3

Приготвях се за вечерята с Еди и майка му. Дани също щеше да бъде там. Сервираха ми предястието още в санаториума – през малко прозорче, в хартиена чашка и чаша вода за преглъщане. Сестрата ме предупреди в никакъв случай да не пия алкохол тази вечер и още много, много вечери занапред, докато съм на лекарства.

Усмихнах се нахално и казах, че и през ум не ми е минавало.

Бях с дънки, стар суитчър и кецове. Както малко по-късно разбрах – доста зле облечен за случая. Дори Дани беше със спортно сако и елегантен панталон. А Еди и майка му все едно се бяха приготвили за вечеря с английската кралица. Да, дрехите им бяха стари и захабени, но чисти и те ги носеха с такова достойнство, че изглеждаха все едно са морски офицери, отишли да получат специалните си медали. Костюмът на Еди му беше омалял и крачолите не стигаха до обувките, а когато седнеше, сигурен съм, че коланът се врязваше в корема му, но той не си и помисляше да го разкопчае. Както бих направил аз.

Майка му беше облечена в елегантна вечерна рокля с гол гръб. Елегантна по стандартите на дълбоката провинция отпреди 20 години, но все пак елегантна. Добре де, леко кичозна.

Къщата направо крещеше, че има нужда от ремонт. Но пък подобни къщи обикновено имат нужда от ремонт още щом архитектът начертае плановете за тях. Личеше си, че Еди и майка му нямат почти никакви пари. И че не са познавали кой знае колко по-добри времена.

Дани не ме беше предупредил, така че не знаех. Дойде ми малко изневиделица, но мисля, че се осъзнах навреме. Майката на Еди беше… малко особена. Не го схванах веднага, защото не й личеше почти по нищо. Но с течение на разговора осъзнах, че ми прилича на дете, което се мъчи да се държи като възрастен.

Тя беше сравнително слаба жена. Изглежда е била много стройна, а е започнала да трупа килограми съвсем наскоро – едва преди няколко години. Имаше интересно лице. Със сигурност някога е била много красива, но нещо в погледа и цялото й излъчване те спираше да си мислиш за нея по този начин. Имаше нещо… сухо. Да, сухо. Сякаш душата й се беше свила, изсъхнала, като стара ядка, и се свила навътре и смалила. Беше се отдръпнала от обвивката на тялото й и то беше започнало да линее.

Първият момент, в който картинката ми се изясни съвсем, беше когато заразпитва Дани дали си има приятелка. Щях да си глътна вилицата. Жената явно не четеше вестници. Дани имаше повече „приятелки”, отколкото дрехи.

Той обаче се притесни. Наистина се притесни, все едно беше на 12 и някоя любопитна леля го притискаше към стената с въпроси за момичета. Изчерви се и се изкикоти като хлапе. Дани ми изглеждаше друсан. Погледът му беше замъглен, говореше бавно и движенията му бяха бавни – все едно се намираше между най-скъпите порцеланови чаши на света и внимаваше случайно да не бутне някоя.

Както и да е.

Тя обаче… Тя…

Разговорът беше странен.

– Хайде, хайде, кажи де! – приканваше го престорено лукаво да й отговори, – Кажи! Има специално момиче, нали, Дани?

– Да… – Дани смутено й отговори, а Еди се изхихика глуповато.

– Дано да осъзнава каква късметлийка е – намигна му тя. – Знаете ли, че Дани е най-известният човек в нашия град? – обърна се тя гордо към мен.

Знаех, разбира се. Кой можеше да бъде по-известен от него в тази забравена от Бога дупка? Едно от онези градчета, за които ще чуете само, ако кметът му изобрети формула за вечен живот или кацнат извънземни. Или, ако ви се наложи да посетите прекрасната му лудни… санаториум.

– Дани е нашата звезда! – продължи жената. Аз кимах, – Целият град го гледа как изигра най-добрата роля на Питър Пан.

Спрях да кимам.

Какво?

Питър Пан ли?

Кога пък е играл Питър Пан?

Погледнах Дани въпросително, но той само се усмихваше с отвеян поглед.

– Питър Пан ли…? – все пак не се въздържах.

