Photo: Alex Tomoff

1.

Небето тъкмо се затвори и с него тримата овчари затвориха и устите си, които бяха увиснали миг по-рано от почуда и шок, когато синевата над главите им се беше отворила като завеса, спуснала една фигура по слънчев лъч и след това затворила. Имаше и ангелски хор за фон, но прекъсна със затварянето на небето.

– Здравейте, овчари – ведро ги поздрави фигурата и им махна за поздрав. – Какво правите? – поинтересува се с живо любопитство, без да губи усмивката си.

– Нищо… – едновременно и малко смутено отговориха тримата, като си вдигнаха панталоните бавно и оглеждайки се.

– Аз съм синът божи – все така усмихвайки им се, заяви синът божи, а те все така си бяха като гръмнати.

– Ахъ… – каза единият все пак след малко.

След още няколко секунди и другият излезе от ступора:

– Ти от небето ли падна?

– Не паднах, а слязох – поясни синът божи.

– Джейсън… – с треперещи ръце по-младият посегна да го докосне, но се спря, намръщи се и дръпна ръка. – Джейсън? – сви уста на една страна и повтори името на сина божи, но този път с тон, който не излъчваше възхита, а беше фалцет и по-скоро казваше: „Ае стига бе!“  

– Аз съм, да.

– Да не е дошъл денят на Страшния съд? – попита първият от овчарите.

– Надявам се, не. Реших да видя дали може да се направи нещо по тоя въпрос.

– Това е Второто Пришествие!

– Тук съм неофициално, така че… Да не слагаме етикети на нещата. Ха! Виждам, че вие сте религиозни и вероятно почтени хора.

– Ъ…? – каза единият от почтените хора.

– Бесилките – Джейсън посочи медальона от дърво и кожа именно на гърдите на задалия въпросителен звук овчар, а след това и на другите. И тримата носеха малки бесилки на гърдите си.

– О, да, Спасителю! – рече той и пипна медальона бесилка на гърдите си, – Много сме религиозни и почтени, да. Почитаме те, както и бесилката, на която даде живота си за нас, грешните, о, Джейсън, пресвети сине божи! – каза и се поклони до земята. – Вкъщи имам и златна бесилка, но я нося само на празници и в църквата – поясни той. Другият овчар, без да му мисли много, последва примера му и се поклони, а най-младият пак прояви недоверие:

– Ае стига бе! – излезе най-после от устата му. – Това да не е някакъв специален ефект, тая шашма с небето и слизането? Я, да видя, да не си закачен с някакви въжета…? – огледа той Джейсън, но не намери нищо. Върна се на мястото си, където беше посрещнат от шамар. Понеже не разбра откъде дойде шамарът, не можа да се предпази навреме и от втория. Този път видя откъде дойде, дойде от първия поклонил се овчар, който се беше поизправил таман колкото да го уцели. С това май се сложи край на съмненията му и той също се поклони. Макар лицето му да не изразяваше напълно липса на съмнения, сега беше по-заето да гори от шамарите, отколкото да изразява неща. Като се поклони достатъчно ниско, че онзи другият да спре да го натиска и го остави намира, се зае и да си поразтрие малко брадичката.

– С какво сме заслужили, о, Джейсън, сине божи, това щастие и тази чест?

– А, с нищо, доколкото знам. Аз просто минавам оттук, тук се отвори порталът небесен.

– А… ами добре – кимна първият овчар. Той май беше най-възрастен и по право му се падаше да говори от името на всички. Беше си спечелил това право с мъдрост. И със силно дясно кроше.

– Дзейзън… – промълви най-сетне с очарование и омагьосан поглед и третият овчар, стоял досега в мълчание.

– Моля? – Джейсън не го разбра добре, заради говорния му дефект.

– А, не му обръщай внимание – каза по-възрастният, – Той си е такъв, малко особен – каза и намигна. – Сещаш се…

– Особен? – повтори Джейсън.

– Сещаш се – повтори овчарят.

– Особен…? – повтори Джейсън с още по-топъл глас.

– Сещаш се – повтори овчарят и пак намигна.

– Божие чадо – каза Джейсън и протегна ръка към особения. Онзи се приближи, решил, че това се иска от него. – Ти ще бъдеш отново такъв, какъвто твоят Отец е пожелал да бъдеш! – каза и го докосна. Светлина излезе от пръстите му и се разстла по дрехата на овчаря.

– Еха…! – каза някой от другите двама.

– Блакотаря ти, Дзейзън – каза онзи.

– Хм… – каза Джейсън и щракна с пръсти няколко пъти, все едно се опитваше да запали запалка, останала без газ. Пак го докосна, но не остана доволен от резултата. – Може би твоят Отец е пожелал да бъдеш малко по-различен. Неведоми са пътищата Му все пак! – за всеки случай, пак го докосна и светлината пак се разстла и така нататък. – Сега? – Джейсън го погледна въпросително.

– Какво сега? – зачуди се онзи.

– Кажи нещо.

– Нещо.

– Нещо по-сложно.

– Нещо по-сложно.

– Не, не повтаряй след мен. Кажи нещо по-сложно от „нещо“.

– А… добре. Ами… казвам нещо по-сложно от нещо. Я! – онзи се усмихна с всичките си дванайсет зъба. – Аз мога да говоря нормално.

– Радвам се за теб, чадо.

– Благодаря ти, Джейсън! Ще благославям името ти навеки!

– Изправи се, чадо – каза Джейсън. Онзи се изправи.

– Благодаря ти!

– Чадо, ходи – каза му с благ глас, – мръдни.

– А, не Джейсън, аз нямам проблем с ходенето, мога да се движа и мърдам спокойно.

– Знам, чадо, искам да се мръднеш, настъпил си ми робата.

– А… – онзи се мръдна и отстъпи робата на божия син.

– А… Ъ… Джейсън… – каза възрастният овчар. – Аз, ъ… такова, имам едни шипове в гръбнака, ако може да ги погледнеш. А и коленете малко ме болят. А и много често ходя до тоалетната. Нощем особено. Дали…? А? Дали може нещо да се направи?

– Да, чадо божие – каза Джейсън и го докосна. Светлината и така нататък. Този се излекува по-бързо. Направо заподскача от радост. Изтича до едни храсти и се върна на бегом. Като се върна, се метна в краката на Джейсън да ги целува.

– Това не е приятно и за двама ни, чадо – рече му Джейсън и отстъпи крачка назад.

– Ей, Джейсън – каза най-младият, но срещна погледа на стария и като сключиха очи, нещо му подсказа, че е добре да пробва с друг тон, – Ъм, исках да кажа: Джейсън – каза смирено и гледайки вече в земята, – Аз дали имам право на желание?

