5

Цяла седмица не ме пускаха да излизам. Извън оградата, имам предвид, не че не са ме пускали на чист въздух въобще.

И ми отнеха правото да говоря по телефона. Също за една седмица.

Бях включен в група за арт терапия. Трябваше да рисуваме любими неща по памет. Можехме да избираме дали с моливи, пастели или водни бои.

Двоумях се между бутилка бърбън, бившата ми жена и купа с хамбургери. Кое нещо, което обичам и бавно ме е убивало, да нарисувам по памет?

Не ми се наложи да мисля още дълго, защото Ароян припадна върху масата с боите и хартията. За кратко настана хаос, после дойдоха санитарите и го отнесоха. Гледах как парцаленото му тяло се подмята между белите униформи. Отвори очи, но тялото му си остана така неподвижно и мъртво.

Пациентите бяха доста стресирани от случката и занятието се отмени. Пратиха ни да се разхождаме из двора.

Нещо в мен обаче не ми даваше мира. Горкият арменец беше като зомби последните дни. Плачеше по-рядко, но пък погледът му беше празен като на мъртвец. Почти не говореше и изглеждаше неестествено спокоен.

След като не можех да излизам, значи имах достатъчно време, за да разбера какво ставаше.

Нова история, която да ме занимава.

***

Когато Ароян се върна в стаята, опитах да го разпитам какво се случва с него, но разговорът просто беше невъзможен. Все едно да говориш с боята по стените.

Изчаках да заспи. Дадох му няколко часа и после му изкарах акъла – разтресох го като торнадо. Не получих очаквания ефект, но след като го държах буден 30 минути, беше по-адекватен отпреди няколко часа.

Исках да разбера какво му правеха.

***

Преди три години правих разследване срещу един психиатър. Обвиняваха го, че източва пари през фалшиви пациенти. Оказа се фалшив сигнал, но моят материал беше излъчен преди това да стане ясно. Човекът беше в топ три на най-добрите психиатри в страната, но аз бях на първо място в списъка му „хора за убиване”. Няколко пъти пробвах да му се извиня лично, но той не искаше да ме вижда. От телевизията ми отказаха да пуснат официално извинение, защото такива грешки ставали, нормално било, а те не искали да накърняват имиджа на Канал 4.

С други думи – мразеше ме.

Затова и не го потърсих, когато дойде време да се лекувам. Но сега се бях изправил лице в лице с нещо ново за мен – моята собствена добра страна. Някакво почти човешко лице ме гледаше от огледалото. Можех да помогна на друго човешко същество. Можеше да е от полза за кармата. Кой знае?

Аз бях от пациентите, които изглеждаха нормални. Така че, ако се избръснех и сложех прилични дрехи за разходката в двора, можех да мина за посетител. Това и направих. Огледах се внимателно. Търсех си наивник. Ето го!

Да, аз също съм посетител, да, какъв прекрасен ден, да, това е добър санаториум. Откъде знам ли… ъъъ… жена ми лежи тук вече от година. О, вашата едва от седмица. А, дали имате мобилен телефон, забравил съм своя. О, имате, чудесно. Дали бих могъл да го използвам? Благодаря Ви, много мило.

– Защо си мислиш, че ще говоря с теб? – попита ме психиатърът по телефона. Почти чух как пръстът му търси бутона за затваряне.

– Защото сте лекар, а аз имам нужда от помощ! – изстрелях колкото се можеше по-бързо. – СПЕШНА помощ! – добавих за повече драматизъм.

Добре, спечелих си поне минута.

– Да кажем, че аз съм пациент с тежка форма на агорафобия…

– Тогава бих се радвал, защото няма да изпълзиш от дупката си.

Направих се, че не съм го чул.

– Да речем, че аз съм трийсет и няколкогодишен пациент с тежка агорафобия…

– Хм! – пак ме прекъсна.

– Какво?

– Ти всъщност се опитваш да помогнеш на друго човешко същество…?

– Ъхъъъъ – изграчих с детински сарказъм. И двамата помълчахме известно време.

– Твой близък?

– Не.

Помълчахме още малко.