– Да – каза тя, – Питър Пан. Най-добрият Питър Пан – гледаше го и му се усмихваше с любов, все едно говореше за собственото си дете, – В училищната постановка – обърна се към мен, за да ми разясни. – Целият град се влюби в него тогава. Всички момичета му се лепят.

Ахааа…

Училищната постановка.

Затова беше звезда, значи. Не заради филма с няколко награди в Кан. Не дори и заради сериала. А заради училищната постановка.

Пак погледнах Дани.

Нищо.

Той не гледаше към мен. Избягваше погледа ми.

– Някой ден Дани ще стане звезда, ще участва във филми – продължи тя, докато го гледаше с любов.

И тогава, в онзи момент ми просветна, че майката на Еди също имаше някакъв проблем, който й създаваше нейна собствена реалност.

– Ами вие? – обърна се към мен, а аз застинах, – Вие с какво се занимавате? – отдъхнах си… нямаше да обяснявам дали си имам приятелка.

– Журналист съм. От телевизията. Бях, по-точно…

– О, така ли! Това е страхотно. Защо не интервюирате Дани тогава? Той е звезда.

– Аз вече съм… – преглътнах края на това изречение, – Да, разбира се, защо не! – казах.

Хубавото на този разговор беше, че не ми се налагаше да навлизам в срамните детайли от живота си. Тя не ме попита какво правя в града им, сякаш това, че съм там, беше най-естественото нещо на света. Не се интересуваше много от мен, така че нямаше нужда да обяснявам нито, че съм разведен, нито, че са ме уволнили, нито, че съм гост на прекрасния им санаториум. Нищо такова. Тя си говореше предимно с Дани. Не спечелих вниманието й, дори когато я попитах дали мога да пиша за сина й Еди. Можело, разбира се.

По-късно Дани ми обясни: откакто се разболяла, започнала да пренебрегва Еди все повече и повече. Дори се държала грубо с него. Според лекарите това било заради натрупана неосъзната агресия през годините. Еди бил по-различен, сещате се – „специален”, още откакто се родил. И това доста объркало живота й. Особено след като останала сама с него. И след като самата тя започнала да се разболява, мозъкът й вече не създавал онази бариера, както преди – бариерата, която не й позволявала да осъзнава и демонстрира омразата си към Еди дотогава.

Сбогувахме се към осем и половина. С Дани си тръгнахме заедно. Той обеща да ме закара в санаториума. А с Еди се разбрахме да се срещнем още на следващия ден. Той почти не продума цяла вечер. Само се усмихваше.

– Защо не ме предупреди?

– Надявах се днес да е добре – каза Дани, докато отключваше мерцедеса, – Не винаги е… такава. Понякога умът й е съвсем бистър и тя си спомня всичко прекрасно. Тогава осъзнава и болестта си. Но по-често е…

– Как се грижи за Еди?

– По-скоро е обратното. Еди се грижи за нея.

– А когато той получава неговите кризи? Тогава кой се грижи за нея?

– Съседите. Аз. Различно. Когато бях дете, се грижих за тях повече. Откакто не живея тук, съседите по-често, разбира се.

Дани се обърна и видя любопитния ми поглед.

– Какво? Длъжник съм им. Нали ти казах, че Еди и баща му ми спасиха живота!

– Да, да. Ясно.

– А, как така никой не е прибрал момчето? Някой от социални грижи?

– Това е малък град, всички се познават. Законите и правилниците тук не важат по същия начин като в големите градове. Тук хората карат повече на морал, повече на неписаните, отколкото на писаните закони. Еди няма да се чувства добре далеч от майка си.

Обърнах се и се загледах в пътя.

Санаториумът беше накрая на града. До него водеше път, който свършваше пред главния му вход. Не го заобикаляше, а свършваше там. Нататък нямаше нищо.

Слязох.

Преди да затворя вратата на колата, го попитах:

– Дани, друсан ли си?

– Не. Разбира се, че не.

– Добре – каза аз и затворих вратата. Той обърна колата и си тръгна.

Беше дошъл за известно време в родния си град, за да си почине от снимките на филма, от премиерата в Кан през пролетта, от разните международни фестивали. Да събере сили. Така ми каза.