– Това е Джейсън, синът божи, а не златна рибка – каза старият, като се изправи, изтупа прахта от коленете си и посочи Джейсън с две ръце, а после ги премести към младока, но онзи вече беше подготвен и пъргаво се премести зад гъба на Джейсън.

– Добре де, не желание, но едно излекуване, може би?

– Кажи, чадо.

– Може ли да ме излекуваш от това – каза и посочи лицето си.

– Кое? – попита Джейсън.

– Ами това – пак посочи лицето си онзи.

– Кое? – пак попита Джейсън и се взря.

– Може ли да ме излекуваш от грозотията ми? Да ме направиш по-красив?

– О… – каза Джейсън. – Ти си творение на твоя небесен Отец. Ти си какъвто трябва да си. Не мога да развалям направеното от Него.

– Да разваляш…? – тихо се изкикоти старият.

– Променям, искам да кажа. Да развалям плана Му. Твоето лице е част от плана Му.

– Малко поне, а?

– Не искаш ли вместо това да ти излекувам гърбицата? Пак е нещо.

– Ами, де да знам… Лицето не може, така ли?

– Може, ако се молиш.

– Моля.

– Не сега, по принцип.

– А-а-а.

– А сега веднага не може?

– Не може.

– Добре, дай да видим това с гърбицата.

След като му махна гърбицата, Джейсън помоли тримата да го заведат в селото си, за да започне своята обиколка по земята. Оставиха най-младия да пази овцете, а другите двама съпроводиха Джейсън към селото.

От зелената част, в която се намираха, скоро минаха в суха, прилична на пустиня, в която растяха само ниски треви и бодливи храсти. Или по-скоро трябва да кажем растели са някога, а сега бяха оставили изсъхналите си остатъци, разпръснати наоколо. За да е пълна картинката, насред широката пустош имаше и едно изсъхнало дърво.

– Не бях планирал да се връщам в пустинята, това е много интересно… – каза Джейсън, като се огледа.

– О, това не е пустиня – каза старият овчар, – Доскоро си беше зелено и така нататък, но дойдоха някакви хора от правителството заедно с някакви бизнесмени и ни казаха, че ще инвестират в района, после раздадоха на всички ни безплатен студен зелен чай и шапки, после си отидоха. А като се върнаха бизнесмените, докараха и камиони с цистерни, някакви химикали, обясниха ни, дето щели да облагородят почвата, за да дава повече плод. След месец вече нищо не растеше. После се оказа, че тука било защитена територия на някакви защитени птици или нещо такова. Птиците си отидоха и костюмарите пак се върнаха да ни обяснят, че като се пооправи почвата, ще засадят палми. Ще правим палмово олио. Много се харчи, казват. Обещаха и работни места, ама няма да има файда от тая работа.

– Защо? – поинтересува се Джейсън.

– Намери ли си работници някъде от север. Тия там са евтини, та евтини, за шепа монети ще ти работят като роби.

– Разбирам… – Джейсън кимаше с глава. – Какъв е този шум? – попита той.

– Кой шум?

– Този.

– Нищо не чувам. Ти чуваш ли нещо? – другият само поклати глава за не. – Ти сигурно имаш по-чуващи уши. Най-чуващите. Всечуващи.

– Звучи като приближаващо стадо овце или, както вие казвате, автобус – Джейсън посочи назад, където се виждаше облак прах.

– А-а-а, да – старият овчар присви очи. – Това е кметът. Не е автобус, автобусът го спряха преди две години, вече си нямаме автобус. Кметът си купи джип, след като ония бизнесмени си отидоха. Една сутрин отиде до града и се върна с това чудовище. Викат му „хърмър“ или „хъмврър“ или нещо такова. Но си прав, че звучи като стадо овце, де.

Джипът вече съвсем се приближи и Джейсън помаха с ръка, за да поздрави преминаващия и неговия джип-като-стадо. Кметът се виждаше само като силует зад волана на чудовищното черно возило. Носеше бяла риза и черни очила. Нямаше коса. А и врат нямаше, така че златният му ланец почти докосваше брадичката му и тежко лежеше на гърдите. Златото блестеше на силното слънце и Джейсън успя да види, че на ланеца беше закачена голяма златна бесилка. Реши, че човекът е религиозен и добър.

– Здравей, божие чад… – успя да каже преди облакът прах да стигне до него и да го задави. Разкашля се и не можа да довърши поздрава си. Кметът дори не намали, а се разминаха от това да ги прегази като по чудо. След миг-два облакът се разнесе.

– Трябваше да те предупредя да не си отваряш устата – каза му овчарят. – Моя грешка.

– Кметът май не ни видя. Тези очила, дето ги носи, очила за слепи ли са?

– А, не, не, видя ни. Той, кметът, всичко вижда, ама изглежда като да не вижда. Не са за слепи тия очила, не. Не са… Ще се запознаете с него, ако има време да те приеме, де – цъкна с език овчарят.

– Той май е облечен по различен начин от вас. Така ми се стори.

– Ами да. Той е кмет.

– Вие сте облечени по-скоро като онези, които помня от предишното ми пребиваване сред хората, а той… някак различно.

– Модерно – каза овчарят.

– Модерно – повтори Джейсън.

– Ами… кмет е все пак.

– Модерно – още веднъж каза Джейсън, все едно опитваше думата на вкус. – Хм…

Повървяха така в тишина още няколко минути, преди Джейсън да добави към разговора нещо, което му беше направило впечатление.  

– Видях, че кметът носеше златна бесилка на врата си.

– Ами модерно е.

– Модерно – опита на вкус думата още веднъж. – Модерно е да си религиозен?

– Нямаш представа даже колко точно го каза! – клатеше глава овчарят.

След малко излязоха от пустинната част и влязоха в по-нормална, наоколо вече имаше зелени дървета, храсти, трева.  В далечината се виждаше селото. Времето беше ясно, слънцето се движеше бавно по небето и местеше сенките, изглеждаше все едно се движеха заедно с тримата пътници по прашния път.

Кръчмата на селото, по традиция, се намираше на площада. Разбира се, в селото имаше още няколко кръчми, но „кръчмаТА“ на селото се намираше на площада. Тя изпълняваше много други функции освен това просто да бъде кръчма. Тя беше най-вече социален клуб. Социален клуб с много алкохол. На трезвениците не се гледаше с добро око. Имаха един-двама, колкото за цвят, но всички страняха от тях. Дори селският луд беше на по-голяма почит.

