7

Аз излязох последен от залата за групова терапия. Затворих вратата и се загледах към детето в инвалидната количка. То бе чак на края на коридора и една сестра го буташе бавно. Гледах как се приближават. Всички правеха път на количката. Детето беше наклонило главата си леко на една страна и от време на време сякаш получаваше леки тикове – нещо като спазми, които я разклащаха.

Минаха покрай мен.

Момчето държеше екшън фигурка на Спайдърмен.

Гледах ги как се отдалечават по коридора. Никой друг не ги погледна. Всеки си имаше мисли, в които да гледа.

***

Преди да ви разкажа как Еди почти уби Дани, искам да ви разкажа една друга история за тях двамата.

Първо научих от Дани как Еди му беше спасил живота. Но тогава той ми спести другата история – как Еди му беше спасил живота втори път. Добре, по-скоро как му беше помогнал да спечели онзи живот, за който беше мечтал.

Тази история Дани ми разказа, когато вече беше излязъл от критичното състояние и не се бореше за живота си. Разкайваше се, че животът на Еди сега ще се сгромоляса заради него. В очите му имаше сълзи. Изпитваше вина. И може би заради това ми разказа и тази история – в момент на разкаяние, което го разтърсваше. Беше сякаш временно загубил ума си.  

Преди 5 години, когато и двамата били на по 22, Дани взел нещо от Еди. Печалбата му от лотарията. Двайсет хиляди.

Дани си купил билет, както често правел – мечтаейки си да спечели, за да се разкара от града. В магазина бил и Еди, който го видял. Станало му любопитно и решил и той да си купи билет. За първи път си купувал такова нещо. И не знаел какво трябва да прави с него. Помолил Дани да му помогне – да му каже какво се прави с това чудо. Дани взел билета и го изтрил, а отдолу се блещели три еднакви цифри: 20 000. Очите му за малко да изпаднат, но се съвзел много бързо. В същата ръка държал още своя собствен билет, който не печелел нищо. Направил престорено тъжна физиономия и казал на Дани, че не печели нищо. И вместо да му върне неговия си билет, му върнал своя – безполезния. Дори му показал: „ето тук, Еди, трябваше да има три еднакви цифри и каквито са те, толкова щеше да спечелиш. Но… съжалявам. Нищо, другият път.” И му намигнал окуражаващо.

След това прибрал печалбата на Еди.

И започнало разкаянието заради измамата.

Тогава решил:

Опитваше се сякаш да се извини пред себе си – повтарял си, че го е направил за добро. Планирал тайно да прехвърля в сметката на майката на Еди някакви суми всеки месец. Мислел да им прехвърли всичките 20 000 малко по малко, за да не ги изхарчат неразумно и наведнъж. После обаче решил да задели мъничко за себе си. Идеята, че може да се махне от това забутано градче го обсебвала все повече и повече. Вече имал пари.

Сменил невзрачното градче с огромния град. Махнал се от родителите си и заживял самостоятелно.

Отначало бил скромен с разходите – уж ги пазел за Еди и майка му. Но как да си скромен с разходите, когато големият град те смачква, а не можеш да си намериш работа! А има и толкова много изкушения… Барове, клубове, наркотици, жени, жени, жени. Започнал да се увлича. А работа все още нямал. Тогава разбрал, че е прекрачил границата и вече няма връщане назад. Затова се заел да си преследва мечтите – тръгнал на курс по актьорско майсторство с последните пари, останали от печалбата. Дани беше красив младеж. Много бързо си намерил работа – първо като статист в театъра, после реклама на мобилен оператор, след което и реклама на кучешка храна. Пробвал се и за реклама на бира, но не бил достатъчно мъжествен. И тогава дошъл големият пробив – отишъл на прослушване за сериала и БАМ! – получил ролята. Нататък всичко се подредило. А Еди си останал с непечелившия билет.

Дани се разплака.

