Photos & illustration: Alex Tomoff

Едно от преимуществата на това да си толкова древно същество—като мен—е, че с времето научаваш много от „вратичките“ и „скритите кодове“. Животът, хората, цивилизацията, планетата – всичко започва да ти прилича на една голяма игра (да кажем: „компютърна“) и ти научаваш всичките скрити трикове, заложени там от създателите. Скритите кодове, да. А създателите имат страхотна фантазия и чувство за хумор.

Колкото повече участваш в играта, толкова повече обикновените мисии те отегчават и толкова повече търсиш начини за забавление. Хубавото е, че никога не можеш да научиш всички тайни кодове, никога не можеш да „спечелиш“ или да стигнеш до края на играта, защото постоянно я променят и обновяват.

Спомням си, че когато за пръв път научих как мога да се синхронизирам с чуждите чувства, обезумях от щастие, сияех. И в продължение на години не спирах да се забавлявам с това. Правех само това. Ставах все по-добър и по-добър. Научих един прекрасен трик – можех да влизам в двама човека едновременно. Представете си какво удоволствие може да донесе една синхронизирана наслада – две тела, които си доставят удоволствие едно на друго, а съзнанието, което се наслаждава, е едно. Сещате се…

Ͽ

Летях надалеч, постоянно влизах в главите на хората, когато изпитваха най-големите удоволствия – нова къща, страхотно ядене, отначало се „пъхах“ в тях, когато изпитваха оргазми, беше страхотно. Но с времето се научих, че има и по-дълготрайно приятни чувства и започнах да се намърдвам в главите им по време на първи целувки, търсех влюбчивите – те бяха най-„хранителни“ откъм емоции.

Емоционалната ми „диета“ включваше всичко приятно, за което можете да се сетите. Сбъднатите мечти обаче ми бяха любими – онези първи моменти, преди да осъзнаят, че мечтите им не са били онова, за което са си ги представяли първоначално. Това беше най-питателното щастие. Все още е.

Толкова се преситих обаче, че ми беше трудно да изпитвам собствено щастие. По дяволите, превърнах се в наркоман, без да се усетя. Имах нужда от още и още, а собствено щастие не можех да изпитвам, все ми се струваше нещастно малко, сравнено с големите дози концентрирано чуждо щастие.

Беше отвратително, когато попадах на „скапана партида“. Тоест, когато си мислех, че човекът ще изпита удоволствие, а той вземеше, че се прецака. Когато си мислех, че ще има първа целувка, а дамата му откажеше или направо му отвъртеше шамар; когато си мислех, че ще има първо докосване, събличане и първо проникване, а не се получеше ерекцията; когато си мислех, че ще има сбъдване на мечта, а плановете рухваха. Аз не можех да предвиждам всичко това, особено—имайки предвид, че се случваше с хора, някои от които се намираха на километри разстояние от мен. Съзнанието ми можеше да се движи и да търси по-бързо и от най-бързия самолет на света. Коридорите и каналите, през които минавах, за да се напъхам в чувствата им, бяха безкрайно дълги, но колкото по-дълъг беше един канал, толкова по-големи бяха шансовете за грешка в изчисленията ми, защото ми липсваше прякото наблюдение на ситуацията. Образите ми се размиваха малко заради разстоянието. Но пък беше по-забавно, именно заради риска от провал и защото беше по-трудно – с времето искаш повече предизвикателства, за да ти е по-интересно.

Бях започнал да се вманиачавам до степен, в която нищо друго във вселената не съществуваше за мен. Трябваше да избера дали да продължа по спиралата надолу. Спиралата, която водеше към безцелно съществуване, само за да задоволявам манията си. И нищо друго.

Беше време за вземане на решения и колкото и трудно да звучеше, знаех, че трябваше да сложа край на това. Има разлика между една бира на обяд и две бутилки водка всеки ден. Същото е и с летенето и влизането в чужди емоции.

В крайна сметка преодолях вечната си жажда и започнах просто да се забавлявам; научих, че мога да живея и без постоянните свръх-силни емоции. Отърсих се от тази зависимост. Исках свои собствени емоции.

И, като всеки зависим наркоман или алкохолик, отърсил се от отровата си, намерих път към самоусъвършенстване. Трябваше да се обърна към спокойствието, като противовес на щуротията и самоунищожителното търсене на нова доза и нова тръпка. Беше ли ми време за нов, по-спокоен живот? И още как. Реших да се обърна към емоциите, нека те бъдат новата ми „дрога“, мислех си, нека се друсам с любов вместо с евтини тръпки. Мои собствени емоции!

Имаше едно момиче, Наташа. Тя беше спечелила вниманието ми по време на безцелните ми пътувания за тръпки. Бях я „използвал“, колкото и грозно да звучи, но и я бях запомнил с нещо…

Вероятно това, което последва, беше разплатата на вселенския баланс, че използвах някого така изпразнено откъм смисъл, а след това се опитах на същия този някого да придам такъв голям смисъл. Аз буквално се опитах да натъпча смисъл в една непозната личност.