Когато тримата – двамата овчари и Джейсън – стигнаха до центъра на селото (който, честно казано не беше далеч от началото му, селото растеше настрани и представляваше дълга, сплескана елипса), привлякоха погледите на мнозина (мнозина, разбира се, е относително понятие за село с триста жители), но не с нещо конкретно, а по-скоро с факта, че с овчарите имаше непознат. По тия места не обичаха много непознатите. Погледите на селяните бяха силно мрачни и недружелюбни, но не за друго, а просто защото тези физиономии, пълни с кисела омраза, бяха залепнали на лицата им по рождение и не можеха и с терпентин да се свалят оттам. А и Джейсън имаше дълга коса, а такива не ги обичаха много. По ред причини.

– Хора! – възкликна по-старият овчар и разпери театрално ръце, жест, който другият овчар изимитира, но без да казва и дума. – Вижте кой е сред нас! – посочи към Джейсън.

Не е ясно какво очакваше да се случи, но каквото и да е било, изглежда не се случи, защото лицето му посърна. Вероятно не му хареса мълчанието, с което слизането на божия син сред тях беше посрещнато. Мрачните лица бяха предимно сиво-червени. Червенината идваше от алкохола в топлия ден. Казваше си думата. Хората нямаха работа и нямаха какво друго да правят, освен да пият, та се заемаха с тая задача с професионално усърдие и отдаденост още от сутринта. Около обед вече си бяха изморени. А и силно разтревожени от душевните си терзания, които имат странното свойство да изплуват върху алкохола, както дървото изплува над водата, колкото и да се опитваш да ги задържиш надолу.

Един кльощав дребосък на неопределена възраст – от тия, дето може да са на 35, но спокойно може да са и на 65 – с вид на професионалист в сферата на пиенето от много, много години, се приближи, подпирайки се в каквото свари, столове, маси, бутайки само малка част от тях (това говореше за опит), спря се пред Джейсън и го изгледа с крива усмивка, която изразяваше всичко друго, но не и че има повод да се усмихва. Оригна се и се поинтересува:

– Ти да не си някой наркоман? – попита, като се опитваше да си фокусира мъгливия поглед върху Джейсън. – Приличаш ми на наркоман.

– Глупак! – кресна му овчарят. – Това е Джейсън, синът божи! Покажи малко уважение и смиреност.

– Ти май малко си слънчасал, а? – каза онзи, леко фъфлейки и плюейки. Пак се усмихна с кривата усмивка.

– Покажи им! – овчарят подкани Джейсън.

– Какво да им покажа? – попита Джейсън.

– Че си Джейсън. Покажи им някой трик, като онова със слизането от небето. Полети малко наоколо или нещо такова, знам ли?

– Това не е трик.

– Така, де, сещаш се.

Джейсън не се сещаше.

– Що не превърнеш малко вода във вино, а? – предложи дребният пияндурник.

– Добре – съгласи се Джейсън. Огледа се, видя бутилка от минерална вода и я взе.

– А… – намеси се собственикът на бутилката, – Това не е вода – каза и си я взе обратно.

– Реших, че е вода, на бутилката пише, че е вода – каза Джейсън.

– Не, не, това е от домашното производство на чичо Пиро – каза онзи.

– Какво? – Джейсън се обърна към овчаря с недоумение, а онзи му отговори:

– Значи, че няма нужда да го превръщаш, вече си е „превърнато“. Ето – овчарят взе една чаша от съседната маса, помириса я и я даде на Джейсън. – Това е вода.

Джейсън я взе, потопи пръста си в нея, извади го, след това сложи дланта си върху чашата и всички видяха как безцветната течност вътре взе да сменя цвета си, докато накрая не стана тъмно-червена. Барманът разбута останалите и се приближи.

– Я, да видя – взе той чашата. Помириса я. Помисли нещо за секунда-две и отпи. – Леле! Вино! – заключи той с възторг.

– Ей, какъв е тоя фокус? – поинтересува се дребният пияндурник, но не с недоверие, а по-скоро с професионално любопитство.

– Не е фокус – каза Джейсън и се усмихна.

Поне пет или шест гласа от различни краища на кръчмата казаха:

– Еха!

Джейсън се сдоби с голяма популярност много бързо. Слизането от небето си беше голяма работа и овчарите лесно повярваха, макар да трябва да се отбележи, че дори и един от тях имаше известни съмнения. Превръщането на вода във вино е по-малко чудо, а и хората са свикнали да гледат фокусници по телевизията, които правят страшни работи. Така че не бяха убедени, че това срещу тях е Джейсън, синът божи, но при всички положенията безплатното вино си беше безплатно вино и веднага го харесаха до такава степен, че всички да се състезават да го канят у тях на гости. Целта им, разбира се, беше повече от очевидна. Имаха много вода на разположение.

2.

Джейсън стана популярен гост, мълвата стигна и до големците на селото, дори ги надскочи и се разнесе из окръга. Собственик на третодивизионен футболен клуб покани Джейсън в дома си, на парти, на което беше поканен и кметът с джипа, който едва не сгази Джейсън на пътя.

В началото на вечерта футболният бос пита Джейсън колко ще иска за шоуто, но въпросът му не срещна никакво разбиране. След като обясни какво имаше предвид, Джейсън отказа да вземе пари от него, но и не се задържа там много дълго време. Бяха минали два дни и половина, а усмивката на сина божи далеч не беше така ведра и лъчезарна като в началото.

Превърна няколко бутилки минерална вода във вино, но реакцията на домакина беше:

– Мм… не знам… има вкус на евтино вино, сякаш.

– Това е най-хубавото вино някога съществувало на света – увери го Джейсън, но онзи трудно можеше да бъде убеден.

– Да де, ама е безплатно. Колко да е хубаво, като е безплатно, нали? – логиката му беше желязна. Поне от негова гледна точка. – Имам тука една бутилка, струва три бона! Ей това е качествено вино, разбираш ли?

Джейсън се опита да се усмихне, но опитът му се увенча само с лека гримаса, като на човек, който се мъчи да е любезен.

Джейсън отседна в къщата на Сара, медицинската сестра на селото. Всъщност тя работеше в болницата в областния град, но в селото беше единственото медицинско лице. Може би е по-точно да се каже, че тя беше докторът на селото, не медицинската сестра. Какво значат някакви си дипломи, когато количеството излекувани и спасени говори по-красноречиво? Сара имаше и дъщеря. Тереза.

Защо не отседна при овчаря ли? Овчарят имаше седем деца и бременна жена, а къщата им беше тясна и за трима. Петима, може би, беше абсолютният ѝ лимит, деветима е налудничаво, а десетима… десетима щеше да е отвъд здравия разум.

А другите в селото, колкото и да му се радваха като гост, когато превръщаше водата им във вино, не искаха да го канят като гост у домовете си за по-дълго. Беше забавен и така нататък, но си беше чужденец, странен, с дълга коса, един такъв… прекалено спокоен, съмнителен, чужд.

Сара имаше друго виждане за нещата.