Бил си обещал да се грижи за Еди и майка му. Искал да му върне парите. Вече беше забогатял доста и планирал преди да си тръгне да даде на Еди парите, даже с лихва. И да му разкаже какво е направил. Да поиска прошка.

– Добре – казах му аз, – хубаво си решил. Но имайки предвид какво се случи… кой знае кога Еди ще излезе от лудницата. Може да го държат там, докато изгние.

Дани вече ревеше с глас и сополите му правеха мехурчета.

– Мислиш ли… мислиш ли, че съм… разбира се, че съм постъпил лошо! Мислиш ли ме за лош човек?

Аз си отместих погледа от него и не казах нищо. Станах и излязох от стаята.

***

Два дни по-рано се беше случило.

Приятелката на Дани беше дошла в градчето. Или поне момиче, което временно изпълняваше ролята на приятелка – Дани ги сменяше през няколко седмици.

Дани беше особено момче. Не мисля, че беше лош човек. Но не беше и най-милият на света. Имаше си своите демони. Сигурен съм, че беше започнал да се друса повече, отколкото мозъкът му можеше да понесе. Не знам защо. Аз защо започнах да пия? Ако питам него, сигурен съм, че ще каже, че е заради напрежението. Възможно е, но не ме интересува. Той не ме интересува. Не ми е чак толкова интересен. Искам да кажа – да, би ми било интересно да разбера защо Кийт Ричардс е започнал да се друса или Иги Поп, но историята на Дани не ме вълнуваше. Дори мен – професионалният събирач на истории.

Всеки, с когото се запознах, откакто дойдох в санаториума, беше много по-интересен от Дани, въпреки, че той беше голямата звезда. Толкова по-интересни истории имаше, че се преситих. Да, дори аз се пресищам от истории. Да се интересувам от Дани беше все едно да съм преял с най-добрите блюда на света, да не мога да хапна нищо повече, но да хукна да си търся и фалафел.

Той беше просто поредното младо красиво лице с късмет и минимален талант. Светът на шоубизнеса е пълен с такива. Той нямаше с какво да заинтригува някого, който не е празноглава тийнейджърка или скучаеща домакиня.

А и вече онова решение беше започнало да се оформя в главата ми.

Бих се интересувал от него по чисто професионални причини – като журналист. Но такъв аз повече нямаше да бъда. Едно полезно нещо от престоя ми в санаториума беше, че ми отвори очите за това какво искам да правя. По-точно какво не искам да правя. Край. Успях да видя хлебарките, които доскоро наричах колеги, отстрани, „в действие”… представих си себе си сред тях и ми се доповръща.

Не знам с какво щях да се занимавам, след като изляза. Имах време да измисля. 

Приятелката на Дани също беше актриса – сладко, сексапилно момиче на около 23-24 години – гладка кожа, тъмно руса коса, лек тен, бели зъби, идеално оформени гърди, тънка талия, сочно дупе и мозък на пътен знак.

Не знам за какво се бяха скарали. Ако разровите вестниците от онази седмица, може да попаднете на няколко предположения и „сведения” от близки на двамата.

Но така или иначе Дани не се държеше като джентълмен и това можеше да се види и чуе отдалече – от там, откъдето идвахме аз и Еди.

Бяхме прекарали два часа заедно, през които го разпитвах за детството му. Беше доста трудно, защото той си спомняше учудващо малко за онези години. Говореше все за гробището, баща си, майка си и Спайдърмен. Показа ми как се поставя боя на надгробна плоча, какви видове бои има, дори ми даде да изпиша две букви върху една нова плоча.

Не знам дали някой умее да забелязва кризите на Еди навреме – преди да се случат, да усеща кога се задават и какво ги предизвиква. Аз със сигурност не можех.