4

Под якето си Еди носеше горната част от костюма си на Спайдърмен, а върху надгробната плоча беше оставил маската. И двете бяха доста избелели и скъсани тук-там.

Санаториумът и гробището бяха на противоположни краища на града. Така че трябваше да го прекося целия. Но това не отнемаше много повече от половин час бавно ходене с чаша кафе в ръка. Аз, разбира се, не пиех кафе – беше ми забранено. Кафе, чай, какао, кока-кола, въобще каквато и да е напитка или храна с кофеин или друг стимулант. Трябваше да се поддържам спокоен.

Затова пиех лимонада.

– Дааа… – смотолеви притеснено Еди, когато го попитах дали го наричат Спайдърмен, и се усмихна някак неловко и срамежливо.

– А всъщност ти истинският Сапйдърмен ли си? – осъзнах колко глупаво звучеше въпросът ми, в момента, в който го чух да излиза от устата ми. Идея си нямах как да се държа с това момче. Надявах се да не се е обидил.

– Неее – отговори той и сведе поглед към земята. После се усмихна и добави: – Спайдърмен не е истински.

Погледна ме и запристъпя от крак на крак, докато чакаше следващия ми въпрос.

Сега вече не знаех как да реагирам.

– Защо те наричат Спайдърмен, тогава?

– Сигурно заради това – каза Еди и посочи към гърдите си малко сковано. Наведе и глава, сякаш, за да се увери, че сочи към правилното място. Сочеше костюма на супергерой, – И заради това – добави и посочи маската върху надгробната плоча.

– А…

(какво да попитам? Какво, какво?)

– Защо ги носиш?

(това е най-логичният въпрос. Нали? Нали?)

– Те са ми подарък. От баща ми.

Еди сякаш малко се скова.

– Не, не точно тези – продължи той, – такива същите, но други. Онези бяха за деца. Малки. Аз няма да мога да ги сложа вече, нали? – загледа ме все едно наистина очакваше да му отговоря.

– Да – объркано отговорих, – няма да можеш.

– Тези са от мама, но са същите като онези от татко. Но са за големи.

Добре, това е само предположение, но всички, които разпитах, го подкрепят: мисля, че Еди носи костюма на Спайдърмен, защото е спомен от баща му. Както разбрах по-късно, той му е бил най-близкият приятел. Работели заедно на гробището. Той научил Еди да рисува по надгробните плочи като истински художник. Той му носел комиксите за Спайдърмен и му ги четял, още докато Еди не можел да чете сам. Купил му първо пижама на Спайдърмен, когато бил на 8 години. Хлапето не искало да я сваля. Дори навън излизал с пижамата, за да е облечен като супергероя. След година му купили доста по-добър костюм от магазин за карнавални костюми. Еди не свалял и него.

Когато станал на 10 и било ясно, че в училище няма бъдеще за едно доста различно и не много бързо в главата дете, на което само се подигравали, Еди се съгласил да помага на баща си, за да изкарват повече пари. Пари. Семейството определено се нуждаело от всяка възможна стотинка, която можела да изпадне.

Отначало хората на шега го наричали Спайдърмен, заради костюма. Но след онази случка – когато спасил Дани, сарказмът в гласовете им бил изцяло изтрит. И заменен от уважение. Наричаха го Спайдърмен или супергерой с някакво особено уважение.

След като баща му починал, Еди не пожелал да прави нищо друго, освен да работи на гробището. Предлагали му куп други работи – хората се чувствали някаква отговорност за него и искали да се погрижат за момчето, но той отказвал. И продължил да си носи костюма. Когато съвсем се изтъркал и му омалял, майка му се принудила да му купи нов – вече в размер за възрастни. Той продължаваше да не се разделя с него. Е, поне с горната му част. Надолу носеше обикновени бежови панталони.

***

На следващия ден Еди беше целият омазан със златна боя, която слагал цяла нощ, за да е готова плочата за през деня. Когато отидох при него, погребението тъкмо приключваше. Той стоеше на около 20-ина метра от опечалените и наблюдаваше. Плачеше.