Една вечер, може би три, а може би пет дни след като Джейсън се настани у дома ѝ, се прибра разстроена. Тя беше сред малкото хора в селото, които имаха автомобил в движение. Налагаше ѝ се. Върна се от тежко дежурство и се зае да приготвя вечеря за дъщеря си и госта, но на вратата се почука. Джейсън не можа да чуе какво си говори с който там беше от другата страна на вратата, но когато Сара се върна в стаята, успя само да се извини, че вечерята ще се забави малко, защото старата майка на един от съседите по-надолу на улицата е много болна и има нужда от помощ. Взе си якето, чанта, пълна с някакви неща и бързо излезе.

Тереза беше на осем години. Тихо и мълчаливо дете. Баща ѝ беше избягал преди години с някаква учителка по танци. Никой не знаеше къде е. Или, ако някой знаеше, то този някой стоически приемаше живота без него, такъв какъвто е и умело се преструваше, че нито знае къде се намира, нито това е важно.

Тереза имаше плюшено мече. Малко опърпано, но симпатично.

– Това е Рух – каза тя, като го показа на Джейсън. – Той е мече – поясни Тереза.

– Рух е прекрасен – усмихна се Джейсън. – На колко е години? – реши да се включи в детската игра на фантазията.

– Ам… – замисли се Тереза. Май никой досега не я беше питал за това. – На осем. Като мен – реши тя. Замисли се, сети се за нещо, хареса ѝ какво се беше сетила и се усмихна. След това потвърди по-уверено: – Да, на осем е. Като мен.

След това тя му показа как Рух пие чай и как яде бисквити, направени от стари кутии за обувки от нечия сръчна ръка, изрязала ги като истински бисквити, боядисала ги и дори залепила малки парченца, приличащи на парченца шоколад.

– Това е много интересно – Джейсън каза със сериозен тон. Не само неговото присъствие действаше успокояващо на детето, но и нейното присъствие действаше успокояващо на него. Може би за пръв път, откакто беше се върнал сред хората.

– Обаче Рух има един проблем – каза Тереза с много сериозен тон.

– О? Така ли?

– Да – поклати тя глава, без да вдига очи. Изглеждаше много сериозна.

– Какъв, ако смея да попитам?

– Колкото по-малко вярвам, че той е истински, толкова повече той страда. И понякога се контузва. Крачетата му се парализират или лапичките. Когато не искам да си играя с него и когато си мисля, че не е истинско мече, той става такова, неистинско мече. И се парализира. Сега едното му краче е парализирано. Но лапичките му се оправиха. Аз вече малко повече вярвам.

– А защо не вярваш?

– Ами не знам. Когато мама се прибере и понякога я чувам да плаче или като казва, че не е гладна, но аз знам, че е, само дето ми оставя всичката храна на мен… и тогава ми става тъжно и прекалено сериозно. А когато ми стане прекалено сериозно, не мога да си представям, че Рух е истински. Чувствам се глупаво, ако си представям, че е истински тогава. А после, като ми мине и пак се чувствам щастлива, като погледна Рух и се сетя, че съм си мислела, че не е истински и ми става гузно и ме е срам. И тогава усещам, че на Рух му е зле.

Сара се прибра. Не плачеше, но личеше, че е спряла преди малко. Опитваше се да го скрие, но не се справяше добре.

– Хей… – каза тя с пресилена небрежност в гласа – Ей сегичка ще имаме вечеря. Само набързо да… – прочисти си гърлото, избърса очите си и се огледа – Вие… Как прекарахте вие, докато ме нямаше? О, виждам, че сте се запознали, Рух, Джейсън.

– Да – потвърди Джейсън. – Запознахме се. Голям образ е този Рух, спор няма.

– Аз ей сегичка ще направя вечерята.

– Няма нужда – каза Джейсън, – Вечерята е готова.

– О, нямаше нужда…

– Няма нищо, не ми натежа изобщо.

Сара отиде в кухнята и завари вечерята готова. И то не каква да е вечеря, а голяма, обилна, празнична вечеря, която би ѝ отнело цял ден, за да приготви, даже два дни, ако броим и пазаруването.

– Ей, ти кога успя? – малката Тереза се наведе и прошепна на Джейсън – През цялото време беше тук при мен.

– Ш-ш… – намигна ѝ той.

Всички си измиха ръцете, Сара успя да се преоблече набързо и седнаха да вечерят.

Джейсън и малката Тереза се заеха направо с яденето, но майка ѝ ги прекъсна и обясни, че е добре да си кажат молитвата преди това.

– Мамо… – Тереза въздъхна силно и се намести на стола. – Нали бяхме спрели да го правим?

– Да. Но ми се струва подходящо да започнем пак. Не мислиш ли?

– Не. Оф-ф, добре.

– Благодарим ти, Джейсън, за храната… – започна тя.

– Моля. За нищо – отвърна Джейсън.

– Не… – аз имах предвид… – каза Сара и посочи нещо неопределено нагоре.

– О, извинявай, продължавай – подкани я той.

– Благодарим ти, Джейсън, за храната, която слагаш на масата ни, и благослови ръцете, които са я приготвили. Моля те, благослови хората и нека всеки на земята намери топла храна тази вечер, топла стая и топла завивка. Амин.

– Амин.

– Амин.

Тъкмо се заеха с вечерята, когато отвън се чуха викове. Не бяха на трезвен човек.

– Курва! – крещеше човекът навън. – Ти уби майка ми. Неблагодарна курва! Аз ти продадох колата си, а ти уби майка ми!

– Това е старият Марин. Майка му… беше жената, при която бях преди малко. Тя почина.

– От пневмония, знам – каза Джейсън.

– Да. Откъде…

– Просто знам.

– Не можах да направя нищо. Жената беше много зле. Много, много зле. Дори не искаха да я закарат в болница. Не ѝ купуваха лекарства, все се оплакваха, че са много скъпи. Веднъж я заведоха на лекар в града и после не спряха да се оплакват на цялото село как ги разорила със сметката. Не беше толкова скъпо, честно казано. После отказаха да ѝ купуват лекарства. Цяло чудо е, че доживя и толкова.

В този момент един камък счупи прозореца и се приземи в средата на стаята. Сара подскочи от стола, но Джейсън и Тереза останаха спокойни. Детето се чувстваше спокойно в негово присъствие.

– Курва! – чу се още веднъж пиянското съскане отвън. Този път в гласа имаше особена нотка, сякаш нещо смешно се беше случило. Все едно не беше хвърлил камък по прозореца на къщата ѝ, а ѝ беше разказал мръсен виц. Явно повтарянето на онази думичка го беше развеселило. Изсмя се. И си тръгна.

– Всичко е наред – каза Сара. – Всичко е наред. Ще изчистя тук. Всичко е наред.

