Photos/illustration: Alex Tomoff

1

Човек трябва да е много смел и да има огромно сърце, за да бъде супергерой. Трябва да е още по-смел и с по-голямо сърце, за да бъде Еди. Но всичко е наред, защото Еди е смел като никой друг и има най-голямото сърце на света. Плюс това е супергерой. Той е Спайдърмен.

Еди работеше на гробището в малко, неизвестно градче на юг. Работата му беше да изписва имената на покойниците върху надгробните им плочи. Или да възстановява по-старите и захабени. Понякога крадеше от боята на работилницата и поправяше надписи безплатно. Той умееше да разпознава добрите хора и знаеше, че е негов дълг да им помага, когато те сами не могат да се справят.

Еди започнал работа на гробището още на 10 години. Работел заедно с баща си, който явно е бил най-добрият художник на надгробни плочи в целия свят, поне по думите на момчето.

С Еди ме запозна Дани – наскоро изгряла филмова звезда с главна роля в независим филм, спечелил няколко награди на фестивала в Кан. Дани беше от същото забутано градче и също беше 27 години, като Еди. Двамата ходили заедно в началното училище и живеели през две къщи един от друг.

Аз ли какво правех в това забутано градче? Там имаше… как се казва, за да не звучи грубо… санаториум. Място, където хора с по един-два изгорели бушона, прекарват време, достатъчно, за да се върнат към външния свят, без да представляват опасност.

Преди са му викали лудница.

Аз работех за Канал 4. Бях между най-добрите репортери на новинарския екип. Но… но се случи така че и моите бушони изгърмяха.

Как?

Ето как:

През пролетта телевизията си смени собствениците. След като това се случи, започнаха масови съкращения. Падаха глави на репортери, продуценти, водещи, цели предавания потъваха и отиваха в историята, администрацията беше намалена наполовина. Истинска сеч.

Новите шефове си докараха нови лакеи. Които пък станаха по-малки шефове. Новините също се сдобиха с няколко такива. Двамата продуценти бяха сменени. И всички трябваше да треперим за постовете си. Това не беше работна атмосфера, а ад. Всички се скъсвахме от работа, а насреща получавахме само ехидно пренебрежение, усмивки, погледи и кимане с глава, които сякаш означаваха: „Ти, ти и ти… сте следващите! Няма измъкване, брадвата е приготвена и наточена!” Липсваше само зловещ маниакален смях – като на злодеи от старите филми.

Беше началото на май, слънцето вдъхваше живот на цветя, треви, животни, на целия свят. А аз бях започнал да се спаружвам като стафида. Душата ми беше най-спаружена. Тъкмо започвах да преживявам развода, когато дойде новият удар.

От седмица вече си търсех нова работа, когато един от новите продуценти ме извика. Обясни ми, че съм ценен за Канал 4 и иска да ме задържи. Затова трябвало да преразгледаме договора ми и да го преподпиша. За целта обаче трябваше да ме преместят в друго предаване. Чисто фиктивно, обясни ми той. Ще работя пак за новините, да не се притеснявам. Само дето… разбираш ли… щатът на новинарите бил намален. Отгоре, от големите риби. Искали съкращения. Те не разбирали от истински новинари.

(намигване и усмивка, които май трябва да ми разтопят сърцето.)

Въпреки големите шефове и тъпите им желания

(какви задници, а!),

ние истинските професионалисти трябвало да се подкрепяме. Те – продуцентите, знаели кой е ценен и кой – не. Решили, че трябвало да ме задържат. Затова щели да ме преместят в някакво токшоу, само на документи, пък аз да продължа да работя за новините. Административна маневра, нищо особено.

Така изкарах до края на лятото. Тегави, лепкави дни. Някой кретен реши да пести пари дори от климатиците. Работеха по 4 часа на ден – в най-големите горещини. През останалото време се охлаждаха само техническите помещение, монтажните стаи и офисите на големите клечки. Нюзрумът беше като преддверието на ада. 

Беше сутрин в края на август и аз се качвах с асансьора. Тогава трябваше да изслушам речта за дамската чанта. Имах махмурлук, събитията от последните месеци ми навиваха нервите и имах безсъние, което пък лекувах с бърбън. В асансьора смърдеше на препарат с белина и това още повече дразнеше чупливите ми сетива.

– Дамската чанта е като живо същество.

Предположих, че говори на мен, защото бяхме само двамата, но предпочетох да се направя на глух.

– Постоянно се променя – продължи тя, – като сложиш нещо вътре, то изчезва, оживява, крие се,

(о, не!)

бяга от ъгъл в ъгъл, променя си формата.