Трябваше да изчакам доста време преди да се успокои, за да разговаряме. От 17 години работеше на гробищата, а се оказа, че плаче на всяко погребение. Кой може да издържи на това? 17 години! На всяко погребение! Колко енергия имаше това момче? Енергия, която да дава на света под формата на сълзи и скръб.

През този ден не можахме да си поговорим, а исках да ми разкаже подробно как беше спасил живота на Дани.

***

Някаква леля дойде на гости на Еди и майка му и той спря да ходи на работа за няколко дена – дадоха му отпуск, за да се видят на спокойствие.

Реших, че е по-добре да не го занимавам през това време. Изчаках докато се върне към обикновеното си ежедневие.

Това бяха отчайващо скучни дни в лудницата. Кой би предположил, че груповата терапия ще ми бъде развлечение.

***

Еди беше в особено добро настроение. Хилеше се като някакво пакостливо дете, докато ми разказваше, и пристъпяше от крак на крак.

По-рано през нощта трябваше да измисля как да офейкам от санаториума, защото Еди искаше да ми покаже нещо „интересно”, но не ми беше казал какво.

Да измисля как да офейкам не беше велика задача. Трябваше просто да подкупя охраната и двама санитари. Разделиха си плячката, която им изпадна от мен. Не беше кой знае каква сума.

– Ето ги, идват – каза ми Еди и пак се закиска. Посочи ми една група от десетина човека. Ние се криехме зад високи храсти на около трийсет метра от тях.

Не знам дали сте чували за тези секти, но ги има по цял свят. Вярването идва от древни европейски племена – още отпреди християнството. Според поверието, ако правиш секс върху гроба на някой твой мъртъв праотец, заченатото през тази нощ дете ще получи от неговата сила и знания. Това е начин за предаване на силата от поколение на поколение.

Макар едното поколение да не е заченато още, а другото да е отдавна мъртво.

И точно това наблюдавахме с Еди.

Това е нещо, което, ако въобще знаеш, че съществува, ще очакваш да видиш в някой голям град. Кой да предположи, че в едно малко градче ще има от тази порода хора.

Еди ги беше наблюдавал няколко пъти вече. Знаеше в кои дни се появяват. Искаше да ми ги покаже. Много настояваше. Все едно беше открил летяща чиния. Наистина се хилеше странно.

Отнасяше се към секса точно както би се отнесло едно дете – без особено да го разбира, но знаейки, че е нещо специално, тайно, срамно, сладко, забранено.

Двойките се разпръснаха – всеки при своя мъртъв праотец. Близо до нас остана само една двойка.

Макар в мен да дреме един прикрит воайор, секс върху гробове никак не е по моя вкус. А Еди се забавляваше като хлапе, случайно попаднало на филм за възрастни.

Гърлото ми се сви, заедно със стомаха. Догади ми се. Това бяха смесени чувства – когато гледаш сексуален акт между непознати, съвсем нормално е да се възбудиш. В онази ситуация обаче аз отмествах очи и те все попадаха на надгробна плоча или самия гроб. И ми се доповръщаше. Донякъде от мен самия – че съм се възбудил от… е… от ТОВА.

– Слушай, Еди – казах аз, – това не ми харесва.

В тази секунда видях как лицето му се разпада на прах. Само миг и усмивката му се срина като пясъчна кула. Все едно беше 7-годишно момченце, което иска да впечатли 7-годишно момиченце и я води, за да й покаже някаква любопитна буболечка, която го е смаяла преди 5 минути. Но вместо интерес и възхищение, момиченцето изпищява, като вижда насекомото, и побягва, държейки се за главата. Тогава момченцето остава като гръмнато, без да разбира какво се е случило, но ясно усещайки, че е сбъркало доста и това, което на него му е харесало, е било противно и дори страшно за онази, която се е опитал да впечатли. И се чувства засрамен. И с накърнено достойнство.

Ето това прочетох по лицето на Еди.

Нищо не каза.

Аз трябваше да кажа нещо.

Обаче какво?

Какво се казва в такъв момент?

Ама че тягостно мълчание!