Джейсън и Тереза не казаха нищо.

В неделя беше ден за църква. Сара реши, че ще е добра идея да въведат госта си в традицията на Джейсъновата църква, особено имайки предвид, че самият той се казваше Джейсън.

– Бил ли си някога в църква? – попита го тя.

– В храм – да, в църква – не – поясни Джейсън.

– Странно.

– Защо смяташ така?

– Ами защото се казваш Джейсън, предположих, че идваш от религиозно семейство. Затова. Семейството ти не е ли било религиозно?

– Предполагам, че може да се каже.

– И въпреки това не си ходил на църква?

– По мое време нямаше Джейсънови църкви. Те се появиха след… след моето време.

– По твое време ли…? О, имаш предвид това, че ти си самият Джейсън, да, да… забравих – каза тя, опитвайки се да не звучи иронично или снизходително.

Тереза влезе в стаята.

– Погледни се, колко си красива! – с нескрита гордост каза майка ѝ.

На върха на сградата, която се виждаше отдалече и представляваше църквата на Джейсън, имаше голяма златна бесилка, а камбанен звън оповестяваше нещо. Джейсън се поинтересува и Сара му обясни, че камбаната оповестява, че е време за проповед и молитва.

– Хората само след камбана ли се молят?

– Не, не… – каза Сара.

– А кога, например, най-много се молят?

– Ами… знам ли? Когато са болни, предполагам, или им предстои нещо важно.

– Тоест: когато имат нужда от нещо?

– Ъм… Ами май да.

Приближавайки се до църквата, Джейсън успя да отбележи и още нещо, което му направи впечатление:

– Има доста търговци наоколо. Храна. Цветя. Какво е това? Украшения? Картички?

– Календарчета със светци и молитви. Това са малки златни бесилки, сребърни детски такива, пластмасови бесилки, това е календар с молитви за всеки ден. Свещи. Броеница с малка бесилка.

– За какво са?

– Кое?

– Всичко.

– За молитви, за такива неща.

– Защо, иначе не можете ли да се сетите какво да кажете, ако не държите бесилка или не я носите около врата? Или ако нямате листчета с подсказвания?

– Ами не… но някой може да обърка думите.

– А те само едни ли са? Думите?

– Предполагам.

– И трябва да ги знаете дословно, иначе Бог няма да ви помогне?

– Предполагам.

– Кой ви каза всичко това?

– Църквата… хората от църквата.

– А на тях кой им го каза?

– Ъм…

– Сара! – чу се глас иззад тях. Джейсън можа да чуе как тя въздъхна с облекчение. Но облекчението ѝ изчезна в секундата, в която видя чий беше гласът. Цялото ѝ тяло се стегна. Гласът беше на човек с черни дрехи, който държеше голяма броеница с бесилка в единия ѝ край. Движеше се със завидна енергия. Беше среден на ръст и усмивката му се разтягаше през цялото лице, все едно щеше да го разполови. Имаше сиви очи и втренчен поглед. Джейсън разпозна този тип усмивки и самият той не отговори с усмивка – Колко се радвам да те видя. Отдавна не беше идвала! Не искам да използвам думи, като „чудо“, но то си е направо такова, че пак се върна.

– Ами да, да – смути се тя. – Нещо… реших. Напоследък ми се прииска да се върна в църквата.

– И малката Тереза. Как си? – не получи никакъв отговор на въпроса си. – И водиш приятел? – реши да се направи, че не е забелязал, че детето го игнорира.

– Да, това е Джейсън – каза Сара.

– Приятно ми е – онзи подаде ръка. Джейсън също подаде ръка, но не му каза нищо. Ръкуваха се.

– Случило ли се е нещо или просто така? Импулс те върна в църквата?

– Хм… Просто така.

– Разбирам. Е, неведоми са пътищата Му – посочи нагоре и се усмихна пак, почти разполовявайки си лицето на две. – Ще се видим вътре – тупна я отстрани по рамото той и влезе в църквата.

– Да. Ще се видим – каза Сара и се усмихна подир него. Усмихна се вяло, насилвайки се. После се обърна към Джейсън и се опита да се пошегува: – Видя ли, не те позна. А е свещеник. Защо ли не те позна?

– Защото не ме познава – беше краткият отговор.

След службата свещеникът размени по няколко думи с този и онзи, а Сара побърза да избута Джейсън и Тереза към изхода, за да не ѝ се налага да говори с никого. „Не искам да ме разпитват за съпруга ми, да намекват, че аз съм виновна, че е избягал с учителката по танци, или да питат за сестра ми и да цъкат критично с език, като разберат, че все още е омъжена за канонист“.

– Какво е канонист? – поинтересува се Джейсън.

– От каноническата църква. Някой, който е от каноническата църква.

– Друга религия?

– Не, същата, но друга църква.

– И те ли вярват в Джейсън, божия син?

– Да. Ние сме книгинисти, те са канонисти.

– Защо имат друга църква, тогава?

– Казват други молитви и Книгата им е съставена от различни глави, имат по-различна архитектура на църквите си и… и разни други неща.

– Интересно. Имам чувството, че двете църкви не се харесват помежду си? – поинтересува се Джейсън.

– Ха! Меко казано. Не, не се харесват. Наричат се сатанисти едни други.

– Разбирам. А, знаеш ли, стана ми интересно нещо… – поде Джейсън, – Тази проповед, която свещеникът дръпна там.

– „Дръпна“? – изненада се Сара.

– Уча жаргона.

– О?

– Да. Тази проповед за любовта към ближния, която взе от Книгата, често ли я използва?

– Доста. Аз отдавна не съм идвала, но още откакто бях дете, я използваше. Много, много пъти. Защо?

– Чувала ли си изразът „както дяволът чете евангелието“?

– Да.

– Значи, че нещо се изопачава нарочно, за да започне да значи нещо друго.

– Да, знам.

– Проповедта му започна от любовта към ближния и общността, после мина към това как трябва да обичаш общността най-много и да си добър съсед, да браниш общността и накрая съвсем забрави посланието на вярата и поде да говори, че всеки Джейсънист е длъжен да брани общността си от външни и вредни хора. Звучи ми агресивно. Що за глупост е това?

– Говори за бежанците. Заобиколно.

– Аз самият бях бежанец.

– Какво? О… имаш предвид, когато… да, да – Сара клатеше глава.

– Защо така се стягаш, когато си около него?

– Кой? Свещеникът ли?

– Да.