            (моля те, млъкни!)

Огромен кошер от червила, гримове, ключове,

            (гади ми се, мисля, че ще повърна!)

бонбони, шоколад, хм, вафла, дъвки, ментос, тик-так,

тампони, ябълка, тефтер,

            (тампони? тя „тампони” ли каза? наистина ли трябваше да сподели и това?)

            ох, ето го скапания телефон!

            Честно казано аз бях по-щастлив, че си намери телефона, отколкото беше тя.

            Обърнах се да я погледна с един от любимите си злобни погледи. Насреща ми имаше средно дълга изрусена почти до бяло коса, загар като на бразилски рибар, дрехи – неопределени – аз ги наричам парцали, но явно са модерни, а и не скриват много от плътта, което май беше търсен ефект. Години – не повече от 28.

            Усмихна ми се.

            Аз не й се усмихнах в отговор.

            Исках да се разкарам от миризмата на белина, колкото се може по-скоро. Вратата се отвори и тя слезе – един етаж преди мен. Нещо в злобната ми глава, наполовина пияна, наполовина с махмурлук, се счупи. Изведнъж ми се прииска да направя нещо… нещо… нещо агресивно. Исках да я обидя. Когато тръгна по коридора, още преди вратите на асансьора да се затворят, подсвирнах просташки след нея. Това можеше да бъде естествена реакция. Ако бях моряк или развратен строителен работник. Мацката си въртеше задника като страстна, гореща топка бита сметана, която те приканва да я оближеш.

            Само че аз не бях нито моряк, нито строител. Постарах се да прозвучи колкото се може по-грубо и обидно. И за да е пълна картинката включих и нещо по-вербално:

            – Ммммм, вкусно! Ям, ям, яммммм! Искам от товаааа! – плюс разни други звуци, които обикновено ще чуете от редовните клиенти на МакДоналдс, докато се борят със супер голямото меню.

            Тя се обърна и ме изгледа някак равнодушно. Дори се усмихна.

            След като свърши емисията, продуцентът ме извика и ми съобщи, че съм уволнен.

КАКВО!

ЗАЩО!

Жената от асансьора.

Била новата ми шефка от онова скапано токшоу. Поинтересувала се кой съм и с удоволствие научила, че съм й подчинен.

– Аз работя за новините, забрави ли!

– Така е на практика, но… на документи… официално, сещаш се… не работиш за нас, а за нея. И… тя може да те уволни.

– Разберете се помежду си, дяволите да ви вземат! Уволнява ме някаква пикла, за която дори не работя!

– Всъщност работиш.

Не, не става, не, не може, не, тя няма да размисли, да, правилно съм предположил – тя наистина спи с един от шефовете, големите риби. Да, нямам шанс.

Същата вечер отново се напих. НАПИХ. Толкова бърбън, колкото изпих, са поемали само Чарли Шийн, Леми Килмистър и буретата във фабриката на „Джим Бийм”.

– Дребни? Имате ли някоя монета? – протегнал беше здравата си ръка.

– Нямам, съжалявам. (дори се извиних!)

Не съм лъгал, наистина нямах никакви пари в брой, дори една монета нямах в джоба.

– Моля ви, не съм ял от вчера.

Погледнах го. Беше ми познат по физиономия. Всеки път, когато минавах, все не беше ял от вчера.

– Наистина нямам никакви пари! – добре де, аз какво трябваше да направя, да му дам кредитната карта да си изтегли малко ли?

И тогава онзи поглед.

Мразя, когато правят така, помислих си. Ако им дадеш пари, те гледат с презрение, сякаш не си им дал достатъчно. Ако им дадеш повече, пак не е достатъчно. А, ако не им дадеш, казах си, те гледат все едно ти, точно ти и никой друг на този свят, си виновен за това, че нямат ръка или крак, или, че са на улицата в този момент.

Това си казвах наум. Но макар и на  ум, пак крещях – вътре в главата си. И в онзи момент нещо се е случило, но не помня какво. Възможно е, както свидетелите го описаха по-късно, наистина да съм го ударил, съборил на земята и да съм го ритал по краката.

Възможно е.

Разбрахме се да не повдига обвинения. Платих му. В крайна сметка все пак му дадох кредитната си карта, за да си изтегли малко пари… един вид.

Ето как ми изгоряха бушоните и се озовах в санаториума. Добре, признавам, че това беше последната фаза. Две години преди това жена ми се разведе с мен. Не ме обичала вече. Така ми каза. След 10 години брак, просто не ме обичаше повече и искаше да си върне свободата. Нямахме деца. Бяхме се оженили, когато и двамата бяхме на по 35. Аз обаче не спрях да я обичам.