С Наташа се запознах, след като се намъквах в главата ѝ на няколко пъти. Както правилно бях преценил, тя беше силно „хранителна“, изпитваше по-силни чувства и оргазмите ѝ бяха страхотни. Но не всеки път ги получаваше – тя ми е осигурявала най-много „скапани партиди“, на нея се падаха най-много двуминутковци с иначе красиви тела. Наташа така и не се научаваше, струва ми се, сега вече мога да кажа, че беше малко глупава и повърхностна – каквото търсеше, това и намираше, а все не си вземаше поука и често се разочароваше.

Привързах се към нея, защото беше романтична натура. Добро начало за любов, нали?

„Запознах“ се с нея на сватба. Не случайно, разбира се, макар да се постарах да изглежда така. Знаех къде щеше да е и отидох. Ще се изненадате колко е лесно да се намъкнеш неканен (чакай… имам предвид физически, не през „коридор“) на чужда сватба. Е, не в ресторанта, където местата са резервирани и преброени, но преди и след това. Не си спомням за какъв се представих – за близък на булката или младоженеца. Май на младоженеца трябва да е било.

Беше лято, Наташа носеше тъмносиня лятна рокля на бели цветя – нищо общо с официалното облекло на повечето други гости. Тя беше „над нещата“, не се съобразяваше с дреболии като дрес код.

За да проверя доколко чарът ми беше сработил, започнах да скъсявам дистанцията – първоначално с думи, но после и с тяло. Докато накрая бях достатъчно близо, за да мога да направя номера с тортата. А и основното оръжие беше вече сервирано в малки порцеланови чинийки с малки сребърни вилички. Мацнах я с малко торта по носа. Беше моментът на истината. Или щеше да ми тегли една (може би дори буквално) и да се махне далеч от мен, или… или пък не. (Да видим…)

Усмихна се. Свенливо, но все пак се усмихна. Малко се стъписа и се усмихна по-свенливо, отколкото ми се искаше, което означаваше, че е била изненадана и жестът е преминал мъничко оттатък границата, но все пак се усмихна, което значеше, че ми прощава, а след малко стана ясно, че дори се радваше, че го направих.

Ͽ

Да превъртим малко напред.

И ето ни – след няколко месеца, живеем заедно. Аз и Наташа. Дали сглупих, като ѝ се доверих и ѝ казах какво същество бях аз? Може би да. А може би нямаше значение. Но сега си мисля, че не трябваше да я уча да използва „вратичките“, за да влиза в хората и да яде от чувствата им. След като ѝ показах как да го прави, тя се зариби до такава степен, че вече нищо друго нямаше значение за нея. Много бързо стигна до „наркоманската“ степен. Тя все пак беше просто човек. Дори на мен ми липсваше самоконтрол, какво оставаше за едно човешко същество!

Постоянно седеше срещу мен с оцъклен поглед, невиждащите ѝ очи гледаха в една точка и само устните ѝ помръдваха. Така разбирах, че пак е някъде другаде. Както можеше да се очаква, завираше се в хората, които правеха секс, за да изпита от тяхната наслада. Правеше почти само това. Дали го правеше, за да навакса собствената си пропускана с години наслада? Може би. Но знам, че дори да не беше пропускала нищо, пак щеше да се наслаждава най-вече на това удоволствие – хората са предсказуеми, не са особено оригинални в търсенията си. Дори аз се бях подвел по тази евтина тръпка първоначално, горките – те нямат шанс да прескочат това „хранене“. Един възрастен човек не би се тъпкал с шоколад и сладолед през цялото време, но едно дете би го правило. Тя беше дете, на което бяха дали лъжица и свободен достъп до най-големия хладилник със сладолед на света.

Започна да ме дразни.

Често я заварвах с глупавата усмивка на лицето и отсъстващ поглед, невиждащите ѝ очи потрепваха, докато накрая въздишка, вик или потрепване разтърсваха цялото ѝ тяло. Малко място за съмнение имаше какво точно прави в тези моменти.

Не съм сигурен кое ме дразнеше повече: фактът, че нараняваше егото ми с този вид „изневяра“ (аз бях спрял да го правя, не знам защо реших, че и тя ще спре – аз го бях правил векове, а тя – няколко месеца); фактът, че в собствената ми глава се въртеше мисълта „дали не изпитва повече удоволствие с чуждите оргазми, отколкото с нашите?“; или крещящата липса на фантазия в главата на това човешко същество, което така упорито се „търкаше в крака“ на света. Всичко това, взето заедно, ме дразнеше, а с липсата ѝ на фантазия само се доубеждавах, че е тъпа, като градинска лейка… което пък ме дразнеше още повече. Забелязали ли сте как, докато не започнат да ни дразнят, лъжат или изневеряват, са просто „глупавички“ и това е „сладко“, а след това рязко стават „тъпи“ и „малоумни“?