Сара помълча за секунда-две, почеса се по челото, после по носа, въздъхна и каза:

– Брат ми… имам и брат, да. Брат ми беше малко момче и нашите го пращаха да помага в църквата. Един ден се прибра вкъщи и беше… различен. Оттогава стана различен. И така си остана. Не говореше с никой, не даваше да го пипат. Стана един такъв затворен, с часове можеше да седи без да продума и дума, само гледаше в една точка. Никога не ми е казвал, че се е случило нещо, а съм го питала много пъти, но и не е отричал. Само мълчи, като го питам. Все едно е глух и ням. Но знаеш, че се говори за свещениците, които са посягали на деца, знаеш, нали?

– Разбирам.

– Това са пълни глупости! Как не те е срам! – някой изкрещя току в ухото на Джейсън. Но този, който трябваше да се срамува, всъщност беше Сара. Шишкав плешивец на около петдесет, с червендалесто лице, се караше на Сара, беше я дочул какво разказва. – Свещеникът е най-добрият човек в селото! В околията! А ти… теб те знаем каква си! Как не те е срам! Ти си позор за всеки честен книгинист! Разбира се, че тоя мърляв наркоман – посочи към Джейсън – ще се приюти при теб! – за финал се изплю на земята.

– Странно е да казваш, че вярваш в Джейсън, да ходиш на църква и да се държиш така агресивно в същото време – каза Джейсън.

– Я, млъквай! – каза онзи. И поясни: – Аз мога и да убивам в името на Джейсън и бих го правил с чест и достойнство.

– Няма нужда. Това те прави кандидат по-скоро за другата страна – каза Джейсън, сочейки към земята.

– Я се гръмни, шибан либерал!

– Ти биеш жена си – каза Джейсън. – Насилвал си я. Насилвал си и други преди да се ожениш, а и след това. Крадеш дърва от съседа си и то не защото си беден. Лъжеш собствените си деца, че си болен, за да се грижат за теб, защото си мързелив. Имал си връзка със сестрата на жена ти. Открадна пари от брат си няколко пъти – изреждаше все едно четеше от списък за покупки, а очите на плешивия се разширяваха все повече и повече, докато Джейсън дори не променяше спокойното си изражения и равен тон.

– Не е вярно! Млъквай! Ще те пребия, ако не млъкнеш! – онзи вдигна ръка, за да го удари, но остана така, замръзнал и ококорен. Тънка въздишка се изтръгна от гърдите му и коленете му омекнаха. Краката му поддадоха и се свлече на земята.

Сара се хвърли да му помага, рефлексът на медицинска сестра се задейства и забрави, че допреди секунда я беше наричал с разни имена и обиждал. Започна да му прави сърдечен масаж и изкуствено дишане. Разни хора се събраха около тях. Гледаха, суетяха се. Шушукаха си. Извикаха линейка, разбира се, но линейката трябваше да дойде от града. Това щеше да отнеме 25-30 минути в най-добрия случай, а толкова добър случай не се беше случвал от десетилетие. Никой не бързаше да дойде в това село. Нито дори линейките. Сара го спаси и върна към живота. Когато линейката дойде, го натовариха и закараха в болницата, но вече беше прескочил трапа. Малко преди да го качат в линейката обаче, има време – след като се посвести – да каже на всички наоколо как „гадната курва“ и „скапаният наркоман“ го нападнали. А преди това обиждали прекрасния свещеник и как мърсели името му. Хората бяха силно разочаровани от тях двамата. Един дори бутна Джейсън на земята и му каза да се разкара и че никой не го иска в селото им. Такива като него нямали място там. „А и той самият каза, че е бежанец“, допълни онзи от носилката – нали беше дочул разговора им. „Нямаме нужда от гадни бежанци, като теб, боклук такъв! Връщай се откъдето си дошъл! Вземи и курвата с тебе! И малкото ѝ копеле!“

След като линейката отпътува, двама униформени полицаи арестуваха Джейсън заради нападението над пострадалия. Откараха го в районното и го заключиха в арестантската килия, без да се стараят да са много внимателни.

– Ей, сине божи! – подсмихна се едно от ченгетата – Защо не излезеш от тук? Нали си син божи? Можеш да правиш чудеса, да ходиш по водата. Като казах вода, що не ми направиш малко вино, а? – сръчка другия униформен и двамата се разсмяха злобно.

– Кралю на кралете – поде другият, – Защо се оставяш на едни обикновени решетки да те задържат?

След това затвориха вратата на килията и забравиха за него. Следващите дванайсет часа не се случи нищо. На дванайсетия час вратата се отвори и му метнаха един плик с храна. Сандвич с кюфте, картофи и ябълка. Метнаха му и една бутилка с вода. И пак затвориха вратата. Не му казаха нищо, нямаше шеги, нямаше нищо, все едно изобщо не съществуваше. Говореха си помежду си, него дори не го погледнаха.

Час по-късно вратата пак се отвори и двама костюмари се изтипосаха в очертанието на рамката. Въпреки че беше достатъчно тъмно, двамата носеха слънчеви очила.

– Джейсън? – изсъска единият.

– Да – потвърди Джейсън.

– Сложете му белезниците – нареди на униформените. – Идваш с нас.

След като му оковаха ръцете и го понесоха по коридора, единият костюмар не се сдържа:

– Няма ли да питаш кои сме, къде отиваме?

– Не – отговори му Джейсън.

3.

Донесяха ли му вода, за да я превърне във вино, го правеше. С научна прецизност провеждаха експериментите, като използваха различни видове вода, променяха температурата на помещението. Замърсяваха умишлено пробите, за да видят резултата. Имаха широк спектър от тестови семпли. Всеки път се превръщаше във вино. Превърнатото вино се пазеше в строго охраняван склад във военна база. За да се изключи фактор „случайност“, се правеха по няколко опита с вода с еднаква консистенция при еднакви условия.

Без значение, всеки път резултатите бяха едни и същи.

Един от охранителите имаше дискова херния и чести проблеми с гърба. Но, когато се докосна до Джейсън, всичко му мина. Все едно никога не е страдал от болките. Отначало си траеше за това, но, когато и втори охранител се излекува (той от подагра), вече разкриха на висшестоящите какво се беше случило.

Започнаха и този вид експерименти. Гърбави, сакати, слепи, глухи, не можаха да намерят прокажени, но се чуха предложения да извадят вируса на проказата от секретните военни лаборатории, да се заразят няколко човека и да му се дадат да ги лекува. Не се прие след гласуване. Само с два гласа разлика. Но не се прие.

Следващата стъпка бе да извикат свещениците. Те да се произнесат.

– Религиозен ли си, синко? – попита го един брадат свещеник, облечен в черно расо.

– Според вашите критерии, предполагам, не – отвърна Джейсън.

– Какви са нашите критерии? – лукаво се усмихна онзи. Май вече си беше направил заключенията.

– Вие се опитвате да накарате хората да живеят според всичко, което пише в Книгата, а тя не е писана, за да я следвате дословно, а за да ви изпита.