И така преди две години започнах да получавам нервни кризи. Слаби, но все пак… Помагах си с алкохол, който първо ме успокояваше, но в последно време беше започнал да оголва нервите ми и да засилва нервните кризи – нож с две остриета. Кризите ставаха все по-силни и чести. Трябваше ми известно време далеч от света и на спокойствие.

Близките ми и приятелите ми се намесиха и ми помогнаха да взема решението. Те също мислеха, че отгоре на всичко пия прекалено много и че скоро съвсем ще си изпържа мозъка. Затова заминах на безсрочна почивка.

Постъпих към края на септември.

***

Съквартирантът ми в санаториума страдаше от агорафобия и постоянна тревожност. Когато сестрата ни запозна, дори не ми подаде ръка. Сви се на леглото си, полуседнал, полулегнал, и прегърна коленете си. Когато сестрата излезе и ни остави сами, той се разплака. Това му се случваше често. И той не знаеше защо. Беше най-новият симптом в болестта му. Просто изведнъж започваше да хлипа, което прерастваше в рев, без никаква причина.

Казваше се Ароян – среден на ръст, трийсет и няколкогодишен, с издължена яйцевидна глава, започнал да оплешивява над челото. Носеше сива размъкната тениска и сив анцуг. Бивш автомонтьор. Не беше напускал апартамента си от две години. Страхувал се от всичко. Загубил си работата. Жена му вече не издържала живота с него. Тя трябвало да се грижи за парите на семейството, за пазаруване, за сметки, а отгоре на всичко и за съпруга си, който плачел без причина или умирал от страх от сенките на клоните през нощта и получавал тежки нервни кризи и гърчове. Последен напън да спасят брака си – или клиника, или развод.

Нещо ми подсказваше, че пълното му оздравяване беше просто фантазия, а спасяването на брака му възможно колкото снежна буря в Сахара. А аз много добре знаех как действа разводът. Не го чакаше нищо добро. Само още психо-спусъци, които да пуснат още куршуми през болния му мозък.

Една нощ, два дни по-късно, го чух да плаче. Сутринта не се сдържах и го питах пак ли не знае защо е ревал.

Този път знаеше. От яд. На себе си. Сам се беше докарал до тук. Друсал се 10 години – откакто бил на 15 докато станал на 25. Сърцето и носът му бяха скапани от кокаин, а мозъкът му се изпържил от халюциногените, с които експериментирал.

Спрял, изчистил се, оженил се и дошло време за плащане на сметката – панираният му мозък дал накъсо и започнали кризите.

2

Седмица, след като се настаних, се срещнах с Дани – актьорът. Той не ме позна, но аз го познах, бях правил интервю с него преди година и половина, когато още играеше в някакъв скапан сериал.

Въпреки, че беше най-известният наоколо, господин Голяма Звезда, Дани беше най-безинтересният човек, с който се срещнах по време на престоя си в онова градче. Но тогава още не знаех, че това ще е така.

Затова и го заговорих, докато чакаше в градината. Той първо се стъписа, но после разбра, че не съм от опасните пациенти и се успокои. Когато някой се успокои за или от нещо, обикновено се отпуска и става по-приказлив и открит. Не знам защо – някаква биохимия на тялото, предполагам.

Представих му се и го подсетих за интервюто, което бяхме правили.

Даже се усмихна.

Беше дошъл на свиждане. На Еди.

Заразпитвах. Уж небрежно и ей така – от обикновено любопитство – разговор колкото да минава времето.

Еди и баща му спасили живота на новоизгрялата звезда Дани, когато били деца. А сега Еди беше в санаториум за душевноболни.

Когато разбрах повече за Еди, реших, че искам да напиша нещо за него. Не бях съвсем сигурен какво. Може би не цялата му история – без сърцераздирателни описания на детството му в детайли, може би по-скоро нещо за настоящето на Еди, само с бележки за детството му и, разбира се – основното – героичното спасяване.

Историята си заслужаваше и реших да я напиша.

Седмица след постъпването ми, вече бях от привилегированите пациенти, които имаха право да ползват стационарен телефон. Скоро щяха дори да ми върнат и мобилния. Важно е да се държиш добре – хората ти вярват, че наистина се подобряваш.

Първо се обадих на стар приятел. Плъха. Плъха беше на 75 години и все още заместник главен редактор на вестника, откъдето започна кариерата ми. Някога велик, а сега посредствен ежедневник с тираж, намаляващ по-бързо и от облеклото на стриптийзьорка. Това… това последното беше глупаво сравнение. Знам.

