Беше се надявал на нещо друго. Беше се надявал да са размислили. Беше се надявал на… кой знае! На нещо друго. Не на ТОВА!

Бяха изнесли всичките му лични вещи от офиса му и сменили ключалката. Да отидел да си ги вземе. Доста пречели.

Джими се опита да разбие слушалката. След това я остави да виси и се върна при брадясалия зеленчук в „Белия лъв”.

– Всичко наред ли е, Джимибой?

– Я се шибай!

Взе си сакото и излезе без да плати. Кретенът да се оправя както намери за добре.

***

Кантората не беше далече. Нямаше нужда да бърза, но просто не можеше да ходи бавно и спокойно. Блъскаше се в хората. Времето не беше особено хубаво, но поне дъждът беше спрял и хората можеха да се разхождат. Пролетните групи туристи вече бяха плъзнали на групи, по двойки, по тройки. Сякаш всички бяха излезли по улиците и всички вървяха срещу него. За да избегне поредната тълпа, направи рязка крачка встрани и се блъсна в сергия за сувенири, изкарана пред магазинче. Всякакви пластмасови боклуци се разпиляха по земята. Спря се. Донякъде от болката, която изпита при удара. Вдигна няколко от боклуците и ги върна на сергията, преди собственикът още да успее да излезе.

Мечета, облечени като гвардейци с етикет „произведено в Китай”. Ключодържатели с британския флаг. Произведени в Китай. Калъфки за телефони – с британския флаг, със скъсан британски флаг, с британския флаг, оцветен в цветовете от знамето на Ямайка и листо канабис. Произведени в Китай. Очила, върху чиито стъкла пишеше: „Аз (сърце) Лондон”. Произведени в Китай. Очила, върху чиито стъкла имаше британския флаг. Произведени в Китай.

Джими ги хвърли на земята и продължи. Зад себе си чуваше, че някой крещи нещо. Вероятно собственикът на сергията. Нещо във вида на Джими О’Браян изглежда беше отказало онзи да го гони. Задоволи се само с крясъците.

***

Два часа по-късно си беше у дома и седеше сред неразопакованите кашони с личните си вещи, които беше донесъл от офиса си. От бившия си офис. Гледаше към телевизора, без да вижда нищо. Обичаше „Топ Гиър”, но със същия успех можеха да показват и курс по градинарство. Щеше да му обърне точно толкова внимание.

Вдигна поглед вяло. Очите му се движеха бавно. За секунда или две главата му се движеше в една посока, а очите – в друга. Правеше го на всеки няколко минути. Да, изглеждаше налудничаво.

Погледът му се спираше подред на снимките над камината, на библиотеката, на масичката до него и на онази пред него, която стоеше в далечния край на всекидневната.

Видя една смешна. Той и жена му на Хелоуин парти у съседи в Челси. Маскирани. Той като капитан Джак Спароу, а Емма – като Елизабет Суон (героинята на Кийра Найтли от същия филм, ако се чудите). Единственото нещо, което го накара да се засмее през последните седмици. Не, не снимката. Спомен от партито. Там имаше двама кретена, облечени в сравнително тесни черни дрехи, накичени с всякакви никелирани, лъщящи безформени и заострени джаджи. И дълги фалшиви бради. О, да – и слънчеви очила.

„Какво сте вие?”, беше ги попитал Джими. Разбира се, беше пийнал здраво. Но това беше преди години. И той не помнеше колко, но помнеше, че бяха годините, когато беше щастлив. И весел. И забавен. Дори за околните. „Зи Зи Топ ли?”

„Ние сме фюжън Дядоколедовци!”, беше отговорът, придружен с най-сериозните, дори намусени физиономии, на които онези двамата сигурно са били способни.

Джими О’Браян ги беше гледал тогава втренчено поне 5 секунди, преди да избухне в смях. Те бяха сериозни. Не, не се шегуваха, както очакваше да се окаже. Бяха сериозни.

Хубаво е да носят подобни отличителни знаци, беше си помислил той, хубаво е кретените да се разпознават отдалече. И беше продължил да се смее, без да сподели всичките си мисли с тях. Спря се след: „Хубаво е да носите подобни отличителни знаци!”

Гледайки тази снимка, Джими неволно се усмихна. За пръв път от… и той не помнеше откога.

Но усмивката бързо си отиде, когато отмести погледа си от рамкираното парче спомени.

И се върна в обичайното си лепкаво блато от депресиращи мисли и планове за отмъщение.

***

(Ако Буикът не е мой, няма да е ничий!)

***

На следващия ден Джими О’Браян имаше рожден ден.

Ставаше на 46 години.

Останал без работа, без шансове за работа. С наследствен алкохолизъм. Затворен в черупката на семейното си щастие. С дупка от куршум в душата. И без ПОДАРЪК. За капак щеше да посрещне рождения си ден с майка си, която пиеше повече и от него. И която нямаше да спре да го връща в спомените от детството му. Където той не искаше да се връща. Нямаше да спре да разказва истории. Просто нямаше да спре.

***

(Ако Буикът не е мой, няма да е ничий!)

***

Беше добре, че Джими знаеше къде живее брадясалият зеленчук. Беше добре за плана му.

Или не беше добре?

Може би, ако не знаеше, нищо от това, което последва, нямаше да се случи?

Да, нямаше.

***

(Ако Буикът не е мой, няма да е ничий!)

***

Ето го! Стои си там на улицата. Сред другите съвременни европейски коли изглежда като звяр. Като огромен звяр от древността, излязъл, за да ги убие и изяде.  Но още се спотайва сред тях, скрит в градската джунгла, приклекнал. Готов да изреве и скочи. Да изреве със своя огромен 8-цилиндров двигател с 455 конски сили и да скочи върху другите беззащитни автомобилчета, които приличат на детски играчки до него.

И да ги разкъса.

Паркиран.

Притихнал.

~Буик Ривиера~ продължава ТУК