– Добре – каза най-накрая той. И аз продължих:

– Да кажем, че 10 години съм употребявал каквито намеря наркотици и съм си панирал мозъка. Но съм прекратил, когато съм бил на 25. Вече имам съпруга. Преди две години обаче съм спрял да излизам от апартамента си. Бил съм дълго време на 2 милиграма Валиум дневно, но са сменили предписанието на 1 милиграм Клонопин. После са добавили и Тразадон. И аз съм започнал да плача, без причина. И да се страхувам от собствената си сянка. Жена ми казва да отида в клиника, иначе ще ме напусне. В клиниката обаче сменят Клонопина с Лектопам, а Тразадона с Миртазапин. И аз изведнъж ставам зомби, но пък почти не плача. Е, да, припадам където ми падне. Ако аз съм този пациент, какво бихте ми казали?

Той помълча известно време, през което аз се усмихвах пресилено на собственика на телефона, който ме гледаше притеснено. Вече съжаляваше, че ми го е дал.

– Мисля, че първият доктор, който те е лекувал, е бавноразвиващ се – каза гласът от другата страна на линията. – Все едно ти е казал, че си неспасяем случай и той не иска да се занимава повече с теб. Натъпкал те е с бензодиазепин, за да те седира и да се отърве от симптомите ти. Но към постоянния страх и агорафобията просто е прибавил зависимост към бензодиазепини. Въпреки, че е знаел, че си имал проблеми с наркотиците и си предразположен към зависимости. При такова лечение антидепресантът е бил излишен. И в първия, и във втория случай. Мисля, че когато си постъпил в клиниката, си започнал да получаваш гърчове и спазми и затова са започнали да те тъпчат с друг бензодиазепин, който освен да те седира, е трябвало и да ти отпуска мускулите. Най-вероятно са му казали… са ти казали, че спирането на лекарствата ще ти докара инсулт?

– Не си спомням. Ще трябва да си проверя моето скъпо дневниче.

– Смятам също, че лекарите ти са страхливци. Смятам, че, ако продължиш да се лекуваш така, състоянието ти ще се влоши драстично и от приходящ ще станеш постоянен пациент. Смятам, че и вторият ти доктор, онзи в клиниката, се е отказал от теб. Но не и от портфейла ти. Ще те цеди, докато може. Ако бях на твое място… щях да си сменя лекаря.

***

Изчаках достатъчно трезвен момент, за да говоря с Ароян. Разказах му каквото бях научил по неговия случай. Не знам каква реакция съм очаквал, но липсата му на реакция определено ме изненада. Легна си обратно и се зави през глава. На следващия ден беше по-адекватен, но пак плачеше. Затова се криеше в стаята – не искаше никой от персонала да го вижда. През нощта не можа да спи, мяташе се като риба на сухо, целият беше в пот. Сутринта се поуспокои. Отвори шкафчето си и ми показа хапчетата, които не беше изпил. Беше ги излъгал.

– Докторите тук да са ти казвали, че, ако ти спрат лекарствата, може да получиш инсулт? – попитах Ароян.

– Да… – малко объркано потвърди той. – Защо…?

– Нищо. Просто проверявам достоверността на нещо.

На следващия ден напусна. По собствено желание. Жена му не дойде да го вземе. Някакъв приятел го прибра. Каза, че жена му била против това да напуска клиниката.

Какво ли го очакваше?

Поне го насочих към правилния психиатър.

Дано това добро дело да заличава поне едно лошо от сметката ми.

Така останах сам в стаята.

6

Трябваше да чакам седмицата да мине, за да ми възстановят правото да излизам из града.

Аз все пак не бях опасен. Това беше по-скоро дисциплинираща мярка – наказание.

Тази седмица се оказа полезна за още едно нещо. Нечий яд беше изчезнал. Когато си възвърнах правото на разходки, потърсих Еди. Отидох до гробището и го намерих да възстановява надписите на една доста стара плоча. Мъжът, който лежеше под нея, беше починал преди повече от 70 години. А беше живял едва 48.

Еди ме видя и се изправи. Усмихна се и ми подаде кална ръка за поздрав. Все едно нищо не се беше случило. За една седмица май беше забравил, че ми се цупеше. Аз си избърсах ръката в якето и го попитах как е.

Беше добре.

***

От Еди и от другите, които работеха с него, най-вече от гробокопачите, бях чувал, че най-шумните ридания се чуват около най-пресните гробове.

И това е съвсем логично – там, където близките, роднините, приятелите още не са преживели смъртта на човека. Не искат и не искат да се примирят с нея. Чакат сякаш да го видят, а той не идва и не идва. И сърцата се раздират, защото не могат да преживеят, че него вече го няма.