Около Плъха се чуваше странен шум. Веднага се сетих какво е. Вентилаторът в тоалетната. Дебелото му черво не беше наред от поне 20 години.

Казах му за Еди и историята, която исках да напиша.

Дали ще има място във вестника?

Може би.

Защо точно там ли?

Знам ли… Пикът в кариерата е зад гърба ми, цял свят разбра, че съм получил нервен срив и че пия като смок, че съм пребил просяк, че съм уволнен от жена, която преди 10 години още е била в гимназията (може и преди 5 да е била там, откъде да знам!), бъдещето не рисуваше звездни замъци за мен, кой ще приеме материала ми? Сериозно, кой? Защото, ако имаше предложения, веднага щях да ги изслушам.

Предложението беше следното: да напиша каквото мога, пък ще видим. Точно така каза: „ще видим”. Толкова. Тоест можеше историята да не намери място дори в неговия „Новини от Лайноград”, така ли! Трябваше да пробвам само по таблоидите ли! Дразнеше ме нарочно. Дани, когото Еди е спасил някога, все пак беше звезда. Новоизлюпена, но звезда. Можех да завъртя историята около него.

– Ей, Плъх – казах аз. Той само изсумтя, – Ставай от тоалетната чиния! На бас, че киснеш там повече от час. Вече си го снесъл, няма нужда да седиш върху него и да го мътиш! – и затворих телефона.

***

– Той ми спаси живота – беше ми казал Дани.

(Може би има история тук, а?)

Като репортер, имах винаги включен радар за истории, нездраво любопитство, досаден арсенал от въпроси и лепкаво присъствие, което не оставяше човека насреща намира, докато аз не решех, че трябва.

Еди идвал в санаториума от време на време, когато кризите му ставали по-чести и продължителни. През това време съвсем се откъсвал от реалността и възприятията му за  заобикалящия го свят го подвеждали. Налагало се да го прибират в санаториума за известно време, за да го пазят да не се нарани. В такива моменти вярвал, че наистина е Спайдърмен.

Веднъж дори метнал въже за простор, за което си въобразил, че е паяжината на Питър Паркър, и очаквайки, че се е залепило за отсрещната сграда, се метнал. За щастие само от втория етаж. Това приключило с пукната кост на стъпалото, изкълчен глезен и натъртвания. Но за да не става по-зле, Еди прекарваше тези особени моменти под надзора на докторите.   

– Той ми спаси живота… – каза Дани.

***

Ежедневието ми беше повече от спокойно. Това не беше една от онези клиники, в които ви карат да миете пода, да боядисвате стените или подобни глупости. Тук нямаше физически труд за терапия. Тук залагаха на по-меки методи. Някой би казал, че меките методи не вършат работа. Може би, но това не беше рехабилитационна клиника за алкохолици и наркомани, а за душевно изтормозени хора, които търсят спокойствие. Пък и аз не бих отишъл в някое от онези места, където трябва да извършвам тежък физически труд. Аз нямах нужда от рехабилитация, а от спокойствие.

Отначало ме държаха на ксанакс, за да съм по-спокоен. Дойдеха ли кризите, тичаха със спринцовката с диазепам. Но често се случваше да не помогне и тогава слагаха и още нещо, което отказваха да ми кажат какво е. Но във всеки случай ме отнасяше като балон с горещ въздух над зелено поле, пълно с лалета.

Май човек дори да не беше наркоман, спокойно може да се превърне в такъв в тоя санаториум, а? После да му мислят рехабилитационните центрове. От тук хората излизаха спокойни.

Започвах да ставам параноичен, не исках да свърша като съквартиранта си – с паниран мозък.

За щастие аз определено не бях тежък случай и бързо минах на съвсем леки антидепресанти. Терапевтът ме учеше как сам да си овладявам кризите. Скоро ме включиха в груповата терапия.

***

След като си бях спечелил правото да ползвам телефон, видях, че с добро поведение се постигат много неща. Така че наблегнах на него. На доброто поведение. Спечелих си и правото да излизам извън лудницата. Санаториума, де.

Искам да кажа дори извън двора – във външния свят. Бях успял да говоря с Еди, докато още беше вътре. Но вече от седмица се беше върнал към задълженията си на гробищата. И тези на супергерой, предполагам.

Разбрахме се да му отида на гости, веднага щом ми разрешат да излизам. Аз стоях доброволно в санаториума и можех да напусна когато си поискам. Да напусна завинаги, имам предвид. Но, ако щях да стоя за лечение, то имаше правила, които трябваше да спазвам. Да не ме пускат във външния свят беше едно от тях. Така че – чаках.

~продължава на следващата страница~