Photo/illustration: Alex Tomoff

Николас Нов много добре знаеше възрастта си, само че не искаше да я сподели с никого. Както не искаше да сподели каквото и да било с когото и да било. Николас беше една мълчалива върлина и нито дума не излизаше от устата му. Никой нищичко не знаеше за него. И именно затова го смятаха за опасен.

– Закъсняхме! Прекалено много закъсняхме, другари! – каза лидерът на Лилавата Партия, който в онзи момент беше и министър-председател на Републиката. – Закъсняхме, защото разни либерали ни се бъркаха и врякаха за човешки права и врели некипели! Пазеха го, че и той бил човешко същество, видите ли! Но стига вече! Стига! Дойде краят му!

Казвайки последните думи лидерът на Лилавата Партия и министър-председател се наду, изпъчи гърди и някак смешно изви долната си устна. Хората бяха свикнали с него и нещата, които правеше и начините, по които ги правеше, не им се струваха комични. Но всички чужденци например, които можеха да го видят, го намираха за страшно смехотворен образ, за човешка карикатура и шега на природата. Но чужденците в Републиката не бяха много, а и повечето от онези, които се намираха достатъчно близо, че да го видят, имаха доста по-сериозни неща, за които да мислят, от това, че срещу тях стои човешка карикатура – като например: как да не бъдат екзекутирани или хвърлени в затвора. В Републиката не обичаха чужденци. Единствените чужденци, които можеха да си позволят да обърнат достатъчно внимание на тъпоумната му физиономия, че да оценят колко е тъпоумна, бяха онези, с които той търгуваше, който му плащаха подкупи, за да търгуват боклуците си с гражданите на Републиката, или онези, които купуваха от гражданите на Републиката – за роби.

– Екзекуцията ще се състои след точно 24 часа! На централния площад на Републиката. Казах! – заяви карикатурата и се повдигна леко на пръсти, цупейки устни.

На следващия ден обаче го чакаше неприятна изненада, когато Николас Нов просто отказа да умре. Първо пробваха да го обесят, но нищо не излезе от това – просто си висеше там, даже започна да се смее по едно време. Пробваха да го обезглавят – три брадви счупиха. Стреляха го, пускаха му ток, инжектираха го с отрови, дори се опитаха да го убият с камъни, а на края – в безумната си безпомощност – министър-председателят дори се опита да го прегази с колата си. Но нищо от това не изглеждаше като да върши работа.

Отложиха екзекуцията за следващия ден, а междувременно Министерският съвет и Съветът за национална сигурност се събраха да заседават по случая със загадъчната не-смърт на Николас Нов.

В интерес на истината, никой не беше сигурен, че това бе истинското му име, но някой някога го беше нарекъл така и понеже самият той не отрече, така и си остана – Николас Нов.

Мисля, няма да се изненадате, като разберете, че и на следващия ден се повтори фиаското с провалената екзекуция и не-смъртта на Николас.

Решиха да сменят тактиката. След като, очевидно умирането беше въпрос на избор за този човек… или каквото там беше, го удариха на увещания и заплахи. Заплашиха, че ще избият семейството му, ако не умре доброволно. Макар че никой не знаеше дали въобще има семейство. А някой – доста уместно – беше отбелязал, че Николас е вероятно на толкова много години, че всичките му близки би следвало отдавна да са умрели.

След като видяха, че няма резултат, го обърнаха на садизъм и насилие. Опитаха да му отрежат пръстите, само че пръстите му, упорити като него, не искаха да се поддадат на законите на физиката и биологията и си оставаха прикрепени към него, а ножиците и ножовете се чупеха. Не изглеждаше и като да изпитва каквато и да било болка, просто си седеше там и гледаше спокойно ту в една, ту в друга посока. Не се и съпротивляваше.

Тогава решиха да го ударят на молба:

– Слушай, г-н Нов… Николас – усмихна му се дружелюбно министър-председателят – Ники… бъди човек, а? Бъди човек и помогни на един беден министър-председател да зарадва бедните си избиратели. А…? Ще има празненства преди това, ще те зарадвам. Какво искаш? Мога да ти пратя тук едни весели момичета, да си поиграете малко, нали се сещаш, а? – думите му не предизвикваха никакъв друг ефект, освен присвиването на очите на Николас, когато се доближи прекалено до лицето му и му лъхна с чесновия си дъх. – Тъпо говедо – мърмореше си след малко министър-председателят, излизайки от килията.