Затова се изненадах, когато разбрах, че тя е вдовица от 14 години. Плачеше все едно той си беше отишъл преди ден. Викаше, молеше го да се върне, плачеше. Доста сърцераздирателна гледка.

Аз чаках Еди да се успокои след погребение. Той се беше прибрал в колибата, която ползваха за офис, за да си поплаче и да се успокои. През това време се разхождах из гробищата. В никой случай това не е прекрасна разходка, няма как да го изкарам романтично или невероятно спокойно, или нещо от сорта. Гробищата са си гробища, пълни са с мъртви хора и, ако нямаш работа там, значи ти хлопа дъската да се разхождаш за удоволствие над мъртъвците. Кости… човешки кости навсякъде около теб. Някои трупове още се разлагат, подпухват, очите им се разкапват. Помисли за това и после се разхождай безгрижно из гробищата.

Но аз трябваше да изчакам Еди и нямах какво друго да правя.

Тръгнах по посока на сърцераздирателния глас. Останах на почтително разстояние от нея. Но гласчето заговори в главата ми. „Истории, истории”, съскаше то злобно. То се храни с човешки истории, ненаситно е.

Приближих се и видях надписа на плочата – човекът бе покойник от 14 години. Беше живял 65. Сега щеше да е на 79. Жената изглеждаше съвсем малко по-млада от тази възраст. Но пък доста жизнена. Дребна и слабичка с особен поглед – леко налудничав.

– Близък ли ви беше? – попитах с риск да ме напсува и да ми каже да се разкарам. Жената кимна и си избърса очите и носа.

Това е едно от странните неща на гробищата – хората не се отнасят към непознатите с толкова недоверие. Изглежда всички са по-смирени. Дали, защото им се напомня, че и те рано или късно ще умрат, дали заради скръбта, дали заради нещо друго, не знам. Но знам, че са някак по-смирени и доверчиви. Ако се бях доближил така до нея в някое кафене например или на улицата, за да й задам толкова личен въпрос, най-малкото щеше да се опита да се махне от мен. Можеше да бъде и по-агресивна. Камо ли да заговори с мен. Но тук тя просто кимна, избърса се и ме погледна. И ми каза, че това бил съпругът й. Извадих пликче с хартиени кърпички, но преди да успея да го отворя и да й предложа една, тя си извади своя от джоба. Докато си оправяше лицето, леко залитна. Аз я подкрепих и й помогнах да седне на пейката до гроба.

След малко и моята кърпичка й влезе в употреба. И още няколко.

Извадих си цигара.

– Ще Ви пречи ли…?

Тя кимна отрицателно.

– Дали има още нещо, с което мога да ви помогна? – попитах, надявайки се да се появи нещо, за да не ми се налага да ставам от пейката.

Имаше, да. Просто да си поговори с някого. Е, не го каза така. Каза, че няма с какво да й помогна, но почти веднага след това заговори. И не спря за известно време.

Обичала го повече от всичко. Но не му го показвала, особено през последното десетилетие. А първите следи на отчуждението пък се появили още когато станали на по четирийсет и няколко години.

Затова, каза ми тя, болката била още по-страшна. Когато си отишъл, разбрала, че го обичала повече отколкото 40 години по-рано, когато се оженили.

Откакто умрял, тя не е била с друг мъж. Идвала често на гроба му. И била все така неутешима, докато направо не рухвала, уморена от плач. После разпитах Еди и другите и те потвърдиха. Познаваха я.

Били станали по-студени един с друг, отчуждени. Почти не се сещали да се хванат за ръка, да се прегърнат, камо ли да се целунат. Двамата си лягали с гръб един към друг и така прекарвали нощта. Престанали и да се хранят заедно. Години и години на отчуждение.

Докато един ден той не получил инфаркт. Отишъл си почти веднага. И тогава всички години на дистанциране от него я връхлетели като буря и заразмятали душата й като сухо листо нагоре и надолу из спомените, съжалението, вината и разкаянието.

Съжалението, че са се отдръпнали един от друг.

Спомените – хубавите, които имали заедно. Странно е, но когато загубиш някого – дори да не е умрял, а просто да си е тръгнал от живота ти, тогава дори хубавите спомени парят и болят. Защото знаеш, че няма да се върнат.

Вината, че му е изневерила.

– Дали той ми е изневерявал, не знам. И да го е правил, го е криел добре. Съмнявам се, че го е правил, той не можеше да го направи, просто не беше такъв. А и съм сигурна, че ме обичаше. Много. Може би дори повече отколкото аз него. Аз, от друга страна…

Да, тя, от друга страна, обаче можела да го направи. И не можела да го прикрива.

Първия път, когато била на трийсет и няколко.

Втори път – когато била на четирийсет и няколко и трети път – на петдесет и няколко.

Тя била жена, която не се задоволявала с живота, който водела. Винаги искала още нещо, нещо, което нямала, искала нещо различно. Докато накрая разбрала, че иска това, което е имала дотогава. Но, по ирония на съдбата – вече не можела да го има.

И накрая разкаянието.

Всички тези чувства си играели с нея и подхвърляли душата й като топка. 14 години. И не ставало по-леко с времето, увери ме тя.

Странно е как любовта и смъртта си приличат.

Отначало всичко е много по-силно.

Скърбящите първо са безутешни, облечени в черно, не мислят за друго освен за скръбта си и от нея лицата им са така разкривени, че като ги видиш после в нормалния им вид, не можеш да ги познаеш.

С времето обаче започват да идват на гроба с все по-спокойни лица и все по-ежедневни дрехи. Накрая просто идват заради спомените, някои заради традицията, трети пък за да не ги мислят за коравосърдечни. И никой (почти никой) вече не плаче.

Само ИСТИНСКИ обичалите плачат на гроба на любовта си и след 5, и след 10, и след 20 години.

Любовта пък… При любовта ситуацията е почти същата.

Отначало изгарят от страст, безутешни са, когато са разделени, лигавят се – не можеш да ги познаеш.

Постепенно обаче охладняват и вече не си слагат най-красивите дрехи, когато са заедно. Накрая дори не се стараят да изглеждат красиви един за друг. Спират да се докосват, да търсят ръката на другия, сексът става рутина, докато почти не изчезне.

И така докато накрая не се изправят пред края – дали смърт или раздяла, и тогава се сещат колко много са обичали човека до себе си. Но онзи вече го няма. Или любовта му я няма. Любовта на единия умира напълно винаги малко по-рано от тази на другия.

Само ИСТИНСКИ обичалите обичат и след 5, и след 10, и след 20 години.

Постоях още малко при жената. Нямаше какво да й кажа – нищо не я беше успокоило за 14 години, да се пробвам аз да я успокоя, щеше да е самонадеяно. Да й кажа, че всичко ще е наред, щеше да е цинично.

Тя също вече мълчеше. Седеше, загледана в някакво много далечно пространство, невидимо за мен. Може би не беше далечно пространство, а далечно време. Кой знае?

Изпуших още една цигара, пожелах й приятен ден и отидох да видя дали Еди се е успокоил.

Вървях бавно около минута. Обърнах се и погледнах към жената. Тя все още беше там – в далечината. На пейката. Все така неподвижна и загледана в нещо, невидимо за мен.

***

Еди беше с все още зачервени очи, но спокоен. Разхождаше се в кръг около бараката. И носеше маската на Спайдърмен. Тя го успокояваше. Като ме видя, я свали и се усмихна.

Бях решил, че е крайно време да чуя и неговата версия за това как е спасил живота на Дани. Дани ми беше разказал, но исках да чуя от Еди. Исках най-вече да видя реакциите му, докато ми разказва.

Не знаех дали моментът беше подходящ – след емоционалното изтощение, но нещо ми подсказваше, че точно от това трябваше да се възползвам. Сега Еди беше по-отворен, заради успокоението след плача и емоциите, което обикновено сваля задръжките и преградите от хората. Това и алкохолът. Но не смятах да напивам Еди.

Надявах се само връщането към тези спомени да не е прекалено травмиращо за него, защото можеше направо да го съсипе. Горкото наивно момче попадна на лешояд като мен.

И така Еди заразказва.

Разхождахме се, докато стигнахме до края на гробището. Там седнахме на пейка, за да си починем и Еди продължи с историята.

Мачкаше неволно маската, която държеше в ръцете си. Дърпаше я, разтягаше я. Гледаше често в земята, докато говореше. Въртеше си главата и си намираше върху какво да фокусира погледа си, само и само да не ме гледа в очите. Притесняваше се. Но не изглеждаше травмиран. Изглеждаше тъжен.

~продължава на следващата страница~