И ето пак – опитвах се да си говоря с нея, започвах с нещо лесно: филм, книга или просто „как мина денят ти?“, но почти винаги засичах един глупав, стъклен поглед срещу себе си и леко изпъшкване. И след малко пак…

– Има ли нещо, което искаш да направим или да си сготвим за 8-месечната ни годишнина…? Скъпа…? Наташа!

Облечена в стар, сив, размъкнат анцуг, с полепнала по черепа мазна коса, Наташа изживяваше радостта на нищо неподозираща бразилка в сатенена нощница, която беше прекарала деня в разходка из Италия – Венеция, ядене на паста, малки сладки и пиене на вино. Честно казано, Наташа беше започнала доста да понамирисва, защото все по-рядко влизаше в банята, хигиенните ѝ навици приличаха на тези на ядосан на живота тираджия, а дрехите ѝ рядко се различаваха от сивия стар анцуг и някоя тениска. Напусна работа, защото ѝ показах как да се „храни“ с енергиите на хората и повече не ѝ трябваше обикновена човешка храна, а след като се премести да живее в моя апартамент, вече съвсем нямаше нужда от пари. Прекарваше си времето в „скитане“ и търсене на вратички и тунели към други човеци.

Имаше нещо, за което не ѝ бях споделял обаче – една подробност, която беше останала тайна…

Докато тя „пътуваше“, нейното собствено тяло оставаше празно. Е, не изцяло – част от нея, една първична част – оставаше вътре. Това е частта от хората, която съществува у тях още от утробата на майките им и е основната чак до времето, в което започнат да осъзнават света около себе си. След това закърнява. Това е частта, която може да усеща, но не и да мисли. Частта, която закърнява, като апандисит, но – точно като него – не изчезва от тялото на човека. Тя е глуповатото второ АЗ, не злият, ами глупавият брат близнак на всеки човек, който – отгоре на всичко – живее в същото тяло. В пясъчника, наречен „съзнание на личността“, тя е детето, което яде пясъка и се радва на котешките лайна в него.

На практика, тя е съзнателно нищо.

Останал само с нея, хем си жив, хем – не. Жив си биологически, но емоционално, интелектуално и като съзнание – не. Можеш да усетиш, ако някой ти удари шамар, но от това не следва нищо; няма да усетиш нищо, ако някой ти каже: „Обичам те“ или „Току що стана император на света“.

Оставаш една обвивка с фабрични настройки за сензитивност.

И, когато съзнанието се е отделило, за да се наслаждава на чуждото щастие и чувства, и докато се храни от тях, има начин да бъде затворен входът за наобратно.

Споменах ли, че Наташа беше започнала да ме дразни?

Ͽ

Наташа беше забравила, че аз съм много по-добър от нея в тази игра. Аз можех да правя неща, които тя не можеше. Разликата между нас беше като разликата между професионален рали пилот и футболната мама, отишла с мини вана да напазарува за седмицата – и двамата седят зад волан и натискат педали, но с това свършват всички прилики.

Аз можех да влизам в две човешки същества едновременно, при това без да оставям собственото си тяло безнадзорно. Тя можеше само да присъства в едно тяло и да се „храни“ там, нищо повече не можеше.

Когато Наташа реши да се върне в мърлявото си, облечено в сивия анцуг, тяло, миришещо на стар чипс и пот, завари вратата затворена, заключена и зазидана. Аз бях вътре.

За нея остана само да се пъха, като безпризорна, по чуждите тела. Докато аз мога да контролирам почти изцяло гостоприемника си (не, не го правя, защото ми разваля удоволствието), то тя е само присъстващ, който се храни тайно. И когато остана заключена извън собственото си тяло, за нея остана само да се скита от тяло в тяло и да живее по ъглите им, по ъглите на съзнанията им. Дори не може да се доближи до мен и да ми каже нещо, не може да накара тялото и устата на гостоприемника да го направи. Виждам понякога едни такива странни погледи на разни хора, които се разминават с мен на улицата, понякога се приближават в някой бар или ресторант и а-ха да ми кажат нещо и се отказват – тя не може да надделява над волята им.

Аз обаче си живея чудесно едновременно в моето и нейното тяло. Чак ме е яд, че не съм се сетил за нещо такова по-рано – за такова „семейство от мен“. Прекрасно е. Мога да си доставям такива удоволствия сам на себе си, че вече не ми трябва да се пъхам в други хора, за да ям от техните емоции.

Наташа ли? Да, виждам я от време на време в погледите и на някоя птица или на някоя катеричка, котка, куче. Приближава се до мен и се опитва да ми каже нещо. Става ми приятно и често си играя с тях. Не, не заради нея, просто много обичам животни.