– Това… – поде свещеникът, но Джейсън го прекъсна:

– Но вие всъщност дори не се опитвате да живеете според Книгата, която проповядвате на миряните.

– Глупости! – подскочи онзи и изквича със старческия си фалцет. Прокашля се и продължи по-спокойно. – Това не е вярно, чадо – усмихна се като змия. – Но да се върнем на това, което каза за Книгата.

– Да?

– Кажи ми как така ни… изпитва.

– Книгата на живота се нарича така не защото направлява живота, а защото е като живота. В живота има добро и лошо, има правилно и грешно, но има и много нюанси. Като теглиш чертата обаче, можеш да видиш кое е добро, като цяло, и кое е лошо, въпреки нюансите. Книгата се състои от Стара част и Нова част. Новата част, както я наричате, е описанието на живота на Джейсън, нали така?

– Точно така – кимна свещеникът, като се опита, по навик, да придаде много голяма мъдрост на лицето си.

– Въпреки това голяма част от последователите все цитират Старата част…

– Това е така, защото двете трябва да се разглеждат като едно и защото Старата част е пълна с мъдрост – прекъсна го свещеникът. Отново по навик.

– Въпреки това голяма част от последователите все цитират Старата част – Джейсън продължи оттам, откъдето беше прекъснат. – Няма нужда да се правите на слепи и глухи, Старата и Новата част се разминават сериозно като послание на много места. Да се опитвате да следвате и двете еднакво и дословно е когнитивен дисонанс. Знаеш ли какво е когнитивен дисонанс, отче?

– М-да… – пак същото мъдро кимане. По някаква причина обаче, не можа да каже следващите думи, които така силно напираха в гърлото му, сякаш нещо ги държеше вътре в него и не им даваше да излязат. Пареха.

– Човек, точно както и в живота, трябва да направи своя избор кое в Книгата да следва, коя част да харесва и кое да цитира и да ръководи живота му. Онези от вас, които все цитират Старата част и онзи Бог, описан в пасажите, които говорят за отмъщение, око за око, смърт и още отмъщение, да ги наречем „лошите части“, тези са от долната страна – Джейсън посочи към земята, но отчето знаеше, че сочи ада. – Онези от вас, които предпочитат да следват предписанията на Книгата, в които се говори за любов, приемане, за това да не съдите и да обичате ближния, без значение какъв е, онези от вас, които обръщат гръб на „лошите части“ в Книгата, които избират да ги пренебрегнат, въпреки че ги има в нея, те са от горната страна – Джейсън посочи небето. – Точно както в живота има хора, които избират да пренебрегнат злото, въпреки че то съществува в живота. Така има хора, които избират да пренебрегнат злото в Книгата, въпреки че то е там. Книгата на живота е като самия живот, в нея има всичко… и добро, и зло. И човек трябва да избере кое да следва измежду двете. И когато избере, това е показателно що за човек е. Книгата първо ви изпитва, а чак след това ви води. Едни води надолу, други води нагоре.

Свещеникът се опита да каже нещо, но по лицето му личеше, че собствените му мисли го обориха. Отвори уста, затвори я, стана и излезе.

– Този не е никакъв син божий! – каза на костюмарите от другата страна на вратата. – Чисто и просто фокусник. Шарлатанин! – и закрачи гневно по дългия коридор.

4.

– Ей… Джейсън – каза един от комисията, която се беше събрала в малката изолирана стая, която умишлено избягваха да наричат „килия“ – Ще пренебрегна факта, че всички свещеници, от всички църкви, които извикахме, са на мнение, че си самозванец… Ще пренебрегна това. Ще пренебрегна и медицинските ти изследвания. Но искам да те попитам: знаеш ли, че, ако ти наистина си Джейсън, синът божий, то твоето слизане на земята означава, че говорим за Второто Пришествие? Така излиза, нали?

– Така излиза, да – каза Джейсън смирено.

– Това значи, че Страшният съд тегне над нас?

– Можеше и да не е така.

– Какво?

– Казах, че можеше и да не е така.

– Да не казваш, че сме имали избор и да отложим… сещаш се… Страшния съд?

– Твои думи, не мои.

– И, какво тогава… щяхме да чакаме Третото Пришествие?

– Интересен подбор на думи – усмихна се Джейсън.

– Я стига глупости! – провикна се някакъв военен с униформа, накичена с медали като коледна елха. Беше се облегнал на стената най-отзад, зад всички останали и досега само наблюдаваше. – Губим си времето! Решението взето ли е? Взето е. Всички се произнесоха по въпроса. Освен това всички медицински изследвания показаха и доказаха, че е най-обикновен човек! Това са глупости! Колко още изследвания искате? А, ако е безсмъртен, ще си проличи, като го обесим. Стига си губихме времето, вече си изпих лекарствата против гастрит и започнаха да действат, така че трябва да хапна нещо преди да ми падне кръвната захар. Стига сте се туткали! Приключвайте с тоя цирк. Не! – обърна се към някакъв младеж в бяла престилка, който понечи да каже нещо. – Казах: приключвайте!

5.

– Не мога да издам смъртна присъда на база на това! – упорстваше съдията. Намираха се у дома му. Гостите се усмихнаха.

– На база на това, разбира се, че не – каза един от тях. – Първо… първо искам още веднъж да благодаря на нашия общ приятел, че ни доведе и ни представи – обърна се към някакъв потен дебелак, който дори не го погледна, защото съсредоточено си тъпчеше малката уста с шоколадови бисквити, бонбони и въобще каквото намереше за ядене. Очите му бяха изцъклени, а около носа му имаше бял прах и представляваше глупава гледка, затова говорещият побърза да продължи и да отклони вниманието от него: – Но да не ви губим от времето! Важно е да се отбележи, че този човек, за когото говорим, не е невинен. Може да не е виновен, но не е и невинен! Това, за което имаме доказателства, е само малка част от онова, за което знаем, но все още нямаме доказателства. Той е свързан с редица групировки, терористични групировки, анти-патриотични групи, работещи за подриването на демокрацията, за унищожаването на устоите… на нашите ценности. Дайте ни малко време, само малко, и ние ще намерим доказателствата. Искаме от вас само малко отлагане, нищо повече. Ще намерим и свидетели, и доказателства, ще намерим и друг прокурор.

Съдията се замисли. Разговорът продължи в посока какво той ще спечели от всичко това, разбира се. Гостите му бяха упълномощени представители на корпорация, която се занимаваше с много неща: от разработка и търговия с оръжия, през химически заводи, производство на храни, палмово масло, до решения за здравето, уелнес и подмладяващи продукти.

В кабинета имаше голяма златна бесилка над вратата, а на една от стените – масивна картина, изобразяваща сцена от Книгата, а именно обесването на Джейсън, сина божий. Няколко по-малки картини тук и там по стените показваха различни сцени от Книгата.