Понеже не-смъртта на този човек или каквото там беше изглеждаше като страшен провал за властта, дори излагация и срам, беше заповядано повече да не се говори за него, на медиите беше заповядано за престанат да пишат и говорят за него, че дори изтриха старите статии за него – все едно въобще не го беше имало. А който се сетеше за него и се осмелеше да си отвори устата, за да пита нещо, свързано с Николас, му зашиваха устата. Буквално. Скоро хората, не че го забравиха, но сполучливо се преструваха, че са го забравили, което идеално устройваше Лилавата Партия и министър-председателя.

Само че Лилавата Партия и министър-председателят съвсем скоро се озоваха насред много по-голяма бъркотия и имаха вече много по-големи проблеми. Бяха решили, че дружелюбните им съседи са крайно дружелюбни и ги нападнаха, защото имаха красива земя и дълги морски плажове, но се оказа, че не бяха чак толкова дружелюбни и сега Лилавата Партия не съществуваше, а министър-председателят се намираше в плен в затвора на съседите.

Ꜿ

Когато съседите освободиха Републиката от диктатурата на Лилавата Партия, те освободиха и мълчаливия гигант Николас Нов от затвора. Новата Партия, която дойде на власт в Републиката, беше Жълтата Партия и първоначално изглеждаше като различна от Лилавата, но много бързо се оказа същата. Изглежда жителите на Републиката си имаха слабост към диктатурите и обичаха да ги управляват с малко повече насилие отколкото другите хора по света. „Воля“ и „достойнство“ бяха думите, които обичаха да използват, описвайки сами себе си, а от учебниците им по клинична психология бяха махнати цели глави, посветени на когнитивния дисонанс и Стокхолмския синдром.

Интересното е обаче, че в началото, докато Жълтите се правеха все още на различни от Лилавите, те наблегнаха на това да се представят като либерални политици и затова възприеха тактиката, че Николас Нов ще бъде техен „приятел“. Особено, имайки предвид факта, че той беше очевидно безсмъртен.

– Най-силният човек на света е наш приятел! Наш съюзник! Член на нашата Партия! – крещеше лидерът на Жълтата Партия и към настоящия момент – министър-председател на Републиката. А зад него, облечен целият в жълто, седеше Николас и гледаше безизразно пред себе си. – Безсмъртният е с нас! – новият министър-председател отиде и дари Николас с целувка по бузата. Николас изтри бузата си с длан и продължи да гледа някъде в пространството.

С времето жителите на Републиката започнаха по-често да контактуват с външния свят и започнаха да разбират за разни неща като демокрация и избори, които се провеждат с участието на избиратели. Та така взеха да се появяват разни партии с различни цветове, пълни с хора, жадни за власт.

Едни от тях плашеха хората с Николас Нов. За удобство, а и за повече „ефект“ започнаха да го наричат НН. Те обвиняваха НН за всички злини и проблеми, че дори за безработицата и четиринадесетте фалита на различни предприятия през последната година в Републиката.

Други се заклеваха да пазят хората от НН. Обещаваха, че ако дойдат на власт, ще изнамерят начин да го екзекутират.

Трети пък се обявяваха за приятели на НН и обещаваха да защитават правата на всички като него (макар той да беше единственият такъв).

Работата е там обаче, че НН живееше толкова дълго, че надживяваше всички. Но преди това надживяваше интереса към себе си.

Та, след известно време хората и партиите загубиха всякакъв интерес към него и той просто изчезна някъде. Докато един вестник не изнамери снимка на древна икона в манастир, която изобразяваше НН – преди хиляда години. Тогава, за кратко, се възобнови интересът към него, но скоро и това утихна.

Ꜿ

– От всички имена, с които са ме наричали, последното, мисля, беше най-глупаво.

– Какво беше?

– Николас Нов.

– Аз мисля, че е имало и по-глупави.

– Наистина ли?

– Да. Радвам се, че се върна.

– И аз.

– Ако сега се сещаш първо за глупавото име, това значи ли, че нямаше от другите глупави неща?

– О, имаше. Просто бяха по-малко.

– Искаш да кажеш, че се оправят?

– Стават по-добри. Но много бавно. Което е странно, имайки предвид колко са кратки дните и животите им.

– Продължават ли да убиват?

– И още как. Но е било и по-зле.

– Кое беше най-глупавото, което сътвориха?

– Когато им казах: „Не убивайте!“, а те ми отговориха: „Разбира се, това е твоята воля, нека бъде твоята воля, ще избием всички, които не следват твоята воля!“ Тогава престанах да говоря с тях. И тогава започнаха да ме забравят и да си измислят какво друго съм им бил казал.

– Всеки път дават някакъв дефект.

– Все по-малко обаче. Виж, донесох ти смокини, както ти обещах.