Когато Еди чу момичето да вика, още на около половин километър разстояние, изведнъж млъкна, обърна се в посоката на виковете и наостри уши като ловно куче. Тогава видях онази искра в погледа му, която не оставяше място за съмнение – случва се! Мозъкът му се пренася на друго място, това вече не е Еди.

Извади маската на Спайдърмен от джоба си и си я сложи. Изведнъж хукна. След него се вдигаха облаци прах. Малко по-нататък, през праха, слънцето залязваше в оранжево и розово. Еди беше силует, който тичаше, сваляйки якето си. После скъса копчетата на ризата си и остана по костюма на Спайдърмен, който винаги носеше най-отдолу.

Аз хукнах след него, но годините пушене и пиене ми висяха на гърба като чувал с тухли. Нямах шанс да догоня супергероя. Той увеличаваше дистанцията с всеки изминат метър. След близкия завой, пътят се превръщаше в една дълга права от около 400 метра до мястото, където бяха Дани и момичето – самият край на града. Прашен и останал почти без асфалт. С необитаеми от години сгради – някога били магазини. Еди се носеше като торпедо натам, не знам как Дани не го забеляза по-рано. Явно беше твърде зает да бута и скубе момичето и от време на време да й удря по някой шамар, крещейки, че ще я убие. Беше друсан.

По това, което чувах от крясъците им, сега като се замисля, май й беше ядосан, че е издала някаква мръсна негова тайна на пресата. И голи снимки на тях двамата заедно с още голи хора се появили по вестниците. Той смяташе, че тя го е направила, за да си спечели малко слава.

Бяха накрая на града – той я качил на колата, за да я закара до гарата и да се отърве от нея, но тя изскочила в движение, когато намалил. Той скочил след нея и я настигнал. Това бяха неговите думи – това ми разказа по-късно в болницата.

Последната сграда в града беше бивш хотел. В паниката си момичето се покатерило по дългото стълбище до главния вход, но той беше заключен от години. Дани я докопал. Тогава се разкрещяла за помощ. И помощта дойде.

Видях как Еди взема по две стъпала наведнъж, сграбчва Дани, когото едва ли е познал в онзи момент, и го блъсва в заключената врата. После му заби няколко крошета в носа – ритмични и последователни, едно след друго на едно и също място. Дани вече не беше толкова красив. Накрая, въпреки моите крясъци: „Еди, недей!”, той го довлече с една ръка до ръба на стълбището и го пусна надолу. Тялото на Дани заприлича на парцалена кукла, докато се удряше в стълбите. Когато стигна до долу, вече не мърдаше. Аз тъкмо стигнах мястото и последният удар на главата на Дани беше в земята на две педи от краката ми. Вдигна облак прах. Цялото му лице беше в кръв, а тялото му – в доста неестествена поза.

***

Когато новината се разчу, бившите ми колеги веднага се сетиха за мен. Всички медии щяха да се състезават кой да отрази събитието пръв. А аз бях на място.

Обади ми се първо Плъха.

Странно. Но старото куче си разбираше от работата и макар дебелото му черво да беше скапано, мозъкът му беше остър и бърз.

– Имаш ли фотоапарат?

– Не.

– Телефонът ти не е ли с камера?

– Да.

– Снимай! Снимай! Снимай! И ми прати. Снимай го в болницата! Знаеш ли кой е нападателят?

– Знам, да.

– Кой е?

– Спайдърмен.

– К-какво…?

Затворих телефона.

Само за да го вдигна след двайсет секунди. Бившите ми шефове от Канал 4 също се бяха сетили, че съм се оттеглил в лудницата и съм близо до събитието.

Искаха подробности, снимки, искаха да запиша интервюта с очевидци – с камерата на телефона си, разбира се.

– Искам да ме върнете на работа и да ми увеличите заплатата на един милион на седмица.

– М-моля…?

Аз само се изсмях и затворих телефона. Пак започна да звъни – този път непознат номер. Изключих го.

Можех да се върна в бизнеса за 20 секунди. Триумфиращ и на бял кон.

Но нямаше да е по този начин.

Всъщност нямаше да е по никакъв начин.

И тогава решението никога повече да не бъда журналист започна да се оформя в главата ми.

Историята на Еди си заслужава да бъде разказана. Но цялата, не само тъпият финал. А онези лешояди искаха само него – само тъпия финал. Той щеше да продаде повече вестници и да залепи повече задници пред телевизорите. Дани беше в критично състояние – бореше се за живота си. Сигурен съм, че мазните паразити щяха да са много по-доволни, ако умреше. Повече драма, по-голяма трагедия – по-голям тираж.

Но за тяхно съжаление Дани оживя.

8

Правил съм много скапани неща като журналист. Писал съм скрити реклами във вестниците, в които съм работил, преди да отида в телевизията. За пари. Хвалил съм супермаркети, които не заслужават да използваш дори само паркинга им. Прикривал съм кметове, спали с проститутки.

Но никога не съм очернял някого. Нито за пари, нито за удоволствие, нито като услуга, която да чакам да ми бъде върната.

И не е вярно, че нямаш избор, когато те притиснат – шефове, редактори или торби с пари. Имаш избор. Можеш да се махнеш от гниещото място и да бъдещ нещо друго. Въпрос на избор е, да. Въпрос на кураж. Какъвто повечето хора в този бизнес нямаме.

Правил съм много скапани неща, но не и гнусни.

Това, което се появи в медиите, беше повече от гнусно. Почти никой не се отнесе с Еди като с човешко същество. Заглавията бяха все от типа на: „Луд пребива кинозвезда…” или „Бавноразвиващ се почти уби…”, „Спайдърмен разби главата…”, „Психичноболен супергерой нападна…”

В самите материали нещата бяха още по-гнусни. Описваха Еди като изверг, който едва ли не разчленява трупове в мазето си. Разбира се, без доказателства, затова само „загатваха” дали не го прави, без да казват наистина, че го прави. И за какво? Заради тираж, ето за какво.

Телевизиите се осраха по същия начин. Откъде намериха тези хора, които да говорят пред камерите им и да казват, че Еди бил опасен и не знаели защо досега не бил вкаран в лудница? Никога не ги бях виждал в града. Никога не бях виждал в града човек, който да каже нещо лошо за Еди.

Золянски дори написа коментар от половин страница, в който се пенеше, като обезумял, докога системата щяла да пропуска опасно лудите и да ги оставя на свобода.

Добрият стар Золянски, който преди 4 години написа, че блъснатото на пешеходна пътека момче било пияница. А зад волана на Рейндж Ровъра беше синчето на депутат. В кръвта на убития имаше 0,24 промила. Тоест беше изпил една или две бири. Но, когато поднесеш на читателя си информацията, че е бил интоксикиран, вече си завъртял колелото, машината е задвижена. Те го намразват. Отказват се от него. За тях вече не е жертва, а отрепка. Случаят излиза от полезрението на масовата публика и става лесен за потулване.

Както и стана тогава.

***

Дани вече се беше възстановил, Еди беше в клиниката, в която бях и аз, но не можех да го виждам, беше в най-строго охраняваното отделение. През прозореца си виждах бусовете с журналисти да идват и да си отиват. Отначало бяха плъзнали като хлебарки навсякъде. Постепенно намаляха. Интересът намаляваше. Тук-там се прокрадваше някой нахален фотограф, подкупил охраната, пробващ се да направи снимка на Еди. Всички обаче си оставаха със снимка на санаториума и няколко пациенти, които се мотаят из двора. Гледах да не попадам на тези снимки.

Аз все още бях пациент. Все се надявах рано или късно пак да се срещна с Еди.

Но това никога не се случи.

Той беше обявен от съдията за опасен и все още не е излязъл от отделението с най-строга охрана. Все още е там.

~продължава на следващата страница~