнанието на О’Браян, докато гледаше псевдо хипито. Всъщност той не изглеждаше съвсем като хипи. Беше очевидна имитация на хипар. Самият Джими О’Браян някога контактуваше с хипари. Стари хипари, вихрели се още през 60те. Бяха приятели.

Този позьор е толкова хипи, колкото и самолетен инженер, мислеше си О’Браян.

Не съвсем хипи, не съвсем нищо. Просто нищо.

Да, сега О’Браян си помисли, че този тип наистина му прилича на брадясал зеленчук.

Беше нелеп.

Особено в опитите си да се прави на поет. Дори за най-елементарните неща говореше с такъв изкуствен патос и префърцунени изрази, че на Джеймс му идеше да му зашие един шамар. Затова предпочете да се съсредоточи още повече върху колата.

Тя се беше превърнала във фикс идея за него. Рожденият му ден наближаваше и той държеше да си направи точно този подарък. Фърт беше нелеп като анимационен герой, а притежаваше това най-важно за Джеймс О’Браян нещо. Джеймс О’Браян, който в последно време дори не мислеше за дъщерите си. За съпругата си пък съвсем. Тя отдавна беше започнала да го отегчава и да се превръща в сянка. Колата, която сега трябваше да кара, беше неин избор – Ауди А6 комби. Нещо, което побъркваше Джеймс. Струваше му се толкова стерилна тази кола, че му се повръщаше от нея.

Последното нещо, което сам беше избрал, беше евтина лула от битпазар в Единбург. Купи си я по време на служебно пътуване. Всичко друго беше избор на жена му – от чорапите и вратовръзките му, през телефона и компютъра, мебелите у тях и в офиса му, до колата на семейството.

Да, Джими не й обръщаше внимание и именно затова искаше да й угажда. Тя беше досадна и можеше да мрънка до последен дъх. За да продължи да я игнорира и тя почти да не съществува за него, Джими се беше примирил, че трябва да й държи устата затворена. Тоест – доволна.

Разбира се, това беше още един от спусъците на лудостта и проблемите му с алкохола. Само че той не го осъзнаваше.

***

Вече бяха останали само четири дни до рождения ден на Джеймс О’Браян. Последните два беше прекарал в мечти по Буика. А лондонското време реши да го удави в безконечен двудневен порой. През последните два дни нямаше почивка, в която да се покаже слънцето, нямаше синьо небе, нямаше топъл лъч. Два дни безспирен дъжд. Едри, сякаш пробиващи кожата ледени капки вода. Но Джими като че ли не забелязваше. Той не съществуваше в същата реалност, като останалата част от Лондон. Като останалата част от света.

Представяше си как държи ключовете в джоба си, как цял ден ги гали скришом, докато е на заседание или тъпа среща. Фантазираше си за съботите и неделите, в които щеше да бяга от семейството си и да се наслаждава на пътя. Една детска фантазия беше на път да се превърне в реалност.

Фантазираше си как дори няма да затваря вратата на гаража, а ще отпрашва с мръсна газ, гонейки изгрева.

***

Жена му видя обявите.

Пита за тях.

Защо трябваше да е толкова досадна? Защо трябваше да си завира носа навсякъде?

– Не, нищо… просто ги разглеждам.

Дали смята да си купува кола? Не, не, разбира се. Просто си разглежда. Носталгия, нали се сещаш?

– А, защо не? – попита го Емма.

Защо всичко, което казваше го дразнеше? Нищо особено нямаше във въпроса й. Нищо лошо нямаше, че го разпитваше за Буика, нали? Дори само от чисто любопитство да беше, какво пък толкова!

Но напоследък всичко и всички дразнеха Джими О’Браян. Всички. Искаше да се скрие в някоя пещера и да не чува човешки гласове.

Защо трябва да се обяснява какво ще прави? Ако каже, че ще си купува кола, какво ще последва? Ами ако започне да задава въпроси? Защо ти е? Защо ще харчиш пари? Защо, защо, защо?

Кой иска да минава през това?

Не и Джими.

Набързо събра листовете със снимките на Буика и ги прибра.

***

– Джимибой, радвам се да те чуя.

Оставаха два дни до рождения ден на Джеймс. Майка му беше успяла да се скара и с него, и със съпругата му по-рано през деня. Дори им отвъртя по един шамар. По-късно не си спомняше нищо, защото беше доста пияна. Час и половина след това и Джеймс беше вече доста пиян. Което не беше добре, защото му предстоеше среща с хората от „БП”.

Дрехите му бяха мокри от продължаващия вече сякаш един век дъжд. Упорит дъжд. Не спря дори за 5 минути.

Докато се наливаше с кафе и специалната семейна отвара за отрезвяване, Джеймс трябваше да събере всичките си сили, за да проведе и този разговор с псевдо хипито Фрейзър. Това, което предстоеше да чуе, никак, ама никак нямаше да му хареса. Но освен това щеше да сложи началото на една вълна от събития, които така щяха да преобърнат живота на Джеймс О’Браян, че вече нищо нямаше да е същото. Никога.

– Джимибой, радвам се да те чуя – каза Фрейзър от другата страна на слушалката.

И изведнъж облаците се преместиха от лондонското небе директно върху самия Джими. Всички те се събраха и застанаха над главата му.

НЕЕЕЕЕЕЕ! НЕ! НЕ! НЕ – крещеше след съвсем малко Джеймс О’Браян. Крещеше така сякаш се опитваше да изгони някакво първично зло от живота си. Появило се изневиделица и покрило със сивочерен облак слънчевото му царство. Само дето и останалата част от „царството” му напоследък беше сивочерна. Така че единственото му спасение от тая гадна помия беше…

… му беше отнето!

– Разбираш ли, Джимибой, другият купувач дава повече. Казах ти, че става дума за пари. Трябват ми много спешно. И колкото повече толкова по-добре.

Другият купувач, който и да беше този изрод от ада, беше направил доста по-добра оферта от първоначално исканите 3000 паунда. Каква? Лайното не казваше, но била по-добра. Много по-добра.

(Може ли да наддава?)

(Не може.)

(Защо?)

(Сделката е сключена вече.)

(Точка.)

(Документите са подписани и всичко е приключено.)

Мозъкът наО’Браян му подхвърли жълта бележка. На нея пишеше: Как ти харесва това?!

Не ми харесва, ама никак!

Копеле!

***

–продължава на следващата страница–