9

Бях на гробището.

Сам.

Започвах да подреждам мислите в главата си. Скоро щях да започна да пиша историята на Еди. Не знам защо се върнах на гробището. Сигурно за вдъхновение. Търсех нещо, което да отключи потока на съзнанието ми и думите да започнат да се подреждат. Това все пак беше светът на Еди – гробището. А аз щях да пиша за Еди. Гробището беше добро начало.

Декември беше започнал преди повече от седмица. Стъмваше се рано и често се образуваше мъгла. Вечерта падаше бързо, небето беше почти черно, но все още се виждаше лек син оттенък. Мъглата се сгъстяваше бързо като падащия мрак. Седях на една от пейките, на които седяхме с Еди, и зяпах пред себе си. На същата пейка в края на гробището, на която седяхме, когато ми разказа как е загубил баща си и спасил Дани.

Гледах една висока топола на около 150 метра от мен. Дървото беше толкова голямо и величествено, че изглеждаше все едно е само на 10 метра. Всеки път, когато минавах покрай него, се чувствах дребен като мравка. Беше обвито от мъглата и светлините на града, които се прокрадваха и рисуваха призрачен ореол около него. Светлината сякаш се разтопяваше в мъглата и създаваше гъст слой от сиво-синкав захарен сироп, полепен около клоните и ствола му.

Мъглата беше като платно за прожекции.

Всички светлини идваха от посоката срещу мен. Зад мен беше тъмно. Във въздуха виждах сенки от клоните на тополата да танцуват. Сякаш танцуваха на метър от мен, сякаш се сливаха с всичко наоколо. С мен.

Беше красиво.

И зловещо.

Ако се обърнех, щях да видя всички онези гробове зад мен. Но аз предпочитах да не го правя. Бях накрая на гробището и седях с лице към града.

И тогава историята на Еди взе да се подрежда. Думите изведнъж придобиваха смисъл.

Станах и тръгнах към лудницата, където щяха да ме приютят, нахранят, да ме натъпчат с хапчета за луди и дори да ми дадат компютър, на който да пиша. Или поне листове и молив. Щях да разбера.

Не знаех какво ще напиша. Не знаех и колко подробности, които бях научил по време на нашите разговори, щях да използвам. Но със сигурност историята щеше да започне с това как Еди е спасил живота на Дани и как е загубил баща си.

Още не съм подредил фактите добре, но горе-долу това е историята:

Преди 12 години, когато Еди и Дани били на по 15, родителите на Дани го оставили сам за цял ден. Не че това би било проблем за 15-годишно момче, особено от такъв град, в който още на 8 се учиш да си самостоятелен, но Дани бил със счупен крак. Зле счупен – на 5 места. Бил в гипс от кръста до пръстите. Едва можел да мърда.

Пожарът започнал от първия етаж – според доклада на пожарникарите, от кухнята, където станало късо съединение и кабелът прогорил тънката стена от гипс и картон. Нататък нещата се възпламенявали едно след друго. Дани спял в стаята си на втория етаж. Когато се събудил, било късно да се спасява, защото огънят бил вече почти до горния край на стълбището. Стръмно и тясно стълбище. Нямало как да скочи, както правел милион пъти преди това, от втория етаж върху дивана долу – трябвала му цяла минута да стане от леглото, камо ли да прави каскади. Не можел и да претича през огъня, защото… е, защото не можел да тича. А пред него имало огнена стена. Започнал да се паникьосва и се върнал в стаята си. Отворил прозореца и се развикал за помощ.

Само след минута бащата на Еди разбил вратата и се озовал лице в лице с огъня, който вече стигал до горния край на дървеното стълбище. Носел мокро одеяло, с което да се предпазва. Той дори не подозирал, че синът му е тръгнал след него. Еди стигнал навреме, за да види как баща му, завит в одеялото, минава през стената от огън и дим и изчезва от другата й страна. Както един супергерой би направил.

– Татко! – изкрещял от страх, виждайки как изчезва сред пламъците.

– Еди? – чуло се от другата страна. – Какво правиш… прибирай се, чуваш ли! Веднага! – крещял баща му, за да надвика пукота и бумтенето от пламъците. – Чакай! Там ли си още?

– Да!

– Донеси голямата стълба от гаража и я подпри под прозореца на Дани! Чу ли! – явно преценил, че няма да може да мине заедно с Дани през стената от огън на връщане. Момчето било бавно подвижно, а само едно одеяло не вършело работа. То било мокро, не вълшебно.

– Да! Веднага! – казал Еди и хукнал.

Само след няколко минути от прозореца на Дани се чуло: „Ей!” и там стоял Спайдърмен в целия си блясък. Баща му избутал Дани към прозореца. Димът вече влизал в стаята през процепите на вратата. Отвореният прозорец направил по-силно течение и това създало още по-благоприятна среда за огъня да се разгори със страшна сила. На двора започнали да се събират зяпачи, но пожарната я нямало. Дани се обърнал с гръб към прозореца, а мъжът му помогнал да прекара гипсирания си крак през прозореца. От другата страна Еди пък му помогнал да го сложи на едно от стъпалата на стълбата. Това отнело време. Накрая Дани бил стабилен и готов да поеме надолу. Спайдърмен го подкрепял на всяко стъпало, слизал преди него и го подпирал с една ръка, за да не загуби равновесие – Дани не можел да слезе сам.

Хората замръзнали от страх, втренчени в стълбата. Бащата стоял горе в стаята и гледал как двете момчета слизат едвам-едвам. През процепите на вратата освен дим влизали и езиците на огъня. Вратата започвала да гори.

Момчетата най-после слезли и освободили стълбата за бащата на Еди.  

Той се прехвърлил през прозореца и стъпил на първото стъпало, хванал се здраво и тогава се случило. Той не бил много здрав мъж – сърцето му било слабо, имал изкуствена клапа. Катеренето по горящо стълбище му дошло в повече. Също и димът, с който се надишал. И стресът.

Бащата на Еди изгубил съзнание. Пръстите му пуснали стълбата, краката омекнали, затворил очи и полетял надолу.

Хората се скупчили около тялото.

Счупил си врата.

Според лекарите умрял веднага. Не се е мъчил.

Почти целият град се събрал на погребението.

Питах Дани защо не е тръгнал по стълбата веднага след тях. Защо е стоял да чака? Все пак са можели и тримата да слизат заедно. Бавно, но заедно.

Според Дани той се е чувствал зле и е имал замаян поглед още преди да дойде неговият ред да слиза – още когато му е помагал да изкара гипсирания си крак. И е знаел какво може да стане – не го е направил, за да не падне и да повлече и момчетата.

Питах и Еди дали мисли, че това е причината, но той не ми отговори нищо. Мисля, че чак тогава – на пейката в края на гробището, когато му разказах думите на Дани, той осъзна пълната картина на това какво се беше случило с баща му онзи ден преди 12 години.

Горе-долу това бяха събитията и последователността им. Нахвърлях си първите бележки и нещо в мен се отпусна. Видях очите на Еди пред себе си – върху листа с бележките ми, носеше маската на Спайдърмен. Усещах, че тези думи пред мен СА самият Еди. Все едно беше в стаята при мен.

– Здрасти – поздравих го на глас и се усмихнах.

В онзи момент изпитах непреодолимо желание да се обадя на бившата ми жена и да й кажа, че още я обичам.