Съдията се съгласи да забави процеса и с това, на практика, да разреши нов прокурор.

На излизане от домашния му кабинет, онзи се обърна, защото съдията го повика. Беше последен, другите вече вървяха към външната врата.

– Да? – обърна се към съдията.

– Искате да го проверите дали наистина е безсмъртен, нали? – попита съдията.

– Ако това е така, тайната му би била едно полезно за човечеството откритие, нали? Едно спасително за човечеството откритие, може да се каже, което ще промени всичко – отговори с фалшив патос.

– И доста доходоносно – допълни съдията.

Онзи не отговори нищо, само се усмихна лукаво, почука с показалец по касата на вратата и също излезе.

***

– Този път ще те бесим сам. Не, както предния път, с още двама на хълма – разкиска се пазачът в крилото за осъдени на смърт в затвора. – Сине божий! – добави и, кой знае защо, реши, че е адски забавен, та дари себе си с кратки аплодисменти и смях.

Така и стана – обесиха го сам. Не на хълм, а в затворено помещение. Зад плексигласа бяха свидетелите и прокурорът. Свещеник нямаше. Осъденият не пожела.

***

Същата вечер Сара и дъщеря ѝ Тереза бяха доста тъжни. Знаеха какво ще се случи тази вечер, знаеха и в колко часа. Вечеряха, без да казват молитва, това кратко просветление беше изгаснало. И помежду си много-много не си говореха. Трудно намираха думите.

След вечеря, Тереза каза, че иска да си легне по-рано и майка ѝ нямаше нищо против. Дойде в стаята ѝ да я завие и целуне. Загаси лампата и остави вратата леко открехната, за да влиза малко светлина вътре. Тереза обичаше така.

И тогава се случи нещо много интересно. Случи се и с двете. Едновременно.

И двете почувстваха неимоверно спокойствие. Сякаш на света не съществуваха тревоги. Не само техните тревоги, не. Сякаш на целия свят вече нямаше. Тереза заспа с усмивка, както и майка ѝ, само час и половина по-късно, когато тя също си легна. Тя нямаше да се събуди никога повече, поне не в този свят, но дъщеря ѝ се събуди през нощта. Събуди се, защото чу, че някой ходеше из стаята ѝ. Беше мечето. Рух.

– Виж – каза ѝ то, – нищо не ме боли и аз съм съвсем истински – от него се излъчваше леко сребърно сияние. – Трябва да ти кажа нещо, Тереза. Трябва да ти кажа, че всичко ще бъде наред и ти ще бъдеш добре. Вярваш ли ми?

– Да – каза детето.

– Погледни, всичките ми лапички работят, когато вярваш, нищо не ме боли и нищо не е парализирано. Аз съм добре, когато вярваш – мечето се усмихна, а Тереза заспа отново.

Вместо епилог

– Ти представял ли си си такова нещо? – каза единият.

– Никога. Искам да кажа, чувал съм за това, но си мислех, че са празни приказки, като разкаянието или постите, чистилището и така нататък. Да ме карат да си влача надгробния камък… каква несправедливост! – оплака се другият.

Въздъхнаха и пак се заеха със задачата си, напрегнаха мишци, издуха бузи от напъване и пак поеха бавно след останалите. Единият залитна и се пльосна напред по очи. Другият го заряза и повече не се обърна да го погледне.

След като Страшният съд дойде, гробовете се отвориха и всички трябваше да се явят пред Бог. Тръбата възвести, мъртвите се събудиха и тръгнаха, само дето откриха, че са свързани с надгробните си плочи с невидимо въже или верига. Мъртвите трябваше да носят надгробните си плочи в деня на Страшния съд. Нещо като лични карти пред нощен клуб, да речем. Най-лесно беше на онези, погребаните в незнайни гробове, немаркирани, забравените. Те просто станаха и тръгнаха.

– Аз бях голям дарител на църквата! – възнегодува онзи първият, като си говореше сам. Нещо, което имаше навик да прави и приживе. – Откъде накъде ще страдам повече от… от този?! – кимна в посоката на някакъв, който си нямаше нѝ надгробен камък, нѝ плоча. – Или от този?! – посочи още един такъв, който си вървеше спокойно с ръце в джобовете и си тананикаше даже с усмивка на лице.

– Аз също дарявах! – каза глас зад него. Обърна се и видя, че гласът принадлежеше на скъпо облечен мъж със зализана назад коса, който мъкнеше още по-голяма надгробна плоча.

Мъртвите бяха станали от гробовете същите каквито са били в деня, в който са ги погребали, а не като разложени трупове, без значение колко дни, седмици или векове са прекарали под земята. Двамата бяха добре облечени. Доста добре.

На ръката на онзи с по-големия камък имаше златни гривни, върху скъпия му костюм бляскаха златни ланци, медальони, по пръстите му – пръстени, лицето му беше червендалесто и гладко като на бебе.

– По един процент от това, което изкарваха моите проститутки и дилъри, дарявах за църквата! – поясни той. – Колко купони и партита вдигнаха свещениците, само да знаеш! Живееха си царски с моите пари. И момичета им пращах. Вместо благодарност да получа, както очаквах… черна неблагодарност сега! Защо ми беше да съм толкова добър приживе!

Двамата се спряха и се загледаха в един добре облечен благородник отпреди няколко века, ако се съдеше по дрехите му. Доближи се много бавно, защото с въже теглеше цяла статуя на светец на пиедестал. Пуфтеше и сумтеше. Целият потен. Псуваше като каруцар. Спря се, коленичи и заплака. Ръцете му бяха целите в кръв.

Човек би предположил, че денят на Страшния съд ще дойде с огън и пепел, гръм и светкавици, черно небе и мрак. А всъщност денят беше топъл и слънчев. Птичките пееха, дърветата бяха по-зелени от всякога и за пръв път сякаш излъчваха радост, въздухът миришеше едновременно на пролетни листа и есенни плодове, на сняг, и на морска вода, на трева, на мента, на места беше по-хладен и създаваше усещане все едно за секунда минаваш през планински поток. Другаде беше по-топъл и сух.

Земята беше щастлива.

– Момчета – каза бедно облечен младеж с гъста черна коса, който мина покрай тях с ръце в джобовете, – Благодарете се. Можехте да сте на мястото на онези – той посочи към далечната гробница, наобиколена от три фигури. От толкова далеч се виждаха само като силуети, но гробницата им беше голяма и масивна. Изглеждаха в затруднение, бутането и дърпането не даваше никакъв резултат, нито крясъците и плачът.

Една птичка кацна на върха ѝ и се загледа в трите фигури отдолу. Наклони глава и започна да пее весело.