Еди се поизправи и изпъчи, сякаш, за да ремонтира нараненото си самочувствие, и ме отърва от задължението да казвам каквото и да било.

– Аз ще си тръгвам – каза той, като отчетливо отсичаше думите и слагаше по-дълги паузи между тях.

Не съм искал да го обиждам. Опитах се да му го обясня. Той кимна и каза, че разбира. Направи го доста студено.

На около 30 метра от нас вече се чуваха викове от екстаз.

Доста са бързи, помислих си.

Къщата на Еди беше по път за санаториума (почти всичко беше по път за санаториума), така че вървяхме заедно. Опитите ми да завържа разговор с него все удряха на камък. Отговаряше ми с по една дума. Накрая се отказах и двамата просто си вървяхме мълчаливо.

Стигнахме до къщата му, която беше потънала в мрак. Преди да се прибере, го питах дали можем да се видим на следващия ден, но той каза, че не може.

– Защо? Нали ти казах, че не съм искал да те обидя! Не съм искал. Просто онова не ми беше интересно. Това не значи, че по принцип не е интересно. Или че не трябва на теб да ти е интересно. Просто хората харесват различни… – тогава ми хрумна една идея – Харесваш ли баскетбол?

(Очаквах да каже да и аз да обясня за разликите…)

– Не – каза той.

– По дяволите…

Еди стоеше и ме чакаше да кажа, каквото имах да казвам.

– Е, а пък аз харесвам баскетбол – излъгах аз. – Виждаш ли, аз не ти се сърдя, че не харесваш баскетбол. Нали? Същото е.

Странна вълна мина през лицето му. Май ме разбра. Като че ли ми беше малко по-малко обиден.

– Е, ще може ли да се видим утре?

– Не – отсече и тръгна към къщата.

Отвори прозореца и се вмъкна вътре. Значи и той се беше измъкнал, без разрешение.

По дяволите! Момчето искаше да ми покаже нещо, което го впечатлява, а аз реагирах като идиот. Не можах ли да си трая! Да видим, каквото имаше за гледане, и да си ходим.

Но не – трябваше да разваля нещата. И не си мислете, че съжалявах, защото можеше да не си довърша историята. Знаех, че тя може и да не бъде публикувана, така че не ме интересуваше особено. Но ми стана гадно, като видях как посърна лицето на момчето. Той беше толкова искрен и естествен, че нямаше как да не съжалиш, ако го нараниш по някакъв начин.

***

Когато се върнах в санаториума, ме чакаше неприятна изненада.

Всичко уж беше наред – минах покрай охраната на портала, кимнахме си за поздрав един на друг. Влязох тихо в сградата, поздравихме се и с пазача вътре. И закрачих по тъмния коридор. От санитарите нямаше и следа. По-късно разбрах защо – криеха се от дежурните сестри, за да не ги разкъсат и да им изядат вътрешностите.

Което, както разбрах, все пак се случило малко по-късно.

Отворих си вратата тихо, запалих лампата и срещу мен се ококори младата, дребна сестра с винаги уплашения поглед. Стоеше на тъмно, защото съквартирантът ми спеше. Малко се стреснах, но бързо се окопитих. Тази е лесна, казах си, няма да имам проблем с нея. Но в този миг усетих леден полъх откъм гърба си, все едно древна гробница се отваряше за първи път от хиляди години и леденият въздух от отминали ери излизаше от нея със зловещо съскане и се смесваше с нашия, донасяйки миризми и спомени за всички онези отминали векове, през които този въздух тихо и кротко е стоял и чакал да излезе извън гробницата. Донасяйки до нас миризмата на мумията и духа на мъртвия вътре, който за секунда изстенва сякаш и се преселва в отвъдното.

Тръпки ме побиха.

Обърнах се и я видях зад мен. Приближаваше се като привидение по коридора, сякаш краката й не докосваха пода, а се рееше из въздуха. Другата дежурна сестра. Старата.

Нямаше никакво изражение на лицето.

– Добър вечер – поздрави ме учтиво, когато стигна до мен и май направи опит да се усмихне.

Съквартирантът ми се събуди. Явно и той почувства полъха на древния ужас.

~продължава на